Алма Катцу
Глад (38)

Трийсет и седма глава

На следващата сутрин Мери Грейвс видя как Мери Мърфи избяга от колибата, в която живееха техните, като носеше на ръце бебето на семейство Еди. Еди и Уилям Фостър тръгнаха по следите й в снега, но докато успеят да я настигнат, девойката вече беше убила детето и ядеше черния му дроб. Еди застреля момичето на място, а Фостър беше безсилен да му попречи.

След Мери Мърфи дойде ред на Елеанор Грейвс, сестрата на самата Мери, която беше танцувала боса в снега, дълбок до коленете, така че пръстите на краката й бяха посинели и измръзнали. Когато майка й се опита да я върне насила в палатката, тя се разкрещя и се отскубна, като побягна към гората, а дългата й тъмна коса лудешки се развя след нея, все едно им махаше за довиждане.

— Тръгваме. Ще избягаме — обеща Стентън на Мери.

Беше подострил ловджийския си нож и се беше заел да реже на ивици една стара еленова кожа.

— Ще си направим снегоходки. Така ще бъде по-лесно да се придвижваме през снега. Виждал съм един чифт в къщата на дядо ми… Никога не съм си ги слагал, но мисля, че помня как бяха направени.

— И ние идваме с теб. Смятам, че сме достатъчно силни и здрави, за да не ви забавим.

Последните думи бяха на Сара Фосдик, сестрата на Мери, когато видя какво правят. Тя седна до Мери и се зае да връзва ивици кожа за дървените рамки, които бяха направили от дъгите на празни бурета за брашно.

Цял следобед останаха заедно, докато работеха по снегоходките. През цепнатините в стените се процеждаха оскъдни лъчи, които осветяваха работата им. В колибата навсякъде в краката им се въртяха малки деца, защото родителите им се страхуваха да ги пускат навън. Мери ги поглеждаше виновно, като си мислеше, че самата тя скоро ще си тръгне оттук, но те не могат да го направят.

„Веднага щом пристигнем, ще изпратим хора на помощ.“

Сара седеше на пода до нея и си тананикаше, докато заплиташе ивиците еленова кожа на една рамка, но когато чуха изстрела, тя замръзна и погледна Мери.

— Какво може да е това? — попита.

Малкото им останали животни изплашено се размучаха.

Стентън пръв изскочи навън. Франклин Грейвс и Джей Фосдик грабнаха пушките си и го последваха по петите.

Разнесе се втори изстрел, последван от викове. Сетне цяла поредица, които отекнаха като гръмотевица.

Очакването беше непоносимо. Елизабет, майката на Мери, добре познаваше безпокойството на дъщеря си.

— Не излизай навън — обади се предупредително тя. — Мистър Стентън може да се погрижи за себе си.

Отекна нова поредица от изстрели, след които се чуха силни викове. Мери не можеше да чака повече. Тя скочи на крака и побягна навън.

Виковете се носеха откъм езерото, зад една завеса от борови дървета и големи камъни. Мери хукна към тях, като се подхлъзваше по разровения сняг.

Накрая откри Стентън. Беше прегърнал с ръка Томас, индианското момче, за да му помогне да се задържи на крака. Беше ранено — простреляно; дясното му рамо бе извито високо нагоре, а ръката му бе притисната към ребрата. През връхната му дреха се процеждаше кръв и образуваше тъмно петно, което бързо се разширяваше.

— Какво е станало? Ще се оправи ли? — попита тя, след като изтича при тях.

Отговорът се четеше по лицето на Стентън.

— Кажи на мисис Рийд да кипне вода и да приготви превръзки.

Но Мери знаеше, че Маргарет Рийд няма да си мръдне пръста, за да помогне. Тя мразеше индианците, точно като съпруга си. Неволно й се прииска Тамсен да беше с тях; Томас щеше да има по-добри шансове да оживее, ако тя беше тук.

