Алма Катцу
Глад (35)

Трийсет и четвърта глава

Семейство Донър бяха до рекичката с елшите вече повече от седмица, и всеки ден валеше сняг. За Елита целият свят се беше свил до размерите на палатката им, до разперените клони на великанската елша над главите им, до разстоянието между огньовете. Снегът се беше разтопил покрай кладите, които палеха всяка нощ по настояване на Тамсен, но отвъд този кръг не се виждаше нищо друго освен дебело бяло покривало. Беше натрупало до средата на повечето дървета наоколо. Тамсен и чичо Джейкъб решиха, че снегът е прекалено дълбок, за да се опитат да го прекосят с фургоните. Обсъждаха докъде щяха да стигнат със снегоходки, ако имаха такива, но от разговорите им нямаше никакъв смисъл, защото не притежаваха такива.

Бяха уловени в капан от сняг и лед, които ставаха все по-дълбоки и непроходими.

Но в снега и в усамотението на мястото им високо в планините имаше и нещо хубаво: явно мъртвите не можеха да ги достигнат тук. Дори те знаеха, че трябва да стоят по-далеч от това прокълнато място. За пръв път от месеци насам в главата й не отекваха хаотични спорове, ругатни и безсмислени разговори. Това освобождаваше достатъчно място в главата й, така че вместо тях да чува болезнените стонове на баща си, трескав и увит в одеяла, неподвижен в дъното на палатката им, където Тамсен всеки час се грижеше за него.

Тя за пръв път се запита дали баща й ще умре. Знаеше, че смъртта ги преследва отдавна, но никога досега не се беше приближавала толкова. Сега ги следваше по петите като вярно куче; миризмата на смърт бе полепнала по косите и под ноктите им. Беше навсякъде наоколо и ги очакваше.

Когато мислеше за това, Томас ужасно й липсваше. Липсваше й начинът, по който й се усмихваше, когато никой не ги виждаше, липсваха й целувките му, когато успяваха да си откраднат по няколко мига насаме. Сега ги разделяха кой знае колко мили разстояние и сняг, който беше толкова дълбок, че човек можеше да се изгуби в него, да потъне като камък. Не знаеше кога ще го види отново — и дали изобщо някога ще го види.

А освен това и в гората ги дебнеха онези неща. Знаеше, че онова, което бяха видели в падината, бе истинско. Знаеше, че каквито и да бяха тези създания, те ги преследваха, в очакване на подходящия момент.

Големите не обичаха да говорят за това, но понякога, нощем, когато се събуждаше от хлипането на Тамсен или чуваше хрущенето на ботушите на чичо си по снега пред палатките, тя разбираше, че онези неща са навън. И тогава разбираше, че причината призрачните гласове да не я последват дотук, е точно тази — те също се страхуваха.

Ставаше все по-трудно да намират сухи дърва за огъня. Говореше се да изгорят фургоните или да се опитат да отсекат някое дърво. Колкото повече намаляваха хранителните провизии, толкова по-често започваха да поглеждат и към воловете. Под снега имаше трева, но животните не успяваха да изровят достатъчно, за да се нахