Алма Катцу
Глад (7)

Шеста глава

„Сбогом, сбогом.“

Думите продължаваха да отекват в главата на Стентън, макар че останалата част от кервана — заселниците, които щяха да продължат към Орегон — бяха потеглили още преди няколко часа, като оставиха по-малката група на брега на реката Литъл Сенди. Заминаха с повече от сто фургона, които вдигнаха облак от задушлив прах. Дали наистина нямаха търпение, или Стентън само си го беше въобразил? Дали наистина бяха нетърпеливи да оставят зад гърба си лошия късмет и спомена за закланото момче от семейство Найстром? Да се разделят с „отцепниците на Донър“, както бяха започнали да наричат групата, която щеше да продължи към Калифорния? Само преди няколко дни, във Форт Ларами, се бяха сбогували с Едуин Брайънт и неколцината мъже, които бяха решили да тръгнат с него, но Стентън вече тъгуваше за единствения си приятел.

В небето се носеха облаци, пухкави като памук, все още на стъблото, и толкова ниски, че човек можеше да се закълне, че ще ги достигне с ръка, ако се протегне към небето. Равнината се простираше до хоризонта, нашарена с големи петна в зелено и златно, а през нея се виеше реката Литъл Сенди. Беше тиха и тясна рекичка, точно както подсказваше името й. Едва ли можеше да се случи нещо лошо тук. Останалите от кервана се приготвяха за пиршество — нещо като организиран пикник за цялата общност. Идеята бе на Донър, разбира се, така че да отпразнуват последната отсечка от пътуването си. Беше се постарал да разпали самочувствието им, като им бе говорил как ще бъдат възнаградени за смелостта си да поемат по прохода Хейстингс. Нарече ги безстрашни пионери, които ще проправят нов път през пустошта; имената им щяха да останат в историята. Стентън подозираше, че действителната цел на пикника е да разсее съмненията им в това решение. Сред фургоните от кервана се носеше слух за кръвожадни вълци, които плячкосват индианските територии напред по пътя им. Бяха чули за това от един златотърсач със съмнителна репутация, но тъй като смъртта на момчето от семейство Найстром си оставаше без обяснение, всички бяха разтревожени.

— Не трябва ли да продължим веднага — като основната група? — беше попитал Стентън, когато чу за плановете на Донър да организират празненство.

— Днес е неделя, ден за почивка — беше отвърнал Донър със снизходителен тон. — Господ ще се погрижи за нас.

— Ако не спираме, можем да стигнем до Форт Бриджър до края на седмицата — настоя Стентън. — Но не можем да разчитаме на това, че няма да се забавим по пътя.

— Водачите казват, че воловете трябва да си починат — обади се Уилям Еди, като присви едното си око срещу него.

Стентън знаеше, че това е лъжа. Вчера не бяха изминали повече от шест мили.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Стентън? Прекалено си боязлив.

Каза го Луис Кесибърг, със самодоволна усмивка, отпуснал ръка на колана си. На няколко пръста разстояние от револвера.

Еди се разсмя:

— Боязлив като стара даскалица.

Стентън знаеше, че при обичайни обстоятелства нямаше да посмее да му се присмива, но след като Брайънт вече го нямаше, а Донър се бе провъзгласил за водач на кервана, равновесието на силите се беше променило. Еди и Кесибърг — част от групата на мъжете, с които Донър бе положил специални усилия да се сдружи — вече се държаха като негови неофициални заместници. А Стентън нямаше обичай да влиза във вражда с хора, които сами я търсеха, особено когато бяха толкова повече от него.

Сега в далечината се разнесе звукът от цигулката на Люк Халоран. На Стентън му прозвуча умолително — като гласа на дете, което вика за помощ. Всичко това му се струваше грешно: да се разделят с по-голямата част от кервана, да се отправят по неизвестен маршрут, да спрат за пикник, все едно имаше някакъв църковен празник, вместо да продължат възможно най-бързо.

И разбира се, въпреки че отдавна го бяха заровили, все още не можеше да се отърси от спомена за обезобразеното тяло на убитото момче, с оголени от плътта кости. В светлината на този спомен мисълта за пикник му се струваше още по-гротескна.

Но въпреки това той се насили да прекоси лагера. Боеше се от мисълта да види Тамсен, но в същото време желаеше да я зърне; сега му се струваше още по-красива, когато я погледне отдалеч, но освен това и страховита — като току-що наточено острие. Под прикритието на мрака тя омекваше под пръстите му; идваше при него като дим, който оставаше по косата му, по дрехите му, и пълнеше дробовете му. Преди две нощи я беше попитал дали наистина не е вещица, че да го омагьоса така, но тя само се беше засмяла.

Бяха подредили импровизирани маси от ритли, подпрени с пънове, с опънат върху тях памучен плат на райета. Семействата бяха бръкнали по-дълбоко в провизиите си, за да приготвят пай и да отрежат допълнително бекон. По-късно щеше да има и танци, и приказки край огъня. Стентън прие една купа от пилешката яхния на Лавина Мърфи — беконът толкова му беше омръзнал, че не можеше да понесе мисълта за него — и накрая обра мазнината по дъното на купата с парчета сухар.

— Ядеш така, все едно не си ял от цяла седмица — пошегува се Лавина Мърфи.

Беше мормонска вдовица, повела цялото си домочадие — включително омъжените си дъщери и техните съпрузи, та чак до собствените си деца, най-малкото от които беше само на осем години — в търсене на нов дом на запад, сред последователите на тяхната вяра.

— А може би наистина не си, след като си нямаш жена да ти готви — добави тя. — Не ти ли омръзна ергенският живот, мистър Стентън?

— Не съм срещнал подходящата жена — отговори той, като си наложи да преглътне нетърпението си.

Не виждаше друг начин да си спечели приятели, а нямаше никакъв шанс да се опълчи на Донър, ако на негова страна не застане никой друг.

Жените само се разсмяха, когато чуха този отговор.

— Не ми се вярва, мистър Стентън — възрази Пеги Брийн, заслонила очи от слънцето с ръка.

Зад нея беше застанала Дорис Уолфингър, като хубаво пате зад майка си. Пеги беше едра жена, яка като товарен кон, която бе народила половин дузина синове. Дорис беше още девойче, почти не говореше английски език и се усмихваше неразбиращо всеки път, когато някой се обърнеше към нея. Стентън нямаше как да не се запита какво в действителност се въртеше в главата й.

— Нали знаеш какво казват за мъжете, които остават ергени твърде дълго, мистър Стентън? — попита го лукаво Пеги Брийн. — Започват да се държат странно, така казват.

— Да не искаш да кажеш, че вече е трудно да се общува с мен, мисис Брийн? — възкликна той с престорена обида. — А аз си мислех, че се държа съвсем дружелюбно.

— Просто казвам, че има опасност да се превърнеш в кисел стар ерген — отвърна Брийн, а останалите жени се разсмяха. — Не смяташ ли, че е по-добре за човека да живее с другите? И да се разбира с тях?

Стентън си помисли, че в гласа на Пеги Брийн се беше прокраднало нещо ново: не просто констатация, а предупреждение.

Лавина Мърфи отново се намеси в разговора, като очевидно не забелязваше какво се опитва да каже Брийн.

— Самата аз съм била омъжена три пъти. И винаги казвам: какво му е хубавото на това да си сам? По-добре да си имаш някого, с когото да споделиш пътя. Пеги е права, мистър Стентън. Ще бъде жалко да се похаби мъж като теб.

Думите й бяха посрещнати с още смях. Стентън дори улови един скришен срамежлив поглед от Дорис Уолфингър.

— Не вярвам много жени да издържат мъж като мен — отвърна той.

Каза го, за да се пошегува с тях, но в същото време дълбоко в себе си знаеше, че е вярно. Той не заслужаваше да има добра жена — не и след онова, което бе сторил, или по-скоро не бе успял да стори.

— Обзалагам се, че има такива — дори в нашия малък керван — които няма да се съгласят с тези думи, мистър Стентън, и ще бъдат готови да ти го докажат, ако им дадеш и най-малък шанс — заяви Лавина Мърфи. — Прекарвай по-малко време сам и повече време с нас и ще видиш.

Не му хареса тънкият намек в нейните думи, нито погледът на Лавина, който му хвърли с присвити очи изпод дългите си мигли. Знаеше, че жените притежават своя собствена сила. Едно обвинение щеше да бъде достатъчно, за да накара всички да му се нахвърлят. Точно както преди. Никой не се беше усъмнил в онова, което бе казал за него бащата на Лидия, макар и да беше син на един от най-уважаваните свещеници на Източното крайбрежие. Беше се случило преди повече от дузина години, но сърцето му все така се свиваше в паника, когато си спомнеше.

— Опитвам се да стоя настрана от жени, които не мога да имам — каза той и се изправи.

Осъзнаваше с болезнена острота колко лицемерни бяха тези думи и беше благодарен, че Тамсен не бе наблизо, за да ги чуе.

— Тогава може би ще си намериш любима по пътя — каза Лавина Мърфи. — Добрият Господ иска всички да се задомим.

— Скоро най-желаните девойки ще бъдат заети — обади се една от по-младите жени — Сара Фосдик.

Самата тя се беше омъжила съвсем наскоро — и очевидно бе подпийнала.

— А за теб ще остане само някоя стара свинка — добави тя и се разсмя.

Зад гърба му се разнесе друг женски глас:

— Прости на сестра ми за тези думи, мистър Стентън. Струва ми се, че вместо нея говори чашката.

Той се обърна и видя зад себе си момиче, което познаваше съвсем бегло: Мери Грейвс. Беше с остри черти на лицето и много висока за жена. За пръв път я виждаше толкова отблизо. Очите й бяха необикновени, сиви като цвета на небето призори.

— Ти си дъщерята на Франклин Грейвс, нали? — попита той, макар и сам да го знаеше.

Беше я забелязвал и преди, но тя сякаш винаги бе със семейството си, обградена от родителите си или от цяла орда малки деца, които шумно се боричкаха за вниманието й.

— Така е — отвърна тя. — Една от дъщерите му.

Гласовете на останалите жени заглъхнаха, когато двамата се отдалечиха от тях, почти несъзнателно — просто закрачиха един до друг към борова горичка в края на лагера.

— Надявам се думите ми да не прозвучат самонадеяно, мистър Стентън, но моят съвет е просто да не им обръщаш внимание.

Полите й шумоляха на всяка крачка, като бръснеха дивата прерийна трева. Вървеше с дълги, енергични крачки, напомняше му на млада кобила, силна и изпълнена с живот.

— Само те подкачат. Но омъжените жени наистина не обичат да виждат мъж да живее сам. Мисля, че това ги притеснява.

— Защо да ги притеснява един ерген?

Тя се засмя, преди да отговори:

— Предполагам, че това просто е една от тайните на живота.

— Едуин Брайънт — запозна ли се с Едуин? — Имаше една теория за това. Според него изборът да не се ожениш, се възприема като укор.

Пикникът неусетно се стопи в далечината и заприлича на миниатюрен цирк: ярко петно от движение и цветове, от което до тях долитаха единствено тихият монотонен звук от цигулката на Халоран и от време на време пискливият смях на някое дете. Разбира се, хората щяха да започнат да говорят, ако двамата се отдалечаха твърде много. Но Стентън не го беше грижа — а и бездруго искаше да се измъкне от онези жени, преди да е казал нещо, за което ще съжалява.

Изглежда, Мери Грейвс също не беше загрижена за клюките, които можеше да тръгнат за нея.

Тя се намръщи замислено:

— Укор към жените или към брака?

