Алма Катцу
Глад (23)

Двайсет и втора глава

Тамсен чувстваше как се променя, как става по-сурова. Бяха оставили необятната бяла пустиня зад гърба си, но сега пред тях беше безкрайната пелинова равнина на Големия басейн. Слънцето бе изяло красотата й, бе съсипало кожата и косата й, бе стопило изящните извивки на тялото й, бе я оставило с кокалести, възлести крайници. Красотата беше нейната броня. Лишена от нея, тя се измъчваше от страх.

Защо не беше накарала Джордж да вземе малко от косата на момчето от семейство Найстром — онова момче, което бе убито в началото на пътуването им? От нея можеше да направи могъщи талисмани за децата си, но се страхуваше някой да не разбере за това. Работеше тайно, защото дори Джордж не одобряваше нейните занимания с онова, което наричаше „езически практики“. Но сега нямаше какво да направи за децата си — и тя остана потресена от това колко силно се боеше за тях. Никога не се беше смятала за майчински настроена, но със сигурност бе грешила.

Може би за всичко.

 

 

Беше краят на септември и планините бяха още по-близо, облечени със сняг и прорязани от дълбоки сенки. Но под тях, в равнините, беше горещо. Тази вечер, когато спряха, за да лагеруват, тя изпита още по-голямо облекчение от обикновено. Беше ходила пеша през целия ден, за да не натоварва воловете, и нямаше търпение да си свали ботушите — макар и освен това да се боеше от този момент, защото първите мигове на облекчение неизменно бяха последвани от болка, толкова дълбока и мъчителна, сякаш никога повече нямаше да успее да се изправи на краката си.

Прилоша й, когато седна на един камък и взе малко прах от върбова кора, за облекчаване на болката. Знаеше, че по-късно няма да изяде вечерята си. През последните няколко седмици бе започнала да пропуска да се храни понякога, когато е възможно, за да остане повече за децата й. В двете фамилии имаше прекалено много мъже. С тях пътуваха почти толкова водачи, колкото бяха и членовете на семейството, а освен това и синовете на Бетси от предишния й брак, които вече бяха големи младежи. Мъжете се отличаваха с неутолим апетит и Тамсен се боеше, че няма да остане храна за момичетата. По някакъв начин й беше по-лесно първо да мисли за своите момичета. Понякога й се струваше, че собственият й глад вече я е надвил — че ако отново се случи да изяде всичко, което се полага на едно хранене, това ще я убие. Гладът за храна беше толкова мъчителен, че я беше заличил — вече не знаеше коя е.

Понякога забравяше да отговаря на името си.

А освен това го имаше и Кесибърг. Тя правеше всичко възможно да го отбягва след онова странно нещо, което бе направил малко преди да замине Стентън. Беше я открил в един от редките й мигове, когато беше сама, в един от малкото случаи, когато се бе отдалечила от фургона, където Джордж вече стоеше почти по цял ден, както и от всичките си деца.

— Знам, че искаш да го няма — просъска той, като се обърна към нея.

Изобщо не говореше за Стентън, а за собствения й съпруг. По някакъв начин беше успял да разбере, че й бе дотегнало неизменното недоволство от брака й.

— А аз мога да направя така, че и двамата да останем доволни.

Тя се беше отдръпнала от него — от вонящия му дъх, от похотливата му усмивка, а най-вече от този поглед, който проникваше в истинската й природа.

— Ти не ме познаваш — отвърна му тя, колкото можеше по-спокойно. — Не знаеш какво искам. Иначе щеше да знаеш, че не си ти.

Това беше достатъчно да го накара да се оттегли, като си мърмореше нещо под носа.

— Това не е краят — подхвърли той през рамо.

Явно си беше създала още един враг, без да иска.

Когато револверът й изчезна на следващия ден, я обзе трескаво безпокойство — а на по-следващия остана още по-зашеметена от обвинението на Стентън, че се е сдружила с Кесибърг срещу него. Едва по-късно разбра какво беше станало: Кесибърг се беше опитал да убие Стентън и да нарочи нея за смъртта му, като някакво дребнаво отмъщение за това, че го беше отблъснала.

Когато Стентън замина за известно време, тя изпита разочарование, но едновременно с това и облекчение. Макар и бегло, той беше намекнал, че Луис Кесибърг е най-новият й любовник — а това беше възмутително по много различни причини. Като начало, Кесибърг я отвращаваше — физически, морално и по всеки друг начин, който можеше да си представи. Но онова, от което й стана почти също толкова отвратително, беше готовността на Стентън да достигне до това заключение. Това бе просто поредното доказателство, че изобщо не я разбираше — и никога нямаше да я разбере.

Не, нито един от тези мъже не беше способен да я проумее, и Тамсен осъзнаваше този факт все по-ясно с всеки изминал ден; гладът я разкъсваше отвътре, но освен това сякаш отваряше свободно пространство, в което да вижда по-ясно.

Тя взе още от върбовата кора, сетне затвори очи и дълбоко си пое дъх, като се заслуша в рутината на вечерта: Самюъл Шумейкър и Уолт Херън, които разпрягаха воловете и ги водеха към брега на реката; Джордж и Джейкъб, които разпъваха палатките; Бетси, която се канеше да се заеме с приготвянето на вечерята. А над всичко това се носеха тънките гласове на дъщерите й. Франсис, Джорджия, Илайза, Лиан — отмяташе ги наум, когато ги чуваше да се обаждат една по една.

Тя отвори очи. Къде беше Елита? Скочи, като едва не извика от болката в краката си, и се втурна към лагерния огън, където си играеха момичетата, а Бетси се занимаваше с триножника. Както обикновено, бяха устроили лагера си малко настрани от останалата част от кервана — достатъчно далеч, за да се преструват, че останалите не съществуват, и достатъчно близо, за да се чувстват в безопасност. Четирите момичета играеха на котешка люлка с парче връв, но Елита не беше с тях.

— Къде е сестра ви? — настоя Тамсен. — Защо не е с вас? — В сърцето й беше пропълзяла ненавистна тревога.

Невинните им личица изведнъж се изопнаха.

— Отиде да търси нещо — отвърна Лиан, като се сви в очакване на гнева на майка си.

— Идвате с мен. Отиваме заедно да търсим Елита, чувате ли? Хайде, бързо.

Налагаше се да дойдат с нея, нямаше друг избор. Нямаше доверие на никого да ги пази, дори на Бетси. Никой друг не разбираше, че злото беше само на една ръка разстояние, в готовност да се нахвърли върху тях — независимо дали беше див звяр, или зъл дух, или човек.

Те се понесоха през лагера. Всеки, към когото се обръщаше с въпрос за Елита, само свиваше рамене или я поглеждаше безизразно. Не искаха да имат нищо общо с нея, а освен това нямаха търпение да оставят зад гърба си дългия, прашен ден.

Кесибърг: разпозна го отдалеч, с обичайната му наперена походка и злобния му поглед, който отправи към нея. В стомаха й мигновено се загнезди увереност: Кесибърг знаеше къде е Елита. Нима много пъти не го беше хващала да гледа към дъщеря й? А той искаше да накара Тамсен да страда — беше го показал съвсем ясно.

— Върнете се при фургоните — нареди тя на децата си. — Хайде, побързайте.

— Нали не биваше да се отделяме от теб? — възрази Лиан.

— Не ми отговаряй така! Просто го направете!

Наложи се да побутне Лиан в посоката на техния лагер, но въпреки това тя се сви под ритлата на фургона на семейство Брийн, а до нея се събраха трите й сестри.

Кесибърг нехайно крачеше към тях, като подръпваше колана си и се усмихваше с дългите си сиви зъби. Беше преметнал на раменете си някакъв шарен шал. Тамсен го беше виждала и преди, но смътно го свързваше с нещо друго.

— Мисис Донър — поздрави Кесибърг, като докосна шапката си. Името й звучеше като обида от устата му. — Каква изненада — добави той.

— Търся дъщеря си Елита — рече тя.

— Момичето е избягало, така ли? — попита Кесибърг и едва извърна глава, за да се изплюе настрани от нея. — Боя се, че не мога да ти помогна. Не съм я виждал. А вярвай ми…

Той се извърна към нея и отново се ухили:

— … друг път съм я виждал.

Обзе я черна погнуса — като змия, която пропълзя дълбоко в кръвта й. Едва сега се сети откъде е този шал.

— Ти си го откраднал — рече тя. — Откраднал си го от индиански гроб.

Той само сви рамене.

— И какво? Аз взимам онова, което поискам — точно като теб. Държиш се така, все едно двамата сме различни, Тамсен. Но ние сме едни и същи. Двамата с теб си приличаме, ти и аз.

Без никакво предупреждение, той я сграбчи изведнъж за китките и я дръпна към себе си. Лиан извика и понечи да се втурне към нея. Но Тамсен извика на дъщеря си да стои настрана.

Съзнателно беше забравила колко е отвратителен, но отблизо нямаше как да не го забележи отново. Вонеше на кисело, все едно никога не се къпеше и не переше дрехите си. Кожата под рехавата му брада бе възпалена и се белеше на люспи, а зъбите му бяха посивели, защото не ги миеше. Изглеждаше кльощав, но беше силен и се възползваше от по-високия си ръст.

— Не мислиш както трябва, Тамсен. От човек като мен може да има полза. Ти имаш врагове. Имаш нужда от приятел.

— Затова ли нападна Чарлс Стентън? Затова ли се опита да го представиш така, все едно аз съм го убила, за да ме накажеш?

Тя се опита да се отскубне от него.

— Пусни ме!

— Няма полза да ми отказваш. По-добре да станем приятели. Освен това аз знам какво си направила със Стентън.

Думите излизаха от устата на Кесибърг така, сякаш ги изплюваше.

— Чух какво си направила и в Спрингфийлд, с всички онези мъже, с които си била — затова хич не се преструвай, че не ти харесва.

Сигурно говореше за д-р Уилямс. Джефри. Тя си мислеше, че историята за това не се беше разчула, че Джордж бе успял да я потули. Тогава се чувстваше самотна, а Джефри Уилямс, макар и два пъти по-възрастен от нея, беше интелигентен и далеч по-възпитан от Джордж. Но точно както и Чарлс Стентън, Джефри Уилямс беше грешка. Тя търсеше утеха, но единственото, което намираше във всички тези мъже, бе мимолетно средство, с което да се разсее от мислите си. Ала Кесибърг не беше човек, способен да го разбере.

Тя се опита да се измъкне от хватката му, но той я сграбчи за роклята и дръпна, като разкъса плата. Без да се замисля, тя замахна с коляно и силно го заби между краката му. Той се преви на две, като ахна от болка. Децата й се стрелнаха изпод укритието на фургоните и се завъртяха като река около разкъсаните й фусти, като едно през друго я питаха как е. Най-малкото, Илайза, плачеше.

— Елате — успя да им каже само тя.

Гърдите й се бяха стегнали, все едно не й достигаше въздух, все едно тежестта на тялото му още я притискаше.

Вече бяха загърбили Кесибърг, когато той най-сетне успя да си поеме дъх.

— И без това си прекалено стара и използвана за мен — рече задавено той. — Но тези твои доведени дъщери — те са друго нещо. Онази Елита само обикаля и си го търси.

Тя замръзна на мястото си. Кръвта й беше като ледена каша във вените.

— Не се доближавай до нея.

Той успя да се усмихне. Усмивката му беше страховита, нащърбена, като изрязана с нож.

— Сигурно си търси истински мъж, който да я направи жена.

Страхът й се извиси до паника. Елита, Елита, Елита. Къде можеше да е? Тамсен се обърна заедно с децата си и се затича, направо през лагера, без да обръща внимание на вторачените погледи, с които ги проследяваха. Профуча покрай семейство Рийд, като се надяваше да намери Елита при нейната приятелка Вирджиния, но откри само Маргарет, която я изгледа недоволно. Продължи през отъпканата земя по средата на лагера (където я посрещнаха с още мърморене, мрачни погледи и нечуто промълвени думи). Подмина последната групичка от фургони с износени покривала, зад които се спускаше залязващото слънце. Децата започваха да хленчат, обзети от страх, че са толкова далеч от останалите от семейството си, и Тамсен се изкушаваше да се върне, но тогава пред очите й се надигаше похотливата усмивка на Кесибърг и тя решаваше, че трябва да продължи още съвсем малко… По-нататък, сред дивия пелин, който я дърпаше за полата като ръка на малко дете. Вече се бяха отдалечили от лагера и бяха наближили реката — чуваше мученето на воловете и останалия добитък пред себе си — когато изведнъж зърна нещо с периферното си зрение. Тамсен едва не събори малките, когато ги повлече към малка поляна и откри Елита на колене в пръстта, с фенер до себе си. Беше взела пръчка, за да копае с нея. Тамсен не знаеше защо. Слънцето вече беше залязло и всичко наоколо бе огряно в оскъдна, треперлива светлина.

— Елита! — извика тя, наполовина от гняв и наполовина от облекчение.

Елита се стресна и вдигна глава.

— Какво правиш тук? Не ти ли казах…

Тамсен беше пуснала Франсис и Илайза и протегна ръка, за да дръпне доведената си дъщеря да се изправи на крака.

— Не ти ли казах да не ходиш никъде, където не те виждам през цялото време?

Ръцете на Елита бяха изцапани с пръст. Роклята й също беше мръсна.

— Ама… аз намерих заешки уши. Реших, че ще искаш да ги събера. Нали така каза?

Заешки уши. Едно от растенията, които използваше Тамсен за приготвяне на своите лекове. Но страхът продължаваше да я мъчи, като я разтърсваше отвътре подобно на земетресение, което носеше със себе си. Без да се замисля, тя силно зашлеви Елита. Преди да се усети какво е направила, дланта й вече беше почервеняла и я смъдеше, а Елита се държеше за бузата и я гледаше, зашеметена.

Но не от болка. А от гняв. Никога не беше виждала Елита такава — с намръщено лице и пламтящи очи. Прииска й се да се извини, и в същото време да я сграбчи и да я разтърси, задето я беше изплашила така. Заради всепоглъщащия страх, от който главата й продължаваше да се върти.

— Не можеш… не можеш да се отнасяш с мен като с малко дете — рече Елита. — Аз съм почти жена.

Почти жена — в съзнанието й отекнаха думите на Кесибърг. Елита не знаеше колко беше опасно за една жена да се отдалечава от кервана без придружител.

— Говоря сериозно, Елита — трябва да ме слушаш и още по-важно, да ми се подчиняваш…

Тамсен замълча. Дори през шума от всички деца, които не спираха да се движат неспокойно около нея, както и вятъра, който клатеше пелина, Тамсен долови как нещо се раздвижи. Застина съвсем неподвижна, все едно в нея беше навита някаква невидима пружина. Дали само си въобразяваше?

Първата й мисъл беше за Кесибърг. Може би я беше проследил, с намерението да я стресне. А може би шумовете се носеха по-необичайно над падината, сякаш съвсем наблизо.

Не. Навсякъде около тях се долавяше движение, все едно бяха обградени от нещо.

— Застанете зад мен — нареди Тамсен. — Всички.

Тя вдигна фенера на Елита и нагласи фитила, така че пламъкът да свети по-силно.

— Кой е там? Който и да е, по-добре да си тръгваш обратно към фургоните. Тази вечер няма да търпя глупости.

Но мъжът, който излезе с накуцване измежду пелиновите храсти и скалите, не й беше познат. Тя вдигна фенера по-високо и — той присви очи и леко се отдръпна назад в сенките, приведен. Тя примигна в тъмното. Фигурата му беше с дълги, източени крайници и покрита с нещо кафяво — като скелет, облепен със засъхнала кал, или все едно му беше пораснала дървесна кора. Като че ли беше нещо, родено от пустошта.

Тя отново стисна очи, защото пак я обзе световъртеж. Може би се беше върнало главоболието от по-рано, или беше взела прекалено много върбова кора в опит да го облекчи. Но не беше сигурна какво точно вижда пред очите си.

— Кой си ти? — попита настоятелно тя.

Мисълта за децата зад нея умножаваше страха й, а дългът да ги защити, се надигаше в нея като огън от порив на вятъра.

— Какво искаш?

Нямаше отговор. Тя не успяваше да различи лицето му, но той се взираше в нея, напрегнато и вторачено като пума, а очите му просветваха на светлината на фенера. Определено не беше индианец. Може би планинец, привлечен от оживлението на кервана. Бял човек, живял дълго в пустошта, може би изгубен и сам.

В очите му имаше нещо странно и диво, без помен от човешки интелект.

— Спокойно — каза тихо тя, когато едно от децата изхленчи. — Всичко е наред.

Дали и те виждаха онова, което и тя?

А след това се появи и втора фигура, и трета, можеше да се закълне в това. Светлината на фенера беше твърде слаба, за да й покаже достатъчно: виждаше само сенки, неясни отражения, движение. По врата й пропълзя ледена тръпка. Движенията им изглеждаха необичайно. Тя си спомни за Люк Халоран — за насеченото му пълзене и начина, по който се беше нахвърлил върху нея. Приличаха на вълци: обкръжиха я като глутница хищници и сякаш разговаряха помежду си без глас.

Като вълците, които разпръсваха плячката си, изолираха животните и ги убиваха едно по едно.

Тамсен се обърна и видя Елита, която трепереше от страх, застанала твърде далеч от другите. Откъсната.

Преди да успее да извика, една от сенките се хвърли към момичето.

Сърцето на Тамсен отмерваше панически ритъм в гърдите й, в главата и в гърлото й. Тя се хвърли към нея.

Друга от сенчестите фигури пропълзя напред, за да пресече пътя на Тамсен, като се протегна да я сграбчи за врата. Разтвори уста и разкри истинско гъмжило от зъби, заострени и нечовешки. Тамсен с всичка сила завъртя фенера към човека срещу себе си, ако изобщо беше човек. Стъклото му се пръсна на парчета, когато го удари по челюстта. По цялото му лице се плисна нагорещено масло.

Децата се разбягаха във всички посоки.

— Останете на едно място! — изкрещя Тамсен.

Но беше безнадеждно. Децата се стрелнаха през пелина като зайци, с широко отворени от страх очи.

Само след миг главата на създанието беше обгърната от пламъци. Тамсен никога не беше чувала нещо подобно на звука, който се изтръгна от устата му — все едно самата тъкан на света се беше разкъсала за миг и през нея бяха долетели писъците от ада. Вдигна ръце с разперени пръсти към лицето си, но от това пламъците само прескочиха върху тях, а сетне обхванаха и ръцете му до лактите. Огънят го погълна, все едно беше направен от съчки. Другите двама започнаха да крещят и да отстъпват, като се разпръснаха подобно на обезумели животни.

Тамсен сграбчи Елита.

— Тичай след децата, заведи ги до фургоните — веднага!

Сърцето й сякаш беше заседнало в гърлото и я задушаваше.

Блъсна силно Елита в гърба.

— Не се обръщай, просто тичай!

Вонята, която се разнасяше от горящото същество, беше задушаваща. Той се хвърли върху камъните и започна да се търка с ръце в опит да се спаси, но така единствено успя да разпали всичко наоколо: пелинът, бурените и фиданките, всичко беше погълнато от пламъците.

За броени секунди от кръвожадните не остана и следа, когато към небето се издигнаха гъсти облаци дим, от които очите й пламнаха.

Тя се отдръпна, като вдигна престилката си към устата и се закашля. Искаше й се да побегне, но не й бяха останали никакви сили. Освен това трябваше да се опита да потуши пламъците с вода от реката, преди да е станало твърде късно. Щяха да изгубят всичко.

Но пожарът вече се беше разгорял. Огънят се втурна по земята, като прескачаше от храст на храст. Не след дълго вече беше истинска огнена стена, която се надигна пред нея, като не й позволяваше да продължи. Дори след като на мястото пристигнаха още дузини хора от лагера, пожарът продължи да се разпространява по-бързо, отколкото можеха да го ограничат.

Пристигнаха още хора с ведра, а други с лопати, за да засипват огъня с пясък. Трети се опитаха да организират жива верига от реката, като хвърляха ведро след ведро кална кафява вода върху пламъците.

Но въпреки това огънят надделяваше.

Самюъл Шумейкър избърса челото си и се огледа.

— Пожарът напредва. Трябва да впрегнем воловете и да преместим фургоните оттук.

Мъжете около него започнаха да спорят. Дали щяха да успеят да съберат воловете навреме? Животните вече бяха отстъпили по-надалеч, стреснати от пламъците. Може би трябваше да се опитат да избутат или издърпат тежките фургони на безопасно място — но това им се струваше безнадеждно. Някои проклинаха семействата, останали в лагера край огньовете си, без да се сетят, че пожарът е заплаха за всички.

— Да горят — рече Бейлис Уилямс с лице, почерняло от сажди. — Ако са толкова късогледи, че да не видят опасността…

Тамсен остана потресена да го чуе от него; обикновено беше мил човек.

Тя се прокашля, преди да заговори. Трябваше да ги предупреди за опасността, която ги дебнеше — нещо много по-страшно от този обезумял огън.

— Нападнаха ме! — извика тя. — Точно така започна пожарът. Някакви хора се появиха от нищото и нападнаха децата.

Останалите спряха да спорят помежду си.

— Какви хора? — попита Грейвс, като присви очи. — Бели или индианци?

— Мисля, че бяха бели.

Но не бяха хора. Не съвсем. Как можеше да им го обясни, без да даде ново предимство на онези, които искаха да я опозорят?

Смехът на Кесибърг прозвуча глухо, като стържене на метал по кост.

— Наоколо няма други бели хора освен нас — рече той.

През тълпата се разнесе мърморене. Гърлото на Тамсен все още беше прегракнало от пушека и писъците. Тя вдигна ръка към главата си, като се опита да прочисти мислите си. Ненавиждаше да се съмнява в себе си, но изведнъж почувства нова вълна от световъртеж. Не беше възможно всичко това да е била някаква халюцинация, предизвикана от върбовата кора — или беше? През повечето време Тамсен разсъждаваше ясно, но понякога се питаше дали онази необяснима, разкривена, измъчена половина от нея не я беше превзела цялата, като бе изтрила всичко останало.

Вече всички я гледаха втренчено, но не със съчувствие.

— Интересно как винаги се озоваваш там, където нещо се обърква — подвикна Кесибърг. — Според мен ти е приятно да ти обръщат внимание, мисис Донър.

Вятърът промени посоката си, като издуха дима от пожара по-далеч от тях, и когато пушекът се вдигна, сякаш целият лагер изчезна пред очите й, все едно се разтвори в мрака.

По тялото на Тамсен изби студена пот.

Но илюзията премина също толкова бързо, колкото се появи.

Тя огледа останалите от тълпата и разбра нещо: дори онова, за което си мислеше, да се е случило, нямаше начин да ги накара да я послушат.

А и всъщност нямаше значение. Защото, ако онова нещо наистина съществуваше, всички бяха вече мъртви. Тя вече не се съмняваше в това, докато споменът за зверските погледи на мъртъвците все още витаеше в съзнанието й.

— Не можем да спрем този пожар — рече Еди, като обърна гръб на огъня. — Трябва да преместим фургоните. Нямаме друга надежда.

Тамсен видя как сред тълпата избухна адска врява: съпрузи спореха помежду си, някои захвърляха ведрата и лопатите и тичаха към фургоните, трети дърпаха спътниците си за ръкавите в опит да ги накарат да останат при тях.

— Вече е всеки за себе си — промърмори Франклин Грейвс, тромаво се извърна и хукна покрай Тамсен, като едва не я събори на земята.

Тамсен изпита нов прилив на ужас, когато осъзна, че той е прав.