Алма Катцу
Глад (25)

Двайсет и четвърта глава

На това трябваше да се сложи край.

„Да се срещнем — беше прошепнал Джеймс Рийд на минаване покрай Джон Снайдър. — В осем часа, в тополовата горичка долу до потока.“

Искаше му се да може да остане със семейството си след вечеря, да прочете някоя приказка на децата на светлината на огъня, докато Маргарет кърпи дрехи, а Илайза Уилямс търка чиниите. Това беше подигравка на съдбата, като се има предвид колко много вечери беше седял на масата за вечеря на семейството си в Спрингфийлд и си беше мечтал да може да се измъкне, за да се срещне с Едуард Макгий.

Но той трябваше да се справи със Снайдър и не биваше да го отлага повече.

Не беше забравил съвета, който му беше дал той последния път, когато се бяха срещнали насаме — „не забравяй какъв човек съм“. Под обвивката на цивилизовано човешко същество Джон Снайдър беше див звяр, а Рийд като истински глупак му беше дал властта да го унищожи. Рийд почти не издържаше да стои вече в присъствието на Снайдър, от страх какво може да направи. И ако това пътуване се беше превърнало в пътешествие през ада, случките със Снайдър го задълбочаваха — като някакво наказание, което по необяснима причина сам си беше наложил.

В осем без четвърт той целуна едно по едно децата по главите и им пожела лека нощ. Каза на жена си, че трябва да говори за някаква дреболия със семейство Брийн; знаеше, че тя изпитва особено силна неприязън към тях, така че нямаше вероятност да го разпитва за какво са говорили, когато се върне. След като се отдалечи от фургоните, той извади носната си кърпа и отри потта от челото си. Веднъж, два пъти, три пъти. Спря се, преди да прекали — в последно време беше забелязал, че косата му бе започнала да оредява на челото от този навик.

Но за всеки случай избърса три пъти и устата си.

Не биваше да целува децата, не и с тази мръсна уста. Беше твърде нечист. А те бяха невинни. Единственото хубаво и чисто нещо в живота му. Не ги заслужаваше.

Пристигна на уреченото място много преди Снайдър и го видя отдалеч, докато се спускаше по склона с широки крачки, без да бърза, както му беше обичай. На хоризонта се виждаше блестяща ивица от оранжево и жълто, която се разтваряше в гъста, нощна чернота. Снайдър се закова пред Рийд.

Но когато протегна ръце към него, Рийд отстъпи крачка назад. Беше разиграл тази сцена в главата си поне сто пъти, но никога не беше отивал по-далеч от този миг.

— Не — рече той.

Щеше да се наложи да импровизира в движение.

— Чуй ме. Дойдох да ти кажа, че всичко между нас свърши. Трябва да му се сложи край.

Снайдър отново протегна ръце, този път по-агресивно.

— И защо си мислиш, че ти определяш това? Ще свърши, когато аз кажа.

Рийд успя да се отдръпне за втори път.

— Слушай ме. Сериозно ти говоря. Вече няма да правя това.

Лицето на Снайдър се изкриви от грозна усмивка. Вече беше ядосан.

— Бях нещастен и търсех начин да избягам от себе си — продължи Рийд. — Но вече не разполагам с този лукс. Трябва да играя ролята, която ми е отредена. Хората все още разчитат на мен — или поне някои от тях. А ако ги предам, какво ще стане с кервана? Те имат нужда от мен.

— Имаш доста високо мнение за себе си — отбеляза Снайдър и тежко пристъпи срещу Рийд. — Аз мога да им разкажа за теб, да им кажа какво ми даваш да ти правя. Да им кажа, че молиш за него и си го искаш.

Рийд се опита да преглътне, но откри, че не може да го направи.

— Така ще замесиш и себе си — успя да отвърне накрая той.

Но вече не беше сигурен дали Снайдър изобщо го е грижа за това. Прилоша му — как изобщо си беше позволил да стане жертва на човек като Снайдър? Как е било възможно да го пожелае толкова силно?

Как беше възможно все още да го желае? Масивните му силни рамене. Миговете на груба, сурова, трескава забрава.

— Няма значение какво съм направил — рече Снайдър. — Извратеният не съм аз.

— Някои от мъжете няма да мислят така, можеш да се обзаложиш, че е така. Никога повече няма да те погледнат по същия начин.

— Ами жена ти? — попита го Снайдър.

По лицето му се четеше чиста, злобна радост.

— Как си мислиш, че ще те погледне тя, след като й разкажа какво си правил на колене и как си молил за още?

Той се разсмя, когато лицето на Рийд се изкриви.

— Няма да посмееш да го направиш — каза Рийд.

Светът пред очите му се въртеше от страх. Чувстваше се като в сън, като в сюрреалистичен трескав кошмар.

— Не ти стиска — добави той.

Снайдър го удари в лицето. Ударът беше толкова силен, че Рийд едва не изгуби съзнание. В следващия миг бе проснат вече на земята. Снайдър го възседна през гърдите. Болката беше истинско облекчение — откъсна го от лепкавата, тревожна жега на мислите му и го върна в настоящия момент. Той задавено си пое дъх. Следващият удар заби тила му в пясъка под главата му. Тежестта на Снайдър го смазваше. „Ще ме убие“, осъзна Рийд. Беше му трудно да възприеме тази мисъл дори в момента, в който това се случваше наистина.

— Шибани педали — рече Снайдър, но звучеше съвсем спокойно. — Мразя шибани педали…

„През цялото време е искал да ме убие.“

Но преди Снайдър да го удари отново, и двамата чуха гласове — твърде далеч, за да различават какво казват, но несъмнено увлечени в спор помежду си. Сетне въздухът се разцепи от изстрел — като яростен удар, който отекна в падината. Снайдър се отдръпна от гърдите на Рийд, стреснат като див звяр.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

Рийд не му отговори. Вместо това мъчително се изправи на крака и се хвърли към коня си, като едва успя да се качи на седлото. Отнякъде по подутото му лице се стичаше кръв. Беше му трудно да вижда както трябва. Мислите му бяха заглъхнали до едва доловимо жужене в тила. Наложи си да се съсредоточи максимално, за да остане на гърба на коня си — на една част от него й се искаше да падне, да продължи да пропада все по-далеч от себе си и да се изгуби без следа. Да изчезне от лицето на земята.

Докато стигне обратно до лагера, пререканието вече се вихреше с пълна сила. Дребничкият Уилям Еди се беше изправил срещу Патрик Брийн, който с лекота го превишаваше два пъти. Еди, точен стрелец, беше стиснал пушката си, но не заплашваше Брийн с нея, поне засега. И двамата бяха почервенели и се надвикваха. Отстрани стоеше малко момче, на не повече от три или четири години, което се скъсваше от рев. Около тях се беше образувал кръг от други хора от кервана.

Рийд тежко се свлече от седлото, а лицето му болезнено пулсираше на мястото, където го беше ударил Снайдър. Почти не чуваше мислите си през червената пелена на болката.

— Какво става тук? — попита той.

Гласът му сякаш прозвуча някъде отдалеч.

Брийн му хвърли един поглед, после отново се обърна към него и го погледна по-внимателно.

— Какво ти има на лицето?

— Няма значение — отвърна Рийд.

Вече дишаше малко по-леко. Стисна очи и отново ги отвори, в опит да проясни зрението си. Извади носната си кърпа и се зае да бърше лицето си — внимателно и методично.

— За какво се карате?

Брийн посегна да хване малкото момче, което плачеше, но Еди пристъпи пред него.

— Ще ти кажа какво стана — този малък крадец нападна провизиите ми и открадна сухарите, които си бяхме запазили за закуска.

Сухари. Рийд не беше хапвал сухар от една седмица. Сигурно никой от експедицията вече нямаше достатъчно брашно за сухари, с изключение на семействата Брийн и Мърфи. Той си спомни за инцидента със Стентън и револвера. Беше цяло чудо, че при тези обстоятелства все още никой не се беше опитал да отнеме насила храна от семейство Брийн. Но нямаше как да го каже на Патрик; той беше въоръжен и не би се поколебал да стреля.

— Това са просто сухари, мистър Брийн. Какво предлагаш да направим — да обесим момчето? — попита го Рийд.

Той сведе поглед към носната кърпа в ръцете си, подгизнала от собствената му кръв, и отново побърза да вдигне очи към Патрик Брийн.

— Никой няма да пипне Питър — намеси се Еди. — Освен ако не иска да получи куршум в корема.

Значи момчето беше синът на Еди.

— Той е крадец. Заслужава един хубав пердах — рече Брийн и се изплю, като едва не улучи Еди по обувката. — Децата не измислят сами такива неща.