Стентън се поколеба, като обмисляше отговора си. Харесваше му как говори тя — бързо и леко. Много други жени сякаш въртяха думите в устата си като захарни кубчета, преди да се разделят с тях, така че първоначалната им форма се губеше.

— Мисля, че и двете — отвърна той.

— Някои жени може би го възприемат като обида, но не и аз. Не на всички им е писано да се омъжат — каза тя. — Знаеш ли, че Лавина Мърфи е омъжила четиринайсетгодишната си дъщеря за мъж, когото е познавала едва от четири дни? Доведената ми сестра бе права поне за едно. В кервана не са останали много жени, подходящи за женитба.

Той поклати глава.

— Означава ли това, че вече и ти си заета, мис Грейвс?

Искаше най-вече да се пошегува с нея, но по лицето й сякаш премина облак и думите му изведнъж отекнаха кухо и сериозно.

— Годеникът ми почина наскоро — отвърна тя. — Това е причината семейството ми да потегли на запад.

— Съжалявам — каза той.

Все едно някой беше спуснал воал пред лицето й.

— Значи искате да оставите лошите спомени зад гърба си? — попита той.

— Нещо такова — отвърна тя.

Говореше все така нехайно, но Стентън успя да я зърне за миг зад внимателно изградената й фасада от безразличие, и видя у нея истинското нещастие.

— Но това сигурно може да се каже за почти всички останали от кервана — добави тя.

— Права си — и все пак съжалявам — повтори той.

Обзе го налудничавото и неуместно желание да я хване за ръката.

— Нима нищо. Аз не го познавах много добре.

Значи, ако наистина беше нещастна, причината бе някъде другаде. Мери Грейвс сложи ръка на устните си.

— Но това прозвуча още по-зле, нали? Винаги казвам нещо, което не трябва.

Стентън се усмихна.

— И аз съм така. Но сега вече ще трябва да ми разкажеш цялата история.

Тя наведе глава, за да мине под ниския клон на една дребна ела.

— Боя се, че историята не е много интересна. В действителност става дума за нещо, което се случва непрекъснато. Не се съмнявам, че вече си я чувал: послушната дъщеря се съгласява на уговорен брак с богат мъж, за да изплати дълговете на баща си.

— Значи може би си извадила късмет, че нещата са се развили по този начин — каза Стентън и едва тогава осъзна какво всъщност бе казал, така че бързо продължи. — Надявам се, че поне са ти избрали добър съпруг.

— Беше толкова мил с мен, колкото можеше да се очаква. Всички казваха, че ще сме щастливи заедно. Но кой знае?

Гласът й бе плътен и мелодичен, искаше му се да не спира да говори.

— Какво точно се случи? — попита той.

Тя се поколеба и той добави:

— Ако не ти се разказва…

— Не, няма нищо — каза тя и откъсна клонка от най-близкия бор, а после разсеяно разтърка игличките между пръстите си и наоколо се разнесе уханието на смола. — Две седмици преди да се оженим, той отиде на лов за елени с приятелите си и един от тях го прострелял, без да иска. Те го донесоха, но вече нямаше какво да се направи за него. Спомина се на следващия ден.

— Това е ужасно.

Тя се обърна към него. Стентън разпозна изражението й: беше вина.

— Но знаеш ли кое е още по-ужасно? Онзи, който бе отговорен за смъртта му, се разкъсваше от мъка. Едва не полудя. А аз бях потресена, разбира се, но почти не плаках. И да ти кажа ли истината, мистър Стентън? Изпитвах облекчение. Облекчение.

Тя събра сили за една кратка, горчива усмивка.

— Излиза, че съм истинско чудовище, не мислиш ли? Трябваше да ми стане тъжно — ако не за горкия Рандолф и неговото семейство, то поне за баща ми. Това беше краят за него, след като не получихме парите от брака. Наложи се да продадем всичко. Баща ми не можеше да понесе мисълта, че отново ще трябва да започне живота си на същото място, където за пореден път да се доказва на същите хора. Аз му подхвърлих идеята да заминем за Калифорния. Затова, каквото и да се случи с нас, каквото и да ни очаква там, ще нося отговорността за него.

