Алма Катцу
Глад (22)

Двайсет и първа глава

Кой да предположи, че Райската градина се намира в полите на планината под връх Пайлът? След като бяха прекосили онази проклета солена пустиня, на Рийд му се струваше, че сухата, изпечена до кафяво земя след нея беше най-красивото място, което бе виждал през живота си.

Адът беше останал зад гърба им, поне така изглеждаше. Домашните животни лакомо се заеха да пасат сухата трева и се натрупаха по три едно след друго на тясното място за водопой. Хората от кервана с несигурни движения се измъкнаха от фургоните си, потънали в прах, и се изсипаха на потока, където се заеха да се наливат с мътната вода и да поливат главите си с нея. Лавина Мърфи и цялото й семейство паднаха на колене и хванати за ръце, затвориха очи и започнаха да славославят Бог за спасението си.

Рийд наблюдаваше всичко това със задоволство, но освен това егото му беше накърнено. Беше поел отговорността да им стане водач и ги беше превел през най-трудното изпитание в цялото им пътуване, но сещаше ли се някой да благодари на него? Разбира се, че не. Вместо това мнозина намираха начин да го обвиняват. Беше открил, че лоялността на хората му не беше особено свързана с фактите, но за сметка на това зависеше изцяло от емоциите им. И отново беше принуден да приеме, че не поражда симпатия у хората — никога не го беше правил и може би никога нямаше да успее. Явно много хора не обичаха истината — според тях тя бе мръсна и неприятна на вкус, невъзпитана и твърде сложна. Изискваше се търпение, за да я чуят — числата, литрите, дажбите, дяловете и логичните причини. Много от тях просто предпочитаха сладкото, мимолетно удоволствие да чуят онова, което им се иска. А точно това умение притежаваше Донър в излишък — или поне едно време, преди някога жизнерадостната му природа да се срине напълно.

Но независимо дали другите го оценяваха, или не, именно Рийд беше причината да стигнат дотук в общи линии невредими — с неизменното си внимание към провизиите и настояването си всяка сутрин да тръгват по-рано, отколкото предишната. Под несигурното водачество на Донър всички отдавна щяха да са загинали.

А сега на Рийд предстоеше още една неприятна, но необходима задача: да попита всяко семейство дали някой е починал и да преброи загубите им. Той въздъхна и хвана юздите. В началото на кервана бяха семействата Брийн и Грейвс — онези, които го ненавиждаха най-силно и ирационално го обвиняваха за маршрута, по който бяха поели, защото по онова време им беше водач, а те бяха от хората, на които винаги им трябваше някой, когото да обвиняват.

След тях се движеха семействата, които не бяха постоянни в лоялността си или избираха да не взимат ничия страна. В тях се включваха Кесибърг, лукавият германец Уолфингър и неговата разпокъсана банда от германски имигранти, както и многобройният клан на Лавина. С тях пътуваха също Уил Еди и неговото семейство, както и семейство Маккъчън.

В края на кервана пътуваха семействата, на които всички гледаха с омраза, защото бяха заможни — факт, който доставяше извратено удоволствие на Рийд, защото и собственото му семейство все още се числеше сред тях. Двете фамилии Донър бяха обградени от истинска малка армия от наемни работници и разполагаха с общо почти дузина водачи, и Рийд се чувстваше по-сигурен от всичко това. Вече твърде често се случваше да улови Франклин Грейвс и Патрик Брийн да си говорят тихо нещо помежду си и да поглеждат към провизиите на семейство Рийд, докато ги разтоварваха.

Но те нямаше да го пречупят, както бяха сторили с Джордж Донър. Рийд не се криеше във фургона си. На инат продължаваше да язди покрай целия керван, като понасяше горчивите погледи и отказваше да им достави удоволствието да се убедят, че се бои от тях. В тези дни двамата с Тамсен Донър имаха нещо общо: със сигурност бяха най-ненавижданите хора в състава на експедицията.

В крайна сметка той пресметна, че бяха изоставили една трета от фургоните в пустинята. Никой не беше умрял. Но бяха изгубили ужасно много вещи и домашни животни.