— Какво трябва да означава това? — попита го Еди, тихо и заплашително. — Да не казваш, че аз съм го подучил?

— Просто искам да кажа, че крушата не пада по-далеч от дървото.

Еди понечи да вдигне пушката си и Рийд едва успя да отклони цевта.

— Не искаш да го правиш, Уил — рече му той.

— Ти сам дойде да ме молиш за храна — продължи Брийн. — Не отричай.

— А ти ми отказа дори една хапка — отвърна му Еди. — Това не беше много християнска постъпка от твоя страна. Семейството ми умира от глад, а ти имаш добитък. Но не искаш да заколиш нито едно животно, дори за да спасиш живота на децата ми.

Брийн грозно се намръщи.

— Не съм виновен, че добитъкът ти е избягал, нито че не си носиш достатъчно провизии. Може би щях да ти продам някоя крава, ако имах повече, но аз неслучайно водя този добитък със себе си.

— Положението е извънредно. Никой от нас не знаеше в какво се забърква.

Главата на Рийд пулсираше от болка. Имаше нужда от студен компрес и прах от върбова кора. Продължаваше да чува гласа на Снайдър в главата си, като откъснат от някакъв разпокъсан кошмар. „Педал.“

— Семейство Еди не са единствените — започна той.

Рийд натъпка изцапаната си носна кърпа в джоба и се постара да се изправи в целия си ръст, но гласът му прозвуча все така пискливо сред виковете на останалите.

— За никого не е тайна, че много от семействата са накрая на провизиите си.

— Така си е — обади се Аманда Маккъчън.

Лицето й вече изглеждаше хлътнало върху черепа, все едно от началото на пътуването цялата й подкожна мазнина се беше стопила от слънцето.

— Ако моят Уил не се върне скоро, положението ми ще стане отчайващо — добави тя.

Уил беше потеглил заедно със Стентън, за да търсят провизии — с разрешението на Рийд.

Рийд вдигна ръце, за да накара хората да замълчат. Във въздуха вибрираше усещане за едва потискана паника. А кой друг, ако не някое истинско чудовище, беше способен да гледа как едно дете умира от глад? Патрик Брийн беше способен на това. Рийд не се съмняваше. В този керван имаше предостатъчно чудовища.

И грехове.

— Налага се да приемем възможността Чарлс Стентън и Уил Маккъчън да не се върнат — рече той, като говореше строго, но спокойно. — Или да не се върнат… навреме. Пътят оттук до Калифорния е дълъг и опасен.

Лавина Мърфи присви очи срещу него.

— И какво предлагаш да направим?

Беше толкова уморен.

— Вие знаете какво мисля. Трябва да съберем провизиите си на едно място…

Гласът му едва не беше удавен от избухналите възражения.

— … и да започнем да ги раздаваме на строго определени дажби — упорстваше той. — Няма друг начин.

— Защо моето семейство да страда заради това, че някой друг е бил твърде стиснат да вземе достатъчно? — възрази Патрик Брийн, като вече крещеше. — Аз не съм виновен. Какво да се прави, толкова по-зле за тях. Няма да оставя моите деца да гладуват.

Някои сред тълпата се разшумяха в знак на съгласие.

Нещата загрубяваха по-бързо, отколкото очакваше Рийд.

— Да не започваме с обвиненията — рече той. — Всяко семейство от кервана изпитва затруднения…

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си от онези, които имат нужда от помощ, а не от тези, които ще трябва да пожертват нещо — прекъсна го Лавина Мърфи.

„Педал. Извратеният не съм аз.“ Дали беше възможно онова, което се беше случило в пустинята — всички загуби, които беше понесъл, всички животни, които въртяха очи като обезумели, надупчени от куршуми, и онези, които просто бяха изчезнали безследно през нощта — всичко това да е било наказание за собствените му грехове?

— Така е, мисис Мърфи — отвърна тихо той. — Наистина е така. Но нима не подписах разписка, в която обещавам на Джон Сътър да му платя за всички стоки, които ще купи за нас Стентън от него? Аз не съм лишен от щедрост.

Брийн поклати глава. Брадата и косата му бяха пораснали въздълги. Всички бяха започнали да се запускат, изгубили волята си да се поддържат чисти и спретнати. Да останат цивилизовани. Ден след ден, всички ставаха все по-диви и мръсни, все по-подобни на зверове.