Аманда Маккъчън се съгласи да помогне на Томас. Елита Донър вече беше пристигнала при тях, пребледняла от страх. Очевидно бе влюбена в момчето. Аманда накара Томас да се съблече до кръста и да седне на едно ниско столче. Изплакна тялото му с вода, като внимаваше да не пипа самите рани. Бяха дълбоки и толкова широки, че Мери сякаш виждаше ребрата му. Тя се насили да гледа всичко, което прави Аманда, защото знаеше, че скоро може да й свърши работа. Всеки един от тях можеше да е следващият на прага на смъртта — особено онези, които се грижеха за болните.

— Задръж това — нареди Аманда, като се обърна към Елита.

Улови ръката на момичето и я накара да притисне края на превръзката към тялото на Томас, докато самата тя увиваше и пристягаше останалата част.

Пред заслона бяха се събрали хора, но говореха тихо и думите не се различаваха. Мери остави Томас да се облича и пристъпи на пръсти до входа.

— Според мен да изчакаме — каза Уилям Еди, който беше застанал по средата на групата.

Беше изгубил половината от телесното си тегло, докато се изкачваха през планината, и приличаше на плашило.

— Мен ако питате, не съм видял някакви признаци на болестта у него.

— Но след като веднъж се прояви… — възрази Пеги Брийн. — Вижте какво стана с Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи. Болестта се развива бързо. Не бива да чакаме индианското момче да започне да напада хората. Огледайте се — останали са предимно жени и деца. Трябва да се погрижим за децата.

— Нямаме нищо друго освен едно обвинение — изтъкна Стентън. — Нямаме никакви доказателства освен думата на Кесибърг.

Пеги Брийн скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава защо го е застрелял Кесибърг, ако не е видял онова, което казва?

Мери се отдръпна с разтуптяно сърце. Значи Кесибърг беше казал нещо за Томас — и твърдеше, че болестта го е застигнала. Не знаеше точно какво е, но стомахът й се сви, когато започна да осъзнава, че това всъщност няма никакво значение. Мисълта се беше загнездила вече в главите на всички.

Хората навън продължиха да спорят, но тя не се съмняваше накъде отиват нещата. Чувстваше се отмаляла, сякаш всеки миг ще се свлече на земята. Мери изтича обратно при Елита и Томас, който сковано закопчаваше ризата си.

— Слушайте ме, вие двамата: Томас трябва да избяга, при това веднага.

Той объркано вдигна очи към нея и тя добави:

— Те идват за теб.

Той спря да се закопчава и я загледа с широко отворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

Аманда Маккъчън все още беше в ъгъла, където прибираше останалите превръзки, и сега хвърли поглед през рамо към тях. Мери не й обърна внимание.

— Те се страхуват, че ще се предадеш на болестта — заговори бързо тя, като избута един сандък до порутената стена. — Кесибърг казва, че затова е стрелял по теб. Твърди, че е видял нещо нередно. Трябва да се изкачиш и да се измъкнеш навън през покрива…

Тя вдигна ръка към волските кожи и плата от палатките, които бяха навързани как да е за останките от покрива на заслона.

— И да бягаш. Не се обръщай. Ако останеш тук, Томас, ще те убият.

Не й се искаше да го мисли, но беше виждала в какво се бяха превърнали хората. Не се колебаеха да нарочат някого и се колебаеха още по-малко, преди да предприемат нещо. Бяха обзети от параноя. От паника.

Томас не се поколеба — сякаш и той разбираше колко е безнадеждно всичко. Понечи да се изкатери по сандъка, но спря и се обърна към Елита.

— Ще дойдеш ли с мен? Или ще останеш тук?

Мери съчувстваше на Елита заради решението, което й се налагаше да вземе. Да тръгне с него, означаваше сигурна смърт. Двамата нямаше да имат храна и оръжие, а освен това в горите наоколо дебнеха онези вълци — или каквито и да бяха създанията, които бяха донесли тази зараза. И снегът; снегът бе толкова дълбок, че никога нямаше да успеят да го прекосят. Но за Томас това беше единственият шанс да оцелее. Беше съвсем сигурно, че ще го убият, ако остане в лагера.

