Алма Катцу
Глад (39)

Трийсет и осма глава

Спрингфийлд, Илинойс

Юли 1840 година

Луис Кесибърг си помисли, че Райнер не се беше променил особено много за петнайсет години. Косата на чичо му беше малко по-бяла, а кожата на лицето му — малко по-загрубяла, но иначе бе почти същият както последния път, когато го беше виждал — още като малко момче в Германия. Усмивката на Райнер беше също толкова нехайна, а в очите му просветваше същата лудост. Нещо в стомаха на Луис се преобръщаше и от двете. Беше се утешавал с надеждата, че Райнер е умрял, и когато отново го видя на прага си тази вечер, Луис се изплаши повече, отколкото можеше да си обясни. Човек не биваше да има вяра на усмивките на чичо му — а той знаеше, че зад тези искрящи очи се крият отвратителни тайни.

Райнер беше изникнал на прага на Луис, без да го предупреди. Не беше човек, от когото да очаква писма, разбира се — но все пак се разтревожи от появата му. Луис живееше в този чифлик под наем едва от няколко месеца. Как беше успял да го открие?

Луис извади бутилка от домашното уиски на един съсед, което беше доста силно, и две калаени чаши.

— Warum bist du hier? — попита той на немски, какъвто не беше говорил отдавна.

„Защо си тук?“ Не откъсваше очи от чичо си, докато оставяше чашите на пропуканата стара маса.

Ето я пак — тази нехайна усмивка.

— Заради семейното проклятие.

Чичо му се разсмя, когато го каза, отпусна се на един от столовете на Луис и гаврътна чашата си на един дъх.

Значи така. Чичо му беше избягал от родината.

— За какво те издирват?

— Обичайната история. Но не могат да докажат нищо. Някакъв човек е изчезнал, но няма труп — тогава кой може да каже, че е извършено убийство?

Чичо му отново се разсмя гърлено, сетне се облегна назад на стола си и присви очи към ъглите на стаята, потънали в сенки.

— Къде е изчезнал баща ти?

— В затвора е. В Индиана.

Райнер повдигна едната си вежда.

— Оставил си го чак там да гние сам в затвора?

Страните на Кесибърг пламнаха.

— Искам да започна нов живот.

Погледът на чичо му тежко се прикова в него, но Луис не посмя да му отвърне. Спомняше си гнева на Райнер от детството си; беше непредвидим и в епични мащаби. Веднъж го беше смазал от бой, защото бе изсипал на пода чаена лъжичка сол; друг път му беше избил зъб, защото подигравателно бе завъртял очи към тавана на нещо, казано от него.

Но този път Райнер само се разсмя отново.

— За хората като нас няма нов живот. Ти носиш в кръвта си това, което си. И никога не можеш да се отречеш от него.

Луис огледа стаята, в която живееше. Сгъстяващият се сумрак скриваше оскъдицата. Беше най-обикновена колиба, с една стая и легло на тавана, до което се качваше по стълба. Тази маса и двата стола бяха, общо взето, единствените мебели, които притежаваше.

— Тук няма много място за гости, чичо — започна той.

Райнер си наля още едно питие.

— Ще остана само няколко седмици. После заминавам на запад, за известно време. Чух за една работа за златотърсачи в планините.

— В Калифорния?

Чичо му кимна.

— Чух, че там няма закони. Хората като нас могат да се скитат свободно, ако разбираш какво имам предвид. Няма кой да ни види.

Да поеме на запад, за да спечели цяло състояние от злато. Идеята за това проблесна в съзнанието на Луис — като мираж. Да остави зад гърба си всекидневното мъчение на земеделската работа и никога повече да не оре, да полива и да плеви. Беше трудно да започнеш нов живот, когато нямаш нищо и идваш отникъде.

Но не. Луис имаше планове. Щеше да си намери жена, да работи усърдно, да се впише в обществото. Като дете никога не беше изпитвал щастие — баща му беше чудовище, а не родител, а майка му бе изчезнала без следа, преди да му останат някакви спомени за нея — но той се беше заклел да не повтаря грешките на баща си, чичо си и всички останали от своето семейство. Беше решен да бъде различен от тях. Не искаше да бъде провал. Щеше да разбие семейното проклятие.

Само трябваше да се държи и да преживее тези трудни времена, и после щеше да стане по-лесно. Нямаше как да е иначе.

По-възрастният мъж бръкна в джоба си и подхвърли на масата една шепа смачкани банкноти.

— Мога да си платя — рече той. — Не те моля за милостиня.

Очите на Кесибърг се разшириха, когато видя парите — бяха повече, отколкото щеше да изкара за цяла година.