Ала той знаеше, че не бива да попада в капана на миналото. Вече бяха стигнали дотук. И нямаше как да се върнат — нито сега, нито някой друг път.

 

 

Вече се отдалечаваха от връх Пийк, когато откриха труповете на индианците. Наоколо нямаше дървета, така че не беше трудно да различат двата несигурно сковани ешафода. Рийд и още неколцина се отправиха към тях, за да ги разгледат по-отблизо. Площадките бяха издигнати на височина от един човешки бой. Телата бяха увити в погребални покрови, с подредени наоколо различни предмети, явно в тяхна чест: стар нож с изтъпено острие и ръкохватка, покрита с кожа и мъниста; огърлици от издялкана кост и пера, боядисани в черно, бяло и синьо; наметало от кожа на бизон, избеляла от слънцето.

Уилям Еди избърса челото си с предмишницата на ръката.

— Как ви се струва — пайути?

Рийд поклати глава.

— Вероятно са шошони — отвърна той. — Сега сме в тяхната територия.

Джон Снайдър нарочно беше застанал твърде близо до него. Рийд усещаше присъствието му като пот по кожата си.

— Ти какво сега, специалист по индианците ли се извъди?

— Прочетох го в една книга за индианските територии.

Когато живееше в Спрингфийлд, след историята с Едуард Макгий и срама, който едва му се беше разминал, Рийд известно време обмисляше да стане правителствен агент по индианските въпроси. Но беше трудно да открие свободна служба, на която да го назначат. Сега му се струваше, че цялата идея е била глупава — все едно не беше искал да се откаже от някаква детинска мечта. Твърде късно бе разбрал, че и това бягство към Калифорния също я олицетворяваше. Не си беше научил урока с Макгий. Снайдър се извисяваше едър и зъл, докато Макгий бе дребен и очарователен, но и двамата си оставаха просто актьори в една измислена представа, която се беше сринала до основи.

Целият живот на Рийд бе изпълнен с разбити фантазии.

Кесибърг се наведе, за да вдигне една от огърлиците.

— Ще бъде жалко да ги оставим просто така, за някакви мъртъвци.

Рийд се опита да си представи невзрачната жена на Кесибърг да носи нещо подобно, но въображението му го предаде.

— Оставят ги, така че мъртвите да ги носят на оня свят — обясни му той. — Най-добре да не ги пипаме.

В телата имаше нещо, което притесняваше Рийд. Струваха му се необикновено слаби, за да са на големи хора, но прекалено високи, за да са на деца.

— Не виждам наоколо индианци, които да ни попречат — отбеляза Кесибърг.

— Не е хубаво да се закачат индиански гробове — обади се Франклин Грейвс. — Червенокожите са чувствителни на тази тема.

Кесибърг не му обърна внимание, пристъпи напред и отметна един край на погребалния покров от еленска кожа. И Рийд разбра защо телата бяха толкова слаби: бяха изгорени. От тях бяха останали единствено овъглени останки. По почернелите кости още се виждаха късчета изгорена плът. Черепите бяха обвити в опърлена кожа; празните очни кухини сякаш обвинително се взираха в тях. Някои от мъжете бързо се отдръпнаха. Еди се извърна и се закашля, притиснал устата си в ръкава.

— Диваци — рече Кесибърг. — Не го ли казвам всеки път? Всичките са диваци.

Реално погледнато, Рийд също не питаеше топли чувства към индианците, но повече мразеше Кесибърг и неговото невежество.

И все пак, точно в този миг труповете го притесняваха повече, отколкото можеше да обясни. В онова, което виждаше пред себе си, нямаше никакъв смисъл. Когато воюваше срещу индианския вожд Черния ястреб, беше чувал от разузнавачите как се отнасят техните противници към своите мъртъвци.

— Тук е станало нещо — каза той.

На заслепяващата светлина на слънцето овъглените лица страховито се хилеха насреща им.

— Никога не съм чувал някое индианско племе да изгаря мъртъвците си по този начин.

— Може да са били болни — предположи Франклин Грейвс. — И да са ги изгорили, за да попречат на болестта да се разпространи.

„Болест.“ Думата увисна във въздуха, като съсък. Мъжете от отряда мълчаливо се взираха в ешафодите. Рийд не се съмняваше, че всички мислят за Люк Халоран. Той също се беше разболял от някаква болест — дали не беше същата, от която са били поразени тези двама индианци?

— Какво е това?

Мъжете осъзнаха, че ги е доближила Мери Грейвс, едва когато чуха гласа й зад гърба си. С нея беше и Елита Донър. Рийд беше чувал за нея, че е прекалено дръзка. Но самият той си мислеше, че нещо не е наред с това момиче: понякога я виждаше да обикаля съвсем сама и да си мърмори, все едно води спор с празното пространство.

Лицето на Франклин Грейвс потъмня от гняв.

— Махни се оттук — рече той на дъщеря си. — Връщай се при останалите. Това не е гледка за женски очи.

Но тя отстъпи настрани от него, когато той сякаш посегна да я сграбчи. Рийд трябваше да й признае: наистина беше сърцата.

— Тук има нещо издялано — каза тя и вдигна ръка към кората на едно дърво наблизо.

Виждаха се квадрати, в които бяха издялкани други квадрати, и резки, които наподобяваха светкавици. Имаше и грубо очертани човешки силуети, но главите им изглеждаха необичайно — твърде големи за телата, които ги носеха.

— Може би е някакъв разказ — добави тя.

— Не е разказ — обади се Томас, момчето от Форт Бриджър.

Рийд едва ли не беше забравил за него. Вечер винаги се криеше под един от фургоните на Джордж Донър, а кой го знаеше къде ходи през деня. Докато прекосяваха пустинята, от него нямаше никаква полза; Рийд очакваше всеки момент да избяга, както беше направил с Брайънт.

— Това са заклинания срещу зли духове — продължи Томас с такава неохота, все едно с мъка се разделяше с всяка дума. — За защита от гладните.

— За мъртвите? — попита Брийн и почти несъзнателно вдигна ръка към пушката си. — Защо им е защита на мъртвите, дявол да го вземе?

Рийд си спомни какво им беше казал Хейстингс, когато го откриха в онзи фургон. „Там има нещо, което яде всичко живо.“

— Значи духовете са виновни за това, че в гората няма никакъв дивеч, така ли? — попита Снайдър.

Томас извърна поглед. Едно мускулче потръпна на челюстта му.

Рийд се стресна, когато вместо него отговори Елита Донър.

— Те не ядат само животни — рече тя с мек, мелодичен глас.

Очите й бяха ясни, сини и изпълнени с болка.

— Ядат и хора.

Рийд усети как безпокойството пропълзя като тръпка по кожата му.

— Явно си й пълнил главата с приказки — обърна се той към Томас.

— Той се опитва да ни помогне — тросна се в отговор Елита, като се извърна от Рийд. — През цялото време се опитва да ни помогне, но вие не искате да го чуете.

Снайдър се приведе над нея с подигравателна усмивка.

— Ти не разбираш, момиче — той не е един от нас. И не се опитва да ти помогне, а само да ти бръкне под полата.

— Изгорили са телата, за да не ги докопат гладните — рече Томас.

Говореше с равен глас, но очевидно се контролираше с мъка. Посочи към реката, която се разливаше пред тях, и планината в далечината.

— Влязохме в мястото, където живеят злите духове.

Той почука по едно от дърветата и посочи първо към символите, издялани в кората, а сетне към труповете.

— Може и да не искате да ми повярвате, но доказателството е пред очите ви.

— Доказателство? — повтори Патрик Брийн и подигравателно завъртя очи. — Не виждам никакво доказателство, само езическо невежество. И вярвам на Господ — чуваш ли, момче, на Господ — да ме води и да ме закриля.

Когато чу това, младежът се отдръпна по-назад от тях, вдигнал ръце в знак, че се предава. Докато отстъпваше, бавно поклащаше глава, а на лицето му се появи тъжна усмивка.

— В такъв случай Господ сигурно ви е много ядосан, защото ви е довел в долината на мъртвите. Помирете се с вашия Господ, преди да е станало твърде късно — защото гладните идват право при вас.