— Лесно ти е да даваш обещания, когато не се разделяш със залъка си — рече той.

Рийд вече виждаше, че няма да достигнат до решение. Но нещата можеха да загрубеят много, при това много бързо. Всеки мъж в състава на експедицията имаше пушка и беше готов да я използва, за да се защити. От друга страна, Рийд съчувстваше на Уилям Еди, който бе разчитал на дивеча по пътя, за да изхранва семейството си. Беше отличен стрелец и шансовете бяха на негова страна; откъде можеше да знае, че в равнината необяснимо ще липсва дивеч? Днес страдаше семейство Еди. Но утре щеше да бъде семейство Маккъчън, а не след дълго — и неговото собствено семейство.

Той зърна жена си, която се приближаваше към събраната тълпа. Колко дребна изглеждаше, увита в своя шал. Продължаваше да скърби за изгубения фургон. И той знаеше, че обвинява него за това. Но си спомни не за нейните вещи, а за куклата на дъщеря си — облечена с памучни парчета, захабена и износена от любовта на детето към нея — която бе останала заровена в земята на много мили назад по пътя им, като една последна частица надежда, която вече бе зарината с пръст и изгубена навеки.

Рийд се канеше да заговори отново, когато Джон Снайдър изведнъж си проби път през тълпата. Рийд не го беше видял да се доближава. Щеше да си помисли, че е пиян, ако не знаеше, че в целия керван вече не е останал почти никакъв силен алкохол или бира. Освен това нямаше и кога да се е напил — току-що беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му, добре познатата воня на пот и кожа от сбруята на воловете по пръстите му.

— Задръжте малко — рече Снайдър. — Преди да чуете и една дума повече от устата на този човек…

Той рязко кимна към Рийд, преди да продължи:

— … трябва да ви кажа нещо за него. Той не е такъв, какъвто си мислите.

Рийд остана без дъх в дробовете си. Дори след като Снайдър го нападна под тополите, дори след жаждата за кръв, която долови в мускулите на Снайдър, след гнева му, след кръвта по носната кърпа на Рийд — дори след всичко това той все още си мислеше, че няма да посмее да изпълни заканите си…

— Какво искаш да кажеш? — попита го Брийн.

Рийд прочете по лицето на Снайдър какво удоволствие му доставяше вниманието на тълпата, която мигновено притихна в очакване на следващите му думи: същото наслаждение, което изпитваше винаги да мачка и да унищожава, и да оставя отворени рани след себе си.

Рийд не даде на Снайдър шанс да отговори. Не можеше да си го позволи. В противен случай щеше да увисне на някое дърво, преди да се стъмни.

Той се хвърли върху Снайдър и го събори на земята. За миг останаха притиснати един до друг, лице в лице. Ръцете на Снайдър, които го сграбчиха за китките, му бяха познати; дъхът в лицето му му носеше интимен спомен. Рийд не виждаше какво правят другите, но чуваше стреснатото им мърморене, внезапното им ахване. Очакваше някой да ги разтърве, но никой не се намеси. Никой не го спря.

Удареното място на лицето му пулсираше; главата го болеше толкова силно, все едно всеки момент щеше да се пръсне.

Секундите отминаваха като часове. Снайдър го беше сграбчил за гърлото, но Рийд не пускаше яката му. Накрая Снайдър отпусна хватката си, но само за да посегне към колана си, където държеше ловджийския си нож, затъкнат в канията. Рийд го беше виждал десетки пъти да си играе с него. Снайдър възнамеряваше да го убие; Рийд вече не се съмняваше в това.

„Педал. Педал. Ами жена ти?“

Рийд очакваше всеки миг да усети как ножът се забива в тялото му, между ребрата. Но в следващия вече го държеше в собствената си ръка.

И го заби до дръжката в гърдите на Джон Снайдър.

За част от секундата Рийд беше залят от облекчение, сякаш в крайна сметка не беше искал нищо друго освен това. Дробовете му сладостно се изпълниха с въздух в същото време, в което тялото на Снайдър омекна върху него, като изпусна продължителна суха въздишка, наподобяваща повей на вятъра над равнините. Сетне Рийд вече не чувстваше нищо, докато гледаше как Джон Снайдър се отмята по гръб, напълно безжизнен, а очите му се отварят към небето, без да го виждат.