Но Елита не мислеше така.

Тя дръпна едно одеяло от най-близката постелка и го метна на раменете си.

— Идвам след теб. Качвай се.

Но мъжете нахлуха в заслона, преди Томас да успее да се покатери през стената.

Мери се опита да застане на пътя им, но собственият й баща я сграбчи за ръката и я завлече навън в снега, без да я изпуска от хватката си.

Патрик Брийн, с почервеняло лице, неговият приятел Патрик Долан, германецът Шпицър и Луис Кесибърг награбиха Томас за краката и го събориха обратно на земята. Сетне го повлякоха навън, като минаха покрай Мери и Елита, без дори да ги погледнат, все едно не бяха там.

Мери понечи да тръгне след тях, но баща й се обади предупредително:

— Ако се опиташ да им попречиш, само ще пострадаш.

Тя успя да се отскубне от него и се затича, а Елита я следваше по петите.

Скоро вече водеха Томас през гората. Елита ги настигна първа и се хвърли срещу двамата мъже, които бяха извили ръцете на Томас на гърба, но едрият германец Шпицър я отблъсна, все едно беше муха.

— Връщай се, момиче — рече предупредително Брийн. — Не бива да виждаш това.

Мери с мъка си пробиваше път през дълбокия сняг, за да ги настигне.

— Няма нужда да го убивате. Просто го пуснете. Няма защо да се тревожите — той ще ви остави на мира.

— Напротив — ще подивее като останалите, а след това ще се върне, за да ни нападне. И може би ще убие някой от нас или някое от децата. Нали видя какво стана с Ландръм? Това ли искаш?

Говореше Долан, а гласът му беше ядосан.

— Няма как да знаете това! — рече умолително Елита. — Заклевам се, че ще си тръгнем и няма да ни видите повече, само му дайте този шанс!

Мъжете продължиха, сякаш не ги бяха чули, без да откъсват очи от пътя пред себе си. Не спряха, докато Брийн не им нареди. На избраното място беше тихо и спокойно и единствено лекият ветрец шумолеше в клоните на бор наблизо. Гласовете на хората от колибите долитаха едва чуто до тях — единственият признак на живот в цялата пустош наоколо. Франклин Грейвс вече ги беше настигнал и грубо дръпна Мери назад с изражение, което ясно говореше, че този път няма да я остави да постигне своето, за нейно собствено добро и за доброто на семейството й. Човек не можеше да попречи на такива разгневени, неразумни мъже, когато са си наумили да направят нещо.

Те се отдръпнаха по-назад от Томас. Долан вдигна пушката си, като опря приклада на рамото си.

Томас изглеждаше свръхестествено спокоен. Очите му се стрелнаха към лицето на Елита.

— Не биваше да идваш с мен. Върни се. Моля те.

Кесибърг кимна към Елита.

— Направи така, че да й бъде по-лесно. Кажи й, че сме прави. Кажи й, че усещаш болестта в себе си.

Но Томас не каза нищо, а вместо това продължи да се взира над главите им.

Мери отчаяно местеше поглед от един към друг, като се опитваше да измисли някакъв начин да ги накара да разберат, че няма нужда да го правят, но думите й убягваха. Така или иначе, те не се интересуваха какво говори здравият разум. Бяха подчинени на гнева и страха си.

Елита вече ридаеше с всички сили. Тя посочи с ръка срещу Кесибърг.

— Той ви накара да го направите, нали? Каквото и да ви е казал, лъже. Прави го само за да си отмъсти на мен и Томас, защото не му се подчинихме.

Но Мери виждаше, че те даже не я слушат. Нито един от тях дори не повдигна вежди, а Кесибърг само се усмихна срещу нея, сякаш беше доволен от себе си.

Долан запъна ударника.

Писъкът на Елита и изстрелът отекнаха сред дърветата по едно и също време. В продължение на един безтегловен миг Томас остана на крака — и в гърдите на Мери се надигна надежда: може би Долан не го беше улучил.

Сетне Томас падна по гръб в снега.