Алма Катцу
Глад (12)

Единайсета глава

Сухари. Сухарите сигурно щяха да му харесат. Всички обичат сухари.

Елита Донър застина с ръка, протегната към студената преносима холандска фурна. Колко сухари можеше да вземе, ако не искаше някой да забележи липсата им? Два, три? Баща й винаги обвиняваше наемните работници, когато изчезнеше храна — наричаше ги ходещи стомаси — така че сигурно нямаше защо да се тревожи. В крайна сметка реши да вземе два и ги сложи по средата на квадратното парче басма, което бе донесла. До тях постави едно твърдо сварено яйце, останало от закуската, и няколко тънки резена бекон. Бяха малко плесенясали, но ставаха за ядене, ако човек е достатъчно гладен, а горкият Томас със сигурност беше гладен.

Тя завърза кърпата на малко, спретнато вързопче. Искаше й се да му занесе и нещо хубаво за пиене, но сайдерът им бе свършил преди няколко седмици. Погледът й се спря на бъчвата с бира. Запита се дали ще успее да занесе пълна чаша чак до бараката, в която го държаха.

Зад вратата се разнесоха гласове. Не различаваше думите, но разпозна хората по интонацията им: баща й говореше с Тамсен, а леля Бетси се опитваше да ги помири — както винаги.

Тя се промъкна покрай вратата към всекидневната. Беше странно да живеят в чужда къща. Всички се държаха така, все едно е напълно естествено да седят на мебелите на семейство Васкес, да използват тяхното спално бельо и завивки, да се хранят от техните калаени чинии и чаши. Да се отнасят с всичко в къщата така, все едно им принадлежи, докато истинските собственици бяха съвсем наблизо, в отсрещния край на форта. Елита беше чула, че мистър Васкес е преместил семейството си в една от празните колиби. Всичките му малки деца спяха в някакъв курник, а те живееха тук и се правеха на много велики.

Имаше чувството, че живеят във Форт Бриджър от цели десетилетия, макар и в действителност да бяха минали само няколко дни, по-малко от седмица. Но през това време юли се беше превърнал в август и нощите бяха станали по-горещи от всякога. И двете семейства Донър бяха натъпкани под един покрив. Човек винаги се сблъскваше с някого по пътя, едва се промушваше през вратите, спеше с по трима други на едно легло и се събуждаше облян в пот. Едва имаше място да дишат. Беше дори по-зле, отколкото по време на пътуването. Когато живееха в палатки, поне имаха място да ходят, където си искат, а сухият въздух вечер да им донася по малко хлад.

А освен това, разбира се, чуваше и гласовете. Винаги ги беше чувала, но през последния месец станаха особено настоятелни — отначало във Форт Ларами, а сетне и тук. И не бяха гласовете на другите пътници от кервана, които не спираха да се смеят и да спорят помежду си по всяко време на деня и нощта. Бяха гласовете, които не чуваше никой друг. Онези, които поначало й бяха казали да прочете писмата в Аш Холоу. Същите, които я бяха предупредили да отбягва побъркания мъж в курника, завързан с верига като куче — онзи, който беше нападнал Мери Грейвс.

Но тя чуваше и него, дори от разстояние. Той също имаше глас, точно като другите невидими гласове, и тя го чуваше в тихите мигове, и този глас я разтърсваше до дъното на съществото й.

„Ела тук — чуваше отдалеч шепота на мъжа. — Ела тук, ласкаво създание.“

Но макар и да беше любопитна, тя се държеше настрана от него. Другите хора може и да смятаха Елита за глупачка, но тя не беше такава.

Никой не я забеляза, когато се измъкна от къщата. Никой не обръщаше внимание на доведените дъщери — както всички наричаха тях двете с Лиан, дори баща й. Стига само да не излагат Тамсен и него, както и да си вършат работата, те можеха да правят каквото си поискат. Очакваха от тях да бъдат невидими. И Елита беше станала много добра в това.

Толкова добра, че умееше да се промъква незабелязано между фургоните, да отива и да се връща от гората, дори да броди между добитъка, пуснат да пасе през нощта, като гали животните по влажните муцуни и гладките хълбоци. Смяташе, че сигурно знае повече за всички останали в кервана от всеки друг. Знаеше, че Патрик Брийн почти всяка вечер се напива и се кара с жена си, а вдовицата Лавина Мърфи обръща прекалено много внимание на своите зетьове — по един специфичен начин, от който Елита се чувстваше неудобно. Знаеше кои от наемните работници губят най-много пари на карти и кои от тях ходят сами в гората, за да се молят, преди керванът да потегли всяка сутрин.

Беше виждала и доведената си майка, която се измъкваше от фургона на Стентън съвсем сама, а баща й не се виждаше никъде наоколо.

Все още не беше разказала на баща си какво е видяла. В крайна сметка той може би щеше да реши да не й повярва, а тя нямаше как да не се страхува от доведената си майка. Така или иначе, това нямаше значение. Всеки човек с половин ум в главата си дори можеше да види, че мистър Стентън е влюбен в Мери Грейвс.

Беше ясна нощ. Луната къпеше двора на форта в синьо-сива светлина. Плетеницата от звуци гъделичкаше съзнанието й — и тя осъзнаваше, че не чува просто шепот, а гласове. Постара се да прочисти мислите си и да се съсредоточи. От постройките наоколо се чуваха приглушени гласове — истински гласове — и от време на време по някой и друг ядосан вик. Още някой се караше, може би семейство Еди и семейство Рийд.

Тя бързо стигна до хамбара, където се бяха подслонили от дъжда повечето от мъжете от кервана. Видя през процепите между дъските отблясъци от светещи фенери и чу гръмогласен смях. Беше достатъчно да събереш на едно място само двама млади мъже, независимо откъде идваха, и не след дълго те щяха да се подкачат вече за способностите си, дали са били с някое момиче, както и за размера на патките си.

Това също беше нещо, което бе забелязала и наблюдавала.

Индианецът Томас беше затворен в съседната постройка, нищо повече от барака, тъмна и самотна. Беше натикан там от Джим Бриджър, собственика на форта. Човек би си помислил, че мистър Бриджър трябваше да е впечатлен от неволите на индианското момче, което бе успяло съвсем само да се върне чак дотук, но не — мистър Бриджър толкова се ядоса, когато го видя, все едно го беше заловил, докато се опитва да запали неговия форт. Беше ударил Томас по главата, няколко пъти, преди мистър Стентън да се намеси. Момчето й се стори слабовато, едва ли не деликатно с дългата си тъмна коса, падаща пред блестящите му очи. Но когато беше вдигнал поглед към нея и очите им се бяха срещнали, тя видя, че той е всичко друго, но не и слаб. Втренченият му поглед и начинът, по който стискаше зъби, и напрегнатите мускули на тялото му — всичко това я накара да застине на мястото си, все едно бяха ударили нея.

Напомняше й за буря през лятото, и макар някои да биха казали, че е глупаво от нейна страна, тя искаше да изтича навън право в тази буря и да усети дъждовните капки, за които някак си не се съмняваше, че ще се спуснат леко и нежно по кожата й.

Надникна зад ъгъла. Двама от синовете на чичо Джейкъб — Уилям и Джордж, бяха оставени на пост пред бараката. Задачата им беше единствено да вдигнат тревога, ако Томас се опита да избяга, но Уилям — на дванайсет години — и Джордж — на осем — я възприемаха сериозно, така че се бяха въоръжили с пръчки от онези, с които подкарваха добитъка. На Елита нямаше да й бъде трудно да се отърве от тях: Уилям бе започнал да проявява интерес към момичетата — дори към собствените си братовчедки — а на Джордж можеше да се разчита да последва брат си навсякъде.

Тя тръгна право срещу тях и дори не си направи труд да скрие вързопчето, което носеше в ръка.

— Здравейте — рече им. — Мери Грейвс се къпе на поилката. Съблякла се е по кюлоти.

Това беше достатъчно. Момчетата хукнаха, без дори да поглеждат назад.

Тя остана сама и сърцето й заби толкова силно, че го чуваше в ушите си. Бутна тясната врата на бараката и се спря на прага, докато очите й свикнат с тъмното. Вътре миришеше на стара слама и кокоши пух.

— Ехо? — подвикна тя.

Мракът остана неподвижен като езерце в нощта.

— Аз… донесох ти нещо за ядене.

Усети раздвижване. Тя бавно примигна и видя Томас, който изникна от сенките, макар че се задържа на място, където бе наполовина скрит от погледа й. Гледаше я по начин, който беше едновременно любопитен и внимателен. Нещо запърха в гърдите й.

— Казвам се Елита Донър — рече тя и протегна вързопчето, което беше донесла. — Помислих си, че може да си гладен.

Той не помръдна. Тя го остави върху бала слама и отстъпи. Измина дълга, скована минута, преди той да се приближи. Но не го направи като диво животно, както си беше представяла, че ще стане — не се нахвърли на храната, нито пропълзя към нея. Вместо това вежливо пристъпи към вързопчето и го отвори с внимателни, акуратни пръсти. Държеше гърба си изправен като на строга и взискателна гувернантка.

— Аз съм правила сухарите. Щях да ти донеса и малко мед, за да си ги намажеш, но не успях да измисля как…

Той вече беше започнал да се храни, също толкова сдържано, макар че ръцете му трепереха, като издаваха колко е гладен. На Елита й се прииска да се свие от неудобство, когато видя неговата акуратност. Помисли си, че някой ден може да го покани на обяд със семейството си. Нито баща й, нито чичо Джейкъб пестяха храната (макар и не по отношение на прислугата), така че неделният обяд във фермата винаги означаваше пилешка яхния и кнедли, задушен зелен боб с масло и хляб от царевично брашно, прясно изстудено мляко и горски плодове със сметана за десерт.

Но тя си даваше сметка, че това няма как да бъде нещо повече от фантазия. Тамсен бе нарекла Томас „мръсен езичник“. Той никога нямаше да бъде един от тях.

Но когато го гледаше сега, тя си мислеше точно обратното. Той спря да се храни и вдигна поглед към нея, а очите му бяха като две тъмни езера. Нещо пробяга в тях и тя изведнъж се почувства неудобно заради начина, по който го зяпаше. Беше свикнала да наблюдава хората и да остава незабелязана. Смущаващо бе някой на свой ред да забележи нея самата.

Смущаващо и прекрасно.

Изчерви се и му се усмихна. Той отвърна с леко кимване. След като бе пресушил бирата, тя взе халбата — и се опита да не забелязва как подскача адамовата ябълка на гърлото му, докато пиеше преди това. Беше почти сигурна, че Томас й се усмихна съвсем леко, когато й подаде халбата. И това бе нейната награда.

Беше достатъчна.

Това, както и откритието, че поне за миг или два гласовете в главата й бяха замлъкнали.