— Откъде ги взе?

Райнер наля щедро количество уиски в чашата си.

— В последно време продавах патентовани лекове. По мои собствени рецепти, от родината. Вървяха добре.

— Явно е било така… Но ако се продават толкова добре, защо ще ходиш чак в Калифорния?

Кесибърг разбра, че чичо му лъже. По-възрастният мъж се протегна на стола си. Сетне прикова поглед в своя племенник, в напрегнато очакване да види как ще реагира на думите му.

— Защото съм болен от нещо, за което няма лек. Мисля, че му викат златна треска.

Той му намигна, а на Луис му прилоша. „По-скоро треска на кръвта“, помисли си той.

Едва по-късно вечерта, когато Кесибърг се зае да направи място на чичо си да спи на пода — Луис не искаше да кани чичо си да се качи при него, защото някак си не можеше да понесе мисълта, че ще лежат един до друг през цялата дълга нощ — Райнер му отправи своето предложение.

— Защо не дойдеш с мен?

По-възрастният мъж току-що беше свалил мръсната си връхна дреха, за да се приготви за лягане, и стоеше пред племенника си по риза, покрита с петна. Очите му се приковаха в по-младия, блестящи като на вълк.

— Какво изобщо те задържа тук? Този скапан чифлик? Трябва да ти кажа, че всичко това ми прилича на поредния ти провал, синко.

— Не ме наричай синко — отвърна той, ужилен от обидата. — С това искам да се занимавам сега. Изборът си е мой.

Чичо му сви рамене.

— Както искаш, но това е грешка, момчето ми. Има си причина мъжете от фамилията Кесибърг да не се задържат на едно място. Ако останеш на едно място, ще те надушат какъв си.

Семейното проклятие.

„То няма да ме сполети.“ Но нямаше как да го каже на чичо си; така все едно щеше да размаха червено знаме пред някой разярен бик.

— Ще внимавам — рече той.

Но по-възрастният мъж не беше готов да се откаже.

— Тревожа се за теб. Не си прекарал достатъчно време с мъжете от фамилията Кесибърг, защото баща ти е далеч оттук, в затвора, а ти живееш в Новия свят и покрай теб няма чичовци и дядовци. Не знаеш какво е, как ще те сполети онова чувство — толкова силно, че няма да можеш да му откажеш. И когато се случи, как ще се погрижиш за себе си?

За миг Луис Кесибърг отново се почувства на единайсет и стоеше до баща си в помещението, където опушваха месото. От една кука на тавана висеше огромен труп и леко се полюляваше. Сякаш още чуваше тихото кап, кап, кап на кръвта, която капеше в мътната локва под тялото, и още долавяше металния аромат във въздуха. А формата на трупа не беше като на животно, а на човек.

В него се надигна вълна от нещо като желание, която беше толкова силна, че и той се олюля.

И оттогава това чувство никога не го беше напускало напълно.

По гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Луис не искаше нищо друго, освен да се махне по-далеч от чичо си Райнер, от пламтящите му очи и вонята му на леш.

— Ще се справя, чичо. Баща ми ме научи достатъчно. Оправям се.

Успяваше да ги удържа — желанието, жадуването, глада.

Райнер се претърколи настрани, за да се обърне с лице към огъня.

— Мислиш си, че знаеш какво те очаква, но нищо не знаеш. Лягай си, момче. Някой ден ще разбереш.

Не, реши Луис Кесибърг, докато се изкачваше по стълбата към леглото си, за да се отдалечи колкото може повече от този страховит старец. По някакъв начин беше добре, че Райнер се беше появил. Защото понякога Луис усещаше, че благородните му намерения му се изплъзват. Понякога, особено нощем, когато беше трудно да устои на глада, който гореше във вените му, когато се вкопчваше в краищата на леглото си, хапеше кокалчетата на ръцете си и едва удържаше яростта, която искаше да го погълне, или искаше от него той да погълне целия свят — не беше сигурен кое от двете. Понякога му идваше да се огъне и да се предаде на проклятието. „Ние, мъжете от фамилията Кесибърг, сме създадени за това; то е в природата ни, в кръвта ни.“ Но когато видя Райнер, все едно го удари мълния. Луис не искаше да свърши като него: преследван, без корени, сам.

Но докато лежеше в тъмното и си представяше как сграбчва чичо си за врата и го стиска толкова силно, че кожата му става лилава, а от устните му прокапва кръв, Луис си даваше сметка, че шансовете не бяха на негова страна. И Райнер сигурно имаше право — беше само въпрос на време.