Алма Катцу
Глад (6)

Пета глава

Форт Ларами, индианските територии

Скъпа тоя Марджи,

 

Най-сетне стигнахме до Форт Ларами, дълбоко в сърцето на индианските територии. След като бях преживявал единствено със съдържанието на торбите върху седлото си в продължение на цели шест седмици, това събитие ме развълнува повече, отколкото си бях представял — както с обещанието за бръснене и гореща баня в истинска вана, така и заради възможността на това място да ме очаква писмо от теб.

Може би ще се зарадваш да научиш, че прекарах цялата първа седмица след отпътуването от Индипендънс в съмнения дали току-що не съм направил най-голямата грешка в живота си. След като бях чакал четирийсет и две години да се оженя, нима наистина доброволно щях да замина далеч от жената, с която бях решил да прекарам остатъка от живота си? Но след като първоначалният шок отмина, аз съзнателно се заех да опозная членовете на групата, която се присъедини към кервана недалеч от Индипендънс. Новодошлите — общо шест семейства, някои от които са доста заможни (поне ако се съди по покъщнината, с която са натоварени фургоните им, домашните прислужници и дори слуховете за богатство в сребърни и златни монети) — пристигнаха от Спрингфийлд, Илинойс. Освен това към нас се присъединиха и няколко самостоятелни мъже, решени да потърсят щастието си на запад.

Най-влиятелният член на новата група несъмнено е Джордж Донър. Той оглавява цялата фамилия Донър, която се състои както от собственото му семейство, така и от това на по-младия му брат Джейкъб. Изглеждат просто устроени хора, но явно са по-проницателни и съобразителни, отколкото си дават вид, защото се твърди, че са притежавали значителни имоти в Илинойс. По-големият от братята Донър обича да цитира пасажи от Библията, но често погрешно. Питам се дали е достатъчно способен, за да бъде водач, но от друга страна, всички му имат доверие — точно защото умее да не влиза в конфликт с никого. Най-забележителното у него, освен размерите му (масивни), е неговата съпруга Тамсен. Повечето от мъжете вече са влюбени в нея; при все това, аз забелязах известна острота, която граничи с жестокост. Виждал съм я да се кара на прислужниците така, че да ги докара до сълзи, и да се държи студено с чуждите деца. Отбягва компанията на жени, които не са красиви като нея, и освен това се твърди, че се занимава с вещерство — но последното най-вероятно е слух, породен от завист.

Следващият поред е Джеймс Рийд, собственик на голямо предприятие за мебели в Спрингфийлд. Във физическо отношение той е пълната противоположност на Джордж Донър: нисък и слаб мъж, с тясно, изпито лице. Често усуква носната си кърпа в ръцете си, когато е притеснен, заради което не мога да не се сетя за лейди Макбет, когато го видя („Излизай, проклето петно!“). Но колкото и да е опак и гневлив, той изглежда като пример за уважаван гражданин — и никога не пропуска възможност сам да изтъкне този факт. Жена му е по-възрастна от него — вдовица с многобройни деца от починалия си съпруг. Пътниците от Спрингфийлд твърдят, че този брак е бил истинско спасение за Маргарет Рийд, която е кльощава, болнава и — честно казано — прилича повече на майка на Рийд, отколкото на негова съпруга. Групата на семейство Рийд наподобява същински пътуващ цирк — с три големи фургона, натоварени с луксозни мебели (производство на неговото предприятие, предполагам) и всякакви удобства. С тях пътуват домашни прислужници, включително и млада жена, която се занимава единствено с готвене и пране на дрехите им, и дори понита за забавление на децата.

Запазих за десерт любимия си нов познат от групата от Спрингфийлд. Чарлс Стентън — ерген, който пътува сам с покрития си фургон — не прилича на повечето останали неженени мъже (в общия случай наемни работници или скитници, които едва преживяват), и може би точно по тази причина бързо се сприятелихме. И двамата сме отгледани от свещеници (макар че, за разлика от моя баща, който беше провинциален пастор, неговият дядо е прочут свещеник от англиканската църква — толкова известен, че дори аз съм чувал за него) и носим в душите си еднакви белези, с които да го докажем. Останах поласкан, когато ми каза, че е чел моите статии във вестник „Вашингтон Глоуб“, посветени на онзи пътуващ евангелистки мошеник Юрая Пътни.

Като за толкова сдържан и дискретен човек, животът му е бил истинско приключение: роден е в Масачузетс и е чиракувал при някакъв адвокат във Вирджиния, но след това е заминал на фронта, за да воюва под командването на генерал Сам Хюстън в битката за Сан Хасинто. Човек, който се е сражавал във войната за независимостта на Тексас, въпреки че по рождение няма никакви връзки с тази територия, или е романтик, или е идеалист. След като го опознах по-добре, вече мога да кажа, че според мен у него има по малко и от двете — а това пък означава, че е орисан да води нещастен живот, или поне така се опасявам. Намекна за някакво ужасно злощастно събитие, заради което е избягал от Масачузетс, но отказа да говори повече за него. Освен това не е сигурен с какво точно ще се занимава, когато пристигне в Калифорния — още един признак за неспокойния дух, който не му дава мира.

Като цяло керванът е необичайна смес от човешки съдби — и въпреки че понякога се отдават на политиканстване и интриги, аз с неохота ще се разделя с всички тях, когато продължа сам утре сутринта. Реших да последвам плана, за който вече ти писах — като се присъединя към неголямата дружина мъже без семейства на мулета и коне, за да се придвижваме по-бързо. Не успях да убедя Стентън да замине заедно с мен и подозирам, че той не искаше да го стори, защото смята, че може да е полезен като участник в голямата експедиция — понякога разкъсвана от междуособици. В едно отношение изпитвам облекчение от неговото решение — по този начин с тях ще има поне един разумен човек, но продължавам да се тревожа, че ще ги изоставя, преди да са избрали следващия си водач.

Форт Ларами е истински пограничен форт — точно такъв, каквито ги описват във вестниците. Човек остава с усещането, че се намира на самия край на цивилизацията — а отвъд кирпичените стени се шири земя, почти недокосната от белите заселници, където продължава да властва дивата природа. Разказаха ми, че само през тази година през форта са преминали няколко хиляди фургона на заселници — по всеобщо мнение броят им през следващата година ще се увеличи, стига да не избухнат сражения с индианците или война с Мексико. По всичко личи, че фортът просперира: в допълнение към неголемия гарнизон, който е разквартируван там, зад стените му има и търговски пункт, ковачница, конюшня и пекарна. В границите на форта са издигнати и няколко къщи на по два етажа, в които вероятно живеят собствениците на форта, техните семейства и прислуга.

Макар че този керван е сред последните за сезона, във форта кипеше живот, когато пристигнахме. Няколко трапери — мръсни и неугледни мъже със стари кожени дрехи и шапки — разтоварваха конете си пред търговския пункт. По улицата тичаха деца и весело пищяха. Видях половин дузина индианци, възседнали фантастично пъстрите си мустанги, които бавно яздеха през форта, а на слънцето пред конюшните се припичаха други, облечени в дрехи по западен образец, но украсени с перата и мънистата на своя народ.

За никого не беше изненада, че слухът за наличието на бар в търговския пункт се разпространи мигновено. Но онова, което най-вече интересуваше лично мен, беше вероятността за топла храна. Онова, което мога да си приготвя сам на лагерния огън, вече ми е омръзнало до болка. Едва бях успял да се настаня на една от издрасканите маси в трапезарията, пред тенекиена чиния с рядка яхния, когато вниманието ми беше привлечено от непознат мъж — облечен като трапер или планински водач, с характерните им износени кожени дрехи, с дълга бяла коса и набръчкано лице, обветрено и потъмняло от слънцето като пергамент. Мъжът се казваше Лайънъл Фарнсуърт — и за разлика от всички останали, се беше отправил на изток вместо на запад. Нещо повече — пътуваше сам, което е рискована стратегия в тази толкова рядко населена територия. Обясни ми, че вече веднъж е ходил до Орегон и два пъти до Калифорния, така че познава маршрутите по-добре от всеки друг.

Според Фарнсуърт идеята да се мине през прохода Хейстингс — по маршрута, по който Донър смята да преведе своите хора — е почти катастрофална. По мнението на Фарнсуърт пътят е твърде неравен за фургони и твърде негостоприемен за животните. По една случайност, докато разговарях с него, Донър беше до мен и не се зарадва да чуе, че намерението му е истинска загуба на време. Той незабавно се опита да убеди Фарнсуърт, че греши — като му обясни, че във Форт Бриджър ще ги посрещне самият Хейстингс, откривателят на този проход, който е обещал да ги преведе чак до Калифорния — но възрастният ни събеседник беше непоклатим в убежденията си. Той не пестеше думи, за да обясни възможно най-ясно на Донър, че не бива да се отклоняват от стария маршрут — но щеше да постигне повече успех, ако се беше опитал да накара някой чайник да изпее ария.

В интерес на истината, когато научи, че самият аз възнамерявам да мина по него (макар и без фургони и в състава на много по-малка дружина), той се опита да разубеди и мен. И след като продължих да го разпитвам, накрая се разбра, че суровият терен не е единствената — или дори главната — причина за неговата неприязън. Той призна, че по време на пътуването си недалеч от езерото Тръки е срещнал индианско племе на име анауаи, но ме предупреди да не се занимавам с тях. Когато му казах, че никога не съм чувал за племе на име анауаи, той не беше изненадан — племето било малко и се смятало за твърде изолирано. Фарнсуърт твърдеше, че са особено диви; нещо повече, според него те се придържали към ужасяваща традиция, на която станал свидетел със собствените си очи: човешки жертвоприношения.

Бях зашеметен. Човешките жертвоприношения са изключително рядко срещани сред индианските племена от равнините. Древните култури на юг — маите и ацтеките — са известни с практикуването на ритуални човешки жертвоприношения, но по мои сведения тази практика е нечувана на север от Рио Гранде. Помолих го да ми опише точно на какво е станал свидетел. По очевидни причини, първата ми мисъл беше, че не е разтълкувал правилно какво е видял.

Мъжът ми разказа, че е видял дузина воини от племето анауаи, които отвели един от своите в гората. Индианецът се съпротивлявал, но те го държали здраво. Замъкнали го далеч от лагера си и го завързали за едно дърво, за ръцете и за краката, а сетне го оставили на съдбата му, макар че той крещял нещо след тях. На Фарнсуърт му се сторило, че индианецът ги умолявал да го освободят.

Описаната сцена несъмнено беше покъртителна. Разбирах защо се бе стреснал Фарнсуърт. Но въпреки това — описаното не ми звучеше като ритуал за жертвоприношение. От онова, което бях прочел по въпроса, бях останал с впечатлението, че избраните за жертвоприношение често го смятат за висока чест и с готовност отиват сами към олтара.

Отвърнах на Фарнсуърт, че ако се съди по неговото описание, бе станал свидетел по-скоро на някакво наказание. Беше изключително вероятно да са изключили въпросния индианец от племето поради провинение. Но Фарнсуърт настоя, че случаят не е бил такъв. И твърдеше, че освен това знае каква е била истинската причина да го направят: индианците от племето анауаи се страхували от „демона, който живее до езерото Тръки“, и му принасяли жертви, така че да остави другите от племето на мира.

Фарнсуърт не знаеше повече подробности за тази фолклорна легенда, но през изминалата година беше чувал разкази за индианци, които са изчезвали от поселищата си недалеч от територията на племето анауаи — обикновено болни, стари и деца, отмъкнати от леглата си или изчезнали без следа в гората, където са отишли да събират дърва за огъня или плодове. Разбира се, този мотив се среща в почти всяка култура, но аз бях необичайно развълнуван от него — може би заради горкото момче от семейство Найстром, което също беше отмъкнато от леглото си и така и не се беше върнало.

Фарнсуърт ми разказа всичко това с видима неохота, като се боеше да не го помисля за луд. Склони да го направи едва след като го уверих, че наистина искам да знам всичко и че точно това е причината да пътувам към индианските територии: за да изследвам техните необичайни вярвания и митове и да се опитам да ги свържа с някаква достоверна действителност. Фарнсуърт прие, че съм твърдо решен да продължа към езерото Тръки, но ме умоляваше да разубедя Донър и останалите да не поемат по същия път.

Опасявам се обаче, че до този момент не съм успявал да окажа някакво въздействие върху Донър, и няма да го постигна и сега. Колкото до самия мен, мога единствено да си призная, че предупрежденията на Фарнсуърт ми оказаха точно противоположното въздействие. Вече не мога да мисля за нищо друго, освен за възможността да се запозная с това самобитно индианско племе и да науча нещо повече за легендата за духа — или демона — от езерото Тръки.

За това и за теб, скъпа моя. Така че ще сложа край на писмото си на това място, преди да преосмислиш прибързаното си решение да се омъжиш за бъбрив стар въздухар. Понякога не мога да повярвам на щастливата си съдба, която позволи жена като теб — толкова интелигентна, мъдра и красива — да се съгласи да се омъжи за причудлив, упорит глупак. Защото, колкото и да те обичам и да ми липсваш и да искам да бъда с теб, знам, че след като вече чух за легендарния звяр от езерото Тръки, няма да се спра пред нищо, докато не стигна дотам и не науча всичко възможно за него. Не се съмнявам, че няма да се зарадваш, когато прочетеш за това мое намерение, но трябва да ме разбереш, когато ти казвам, че ако не се опитам да я разплета сега, тази история ще ме измъчва до края на дните ми. Не се тревожи за мен, скъпа Марджи, и знай: възнамерявам да се върна при теб колкото се може по-скоро.

Твой любящ Едуин