Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Алма Катсу

Заглавие: Глад

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 14.11.2018

Редактор: Нина Матеева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-171-068-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9892

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Спрингфийлд, Илинойс
Март 1846 година

Vertraust du mir?

„Вярваш ли ми?“ Джейкъб Уолфингър се обърна към младата си съпруга Дорис, докато двамата лежаха един до друг на тясното си легло в нощта, преди да потеглят.

Дорис се притесняваше да измине целия път от Германия дотук, за да се срещне с бъдещия си съпруг, когото не беше виждала нито веднъж — бяха общували помежду си единствено чрез писма. Но с облекчение беше открила, че Джейкъб Уолфингър — макар и по-възрастен от нея с много години — изглежда сносно. Той беше само иконом на богат човек от града, като се грижеше за многобройните му търговски дела, но имаше по-голямо богатство, отколкото си личеше на пръв поглед — а най-вълнуващото от всичко беше това, че имаше мечта.

И макар че Калифорния й се струваше толкова далеч от американските градове, за които бе чувала — Бостън, Ню Йорк и Филаделфия — освен това й звучеше невероятно екзотично. Дорис не се страхуваше от мисълта за едно дълго пътуване. Все пак беше само на деветнайсет години. Целият й живот бе пред нея.

Ja — отговори тя, като улови ръката на Джейкъб между своите.

Бавно я дръпна надолу, под ръба на нощницата си, така че пръстите му леко да докосват коляното й. Почувства как се изчервява от този дързък жест.

Плаха и стеснителна, когато се запознаха, тя вече беше започнала да се наслаждава на вниманието на съпруга си. Имаше чувството, че опитните сватовници, които бяха уредили женитбата им в родината, през цялото време са имали право — защото са знаели много повече за любовта, отколкото знаеше тя. По краката и тялото й пробягваха тръпки, когато я докосваше. Стомахът й пърхаше в очакване. Беше се предала на неизвестността, бе повярвала в бъдещето, бе оставила океанските вълни да я отнесат на запад и в живота на този мъж. И тази вяра бе възнаградена.

Но тази нощ, след като той беше заровил ръцете си в разбърканата й коса и приглушено беше простенал в ухото й, нито един от двамата не успя да заспи.

Той се претърколи, за да се обърне към нея.

Du solltest dies ueber mich wissen.

„Трябва да знаеш нещо за мен.“

Дорис застина при тези думи. Не обичаше такива мигове, когато нещо изведнъж й припомняше колко малко знае за него в действителност. И особено сега, когато бяха на самия ръб да се отправят заедно в пустошта.

Той вече бе употребил всичките им спестявания, за да поръча фургон за пътуването, заедно с голямо брезентово покривало, два чифта волове и чифт сложно устроени впрягове. Вече беше оставил в магазина списък с всички провизии, от които щяха да имат нужда по пътя. Парите бяха похарчени. Нямаше връщане назад.

Но Джейкъб настояваше, че не може да я поведе със себе си, преди да й признае всичките си грехове. Затова седна, извади от чекмедже до леглото бутилка местен плодов шнапс и започна да й разказва историята за Райнер, като се запъваше в своята изповед.

— Райнер?

Тя дори не го беше чувала да споменава това име преди.

Джейкъб й разказа, че се беше случило преди шест години — почти на същия ден. Беше се запознал с друг имигрант от германски произход, който бе пристигнал в града. Човекът, на име Райнер, бе дошъл в Спрингфийлд на гости на своя племенник, когото не беше виждал отдавна. Казал на Джейкъб, че умее да приготвя народни лекове от родината. Джейкъб предположил, че е малко нещо шарлатанин, но не пропуснал да види добрата възможност. Райнер се нуждаел единствено от съставките… и ако Джейкъб се съгласял да му помогне, щял щедро да сподели печалбата си с него.

Той й разказа, че работата била лесна, тъй като неговият работодател му поверил ключовете от всичките си магазини, включително и от аптеката.

— Ти си откраднал от него — каза Дорис.

Истината я удари в стомаха. Значи това беше грехът на нейния съпруг — и вероятното обяснение за неочакваното му богатство.

— Взехме съвсем малко — увери я той. — Няколко пакета с прахове и няколко дузини стъкленици. Липсата им дори нямаше да се забележи.

— Тогава какъв е грехът, за който говориш? — попита Дорис.

Джейкъб замълча, без да я поглежда в очите.

— Райнер продаде лековете на хората от Спрингфийлд — отвърна накрая той, — а сетне изчезна. Някои казват, че е станал златотърсач на запад. Но хората, които си купиха от неговите лекове, започнаха да се разболяват. И един от тях умря. Една млада жена.

— Е — каза Дорис, а гласът й трепереше. — Жената поначало е била болна, нали така? Може би смъртта й е била причинена от болестта, а не от лекарството.

Може би, съгласи се Джейкъб. Може би.

— Жената, която умря… Нейните роднини побесняха от ярост. Опитаха се да открият шарлатанина, който й беше продал смъртоносния лек, но безуспешно. Естествено, никой не знаеше за моята връзка с него.

— И никой няма да узнае за това — обеща му тя, като отново го хвана за ръката и я стисна.

— Освен… — каза тихо той. — Освен дето смятам… смятам, че може би има някаква връзка между онази жена, която умря, и едно от семействата, с които ще пътуваме на запад. Страхувам се да не ме разкрият по време на пътуването.

— Каква връзка?

— Джордж Донър може би не е познавал жената, която умря, но съм почти убеден, че неговата съпруга Тамсен я е познавала.

Дорис погледна мъжа до себе си. Този мъж я беше разочаровал — внезапно и безмилостно. И фактът, че щяха да пътуват заедно със семейството, на което беше сторил зло… Това й се струваше лоша поличба; много лоша поличба.

— Не се тревожи, Джейкъб — каза му тя, но също толкова искаше да успокои и самата себе си. — Опитай се да не мислиш за това.

Но самата тя не успяваше да го направи. Винаги й бяха казвали, че наказанието за греховете идва по неведоми пътища. И понякога дори най-дребната простъпка може да има огромни, неочаквани последствия. Една лъжа и животът на едно човешко същество бяха надвиснали над главата на нейния съпруг като тъмна, все по-голяма сянка. И това наистина беше много лоша поличба.

Но през целия й кратък живот безусловната вяра неизменно я беше възнаграждавала. Затова тя остана будна тази нощ, като се взираше в звездите през мъничкия прозорец на стаята им за последен път, и реши отново да се остави на вярата.

В крайна сметка какво друго можеше да направи?