— Чудовище? Нищо подобно. Според мен ти просто си един забележително искрен човек — каза той.

Думите му я накараха отново да се усмихне.

— Може би. А може би просто имам нужда да изповядам греховете си пред някого.

Тя се обърна и отново закрачи напред.

— Винаги ли си толкова открита с непознати? — попита я Стентън, като я последва.

Лагерът вече бе останал далеч зад тях, така че гласовете и музиката се бяха стопили.

— Аз все още съм в траур. А когато си в траур, почти всичко ти се разминава — не си ли забелязал?

Тя леко се обърна към него и повдигна едната си вежда. Профилът й беше издължен и остро очертан, все едно бе изрязан със скалпел.

— Но сега е твой ред. Явно има причина все още да не си женен, мистър Стентън. Ще ми кажеш ли каква е тя?

Той я настигна и отново закрачи до нея.

— Както и ти каза, беше нещо, което се случва непрекъснато. Едва ли има смисъл историята да се разказва за пореден път.

— Аз ти разказах моята. Няма да е честно.

Не беше сигурен, че ще се справи толкова добре като нея.

— Бях влюбен веднъж — започна той.

— Бяхте ли сгодени?

Дори след твърде много време мисълта за Лидия продължаваше да носи болка в гърдите му като глътка леден въздух.

— Баща й не ме одобряваше. А както се оказа, не искаше и да се разделя с нея.

Сивите й очи не се откъсваха от лицето му. Бяха с цвета на небето, натежало от облаци, или на оловните океански вълни край бреговете на Бостън.

— А какво искаше, тя да остане стара мома?

— Не знам какво трябваше да стане с нея — отвърна кратко Стентън.

Твърде късно бе осъзнал, че са навлезли в опасна територия, прекалено близо до истината.

— Във всеки случай, нямаше шанс да го разбере. Тя почина на деветнайсет, твърде млада.

Мери рязко си пое дъх.

— Съжалявам — каза.

Съвестта не му позволяваше да продължи. Като млад беше обещал, че никога няма да разкрие тайната на Лидия пред никого. Колкото и безсмислено да му се струваше това обещание сега, след петнайсет години — при това го беше дал на едно мъртво момиче — той не можеше да си представи да го наруши. А освен това имаше и други неща, които бе сторил и за които се разкайваше — дълга и заплетена верига от измами, която се влачеше след него през всичките тези години, така че бе невъзможно да я обясни на някого, без да изглежда като чудовище. Сърцето му сякаш биеше пет пъти по-бързо от обикновено.

— Беше ужасно — каза той. — Боя се, че все още не мога да говоря за това.

Мери изглеждаше притеснена.

— Не исках да ти причинявам болка — каза тя.

Ръката й го докосна по рамото леко — като прелитаща птица.

— Няма нищо — отвърна той, но не беше така.

Споменът го беше стиснал за гърлото с такава сила, че го задушаваше.

Мери внимателно се взираше в него.

— Какво е това? — попита тя, като ръката й се премести от рамото му на врата.

Пръстите й бегло докоснаха шията му и драскотините: най-новите следи от Тамсен.

— Ти си ранен. Все едно те е нападнало…

Този път докосването й не му беше приятно. То го изгаряше. Отмести ръката й, без да се замисля.

— Няма нищо — каза той. — Недей, моля те.

Тя бързо отстъпи крачка назад, все едно между тях изведнъж се беше издигнала стена. Преди той да каже каквото и да е, във въздуха отекна нейното име, ясно и чисто като звън на камбана.

Щом го чу, тя бързо се извърна, хвърли последен поглед на Стентън през рамо и се стрелна обратно към лагера. Движеше се с изненадваща бързина, като се стрелкаше между дърветата подобно на слънчев лъч, и се стопи от поглед.