Алма Катцу
Глад (36)

Трийсет и пета глава

Едуин Брайънт разпозна пътеката, която водеше към изоставения лагер на златотърсачите, в мига, в който я видя. Беше яздил коня на Танау Могоп на север-северозапад от селището на Тиели Таба и сега завърза животното за дърво на няколко крачки оттам. Вятърът шумеше в клоните на боровете наоколо, все едно беше жив. По гърба му пробяга тръпка.

Той запали огън и взе един запален клон, за да го занесе в порутения заслон като факла, защото знаеше, че вътре ще бъде тъмно като в пещера. Предметите, на които бе попаднал предишния път, го очакваха: калаеното канче, молитвеника, монетите, бутилките. Той ги огледа за някакви признаци, по които да ги разпознае — особено молитвеника. Страницата след корицата, на която беше най-вероятно да е написано посвещение с името на собственика, беше откъсната — както и следващите трийсет или четирийсет страници от тънка полупрозрачна хартия.

Той застана на колене и се зае да рови в сухите листа и боровите иглички, които бяха нападали през пробития покрив. Претърси внимателно лугавата пръст, като отделяше настрани ядливите буболечки, на които попадаше — насекомите бяха станали вече основният му източник на храна.

След цял час беше открил само изпокъсана риза, изгнила от продължителното излагане на природните стихии. Той се отпусна назад, като опъна плата между пръстите си, обзет от униние. Дали не си беше изгубил времето, като се беше върнал дотук? Какво бе очаквал да открие?

Брайънт остави ризата при останалите предмети и излезе навън, където с благодарност напълни гърдите си със свеж въздух, след застоялата миризма на колибата. При предишното си посещение с уважение беше струпал на едно място костите, които бе открил пред колибата, като някакъв знак за ужасните събития, които се бяха случили тук. Сега, докато се взираше в човешките черепи, Брайънт се запита дали е имало оцелели. Дали можеше да разбере колко мъже са живели в лагера? Преброи пет черепа. Но някой друг беше отрязал крайниците от телата им. Дали е бил от златотърсачите, или външен човек?

Той измъкна инструментите изпод храстите и ги подреди. Имаше дузина лопати, но това не доказваше нищо. Представяше си, че всеки човек, който е дошъл чак дотук, за да търси злато, сигурно си е донесъл повече от една лопата. Имаше общо девет кирки с различна форма. Няколко ведра за руда от очукана ламарина и половин дузина сита за пресяване на пясък. Брайънт ги огледа един по един, в търсене на някакви знаци за собствениците им. Макар че работната част на почти всички инструменти беше ръждясала, все пак успя да разчете имената на производителите: „Грийнлий“, „Бийти“, „Станли“.

Едва тогава забеляза и грубо издялканите имена, които се виждаха по някои от дървените дръжки на инструментите. Сигурно ги бяха белязали, така че собствениците им да си ги разпознават, ако възникне спор на кого са. Той се зае да ги подреди по имена. „Уайтли“. „Гериетс“. „Епълби“. „Смит“. „Стоу“. „Дъниш“. „Фоукс“. „Пийбоди“.

„Кесибърг“.

Стомахът на Брайънт се сви. Едва сега си спомни по-подробно за нещо, което беше убягвало от ума му през последните няколко седмици. Луис Кесибърг беше споменавал за свой роднина — някакъв чичо — който бе заминал като златотърсач точно в този планински район, преди няколко години. Тогава не му беше обърнал особено внимание, но беше сигурен, че е писал за това на годеницата си. Сега си даде сметка, че съвпадението е твърде точно. Значи чичото на Луис Кесибърг е бил един от тези златотърсачи и със сигурност бе загинал заедно с останалите. Или пък не?

Вечерта, докато седеше до огъня и изсмукваше влажните вътрешности на насекомите от черупките им, Брайънт се запита какво точно се беше случило на това прокълнато място — как беше започнало всичко. Разбира се, все още съществуваше и възможността да не е имало никаква болест и всички златотърсачи да са били нападнати от някаква външна сила — но те със сигурност са били достатъчно на брой, за да се защитят, следователно предположението му, че заплахата е дошла отвътре, бе най-вероятно.

Не, вече беше по-сигурен от всякога, че наистина е имало някаква болест, причина за смъртта им — същата болест, която беше видял в Смитбъроу — и тази болест, този необичаен глад за човешка плът, за който му бяха разказали индианците — и дори го бяха свързали с по-древното си предание за на’ит — беше започнала от това място. Танау Могоп беше разказал на Брайънт, че според тях самите индианци от племето анауаи са си виновни за съдбата, която ги беше сполетяла, като бяха общували твърде свободно с планинците, преминавали през техните гористи територии. Индианците от племето уашоу страняха от чужденците, защото се знаеше, че може да им донесат болести. Разказаха му, че това необичайно поведение и жертвоприношенията на на’ит бяха започнали приблизително по едно и също време, в един дотогава сравнително мирен и спокоен район. Какво друго обяснение можеше да има за това, освен пристигането на бели хора, донесли болестта със себе си? Но как точно се беше случило?

Как беше възможно болестта да се проявява на едно или друго място изведнъж, сякаш от нищото? Несъмнено някой от златотърсачите трябваше да се е заразил пръв от нея, а след това да я беше предал на другарите си, както и по-нататък.

Той си спомни едно от последните писма, които бе получил от доктор Гау — лекарят споменаваше за изследванията на доктор Сноу и за неговото убеждение, че заболяванията могат да се разпространяват по безброй различни начини. Сноу беше споделил с него, че в действителност цялото разбиране на човечеството за болестите и за връзката между болестта и симптомите може би е погрешно. А именно, болестта и симптомите не бяха непременно едно и също. Беше възможно болестта да е нещо живо, но невидимо — и по това наистина да прилича на зъл дух — и когато се загнезди в тялото, да предизвиква симптоми: понякога различни симптоми у различните хора. А понякога дори и без никакви симптоми.

След това си спомни и за историята на онова ирландско семейство — там сякаш всички се бяха предали на една и съща болест, с изключение на едно малко момиченце, у което по забележителен начин не се бяха проявили никакви симптоми.

Брайънт хвърли черупките в огъня и се заслуша в пращенето им, докато обмисляше тази мистерия. Сетне легна на голата земя, като се надяваше да успее да заспи. Докато гледаше подскачащите оранжеви пламъци, мислите му се отнесоха.

Черепите му намигаха на светлината от огъня. Пламъците танцуваха, яркозлатисти и кървавочервени.

Брайънт въртеше в ръцете си дръжката, на която бе издялкано името на Кесибърг, и си спомняше за Кесибърг от кервана. Спомените му бяха най-вече за поредица от грозни стълкновения. Луис, който блъскаше въпреки това бременната си жена обратно в палатката. Луис, който си търсеше повод да се сбие с Джеймс Рийд. Луис, който седеше пред лагера си и режеше на парчета зайците, които беше уловил за вечеря, ръцете му бяха окървавени, а по лицето му бе изписано съсредоточено изражение, докато малкото кученце на Халоран развълнувано обикаляше покрай него. Брайънт си спомни как ножът се беше изплъзнал от ръката на Кесибърг, влажна от кръвта, и острието го беше порязало по дланта. Резката бе прокървила, като плътна червена линия. Териерът на Халоран не изпусна тази възможност, скочи към ръката на Кесибърг и лакомо открадна от нея заешкото месо — като облиза и кръвта на Кесибърг.

Дълбоко у Брайънт се загнезди ужас, когато си спомни за онова кученце, за самохвалството и злобата на Кесибърг. Спомни си как беше обикалял сред тях, сякаш самият той бе някаква чума — нещо отвратително и страховито.

И колкото повече въртеше в ума си тези отделни късчета от историята, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Някакъв глад се предаваше от човек на човек. Някаква болест, която отначало беше невидима — или беше невидима само у някои хора, както в случая с онова момиче от ирландското семейство, в което всички останали бяха изгубили ума си и се бяха превърнали в нещо подобно по-скоро на вълци, отколкото на човешки същества. Съседите им се бяха радвали на нейния късмет с вярата, че тя не се е предала на болестта, поразила останалите — до един ден, много години по-късно, когато я бяха открили надвесена над бебето на съседско семейство, с окървавена уста и ръце.

Болест, която превръща някои хора в чудовища. Но други успяват да скрият своята чудовищност в себе си.

Брайънт изведнъж се изправи, облян в пот. Изводите бяха пред очите му.

Чичото на Кесибърг беше пренесъл болестта.

Точно така беше достигнала тя до това място. Точно така бяха загинали всички златотърсачи.

Чичото на Кесибърг, точно като онова ирландско момиче, сигурно бе носил болестта в кръвта си, може би дори без сам да знае за това. И именно той беше пренесъл заразата в този район преди половин дузина години, като беше поставил началото на епидемия, която не само бе предизвикала смъртта на останалите хора от неговия отряд, но след това се бе разпространила и сред местните племена, като бе дала нов живот на някои от древните им вярвания и бе посяла страх сред всички обитатели на тези планини.

И ако това беше вярно, дори не беше изключено и други от неговото семейство да пренасят тази болест… или някаква наследствена черта, която им позволяваше да живеят с нея.

Други — като Луис Кесибърг.

Вероятността за това може би не беше голяма, но ако бе прав, всички хора от експедицията на Донър — нещо повече, всички жители на цялата тази територия — бяха застрашени от смъртна опасност. Трябваше да ги предупреди.

Но после се спря. Замисли се за онова, което предстои — не лично за него, а за бъдещето на науката.

И започна да съставя наум ново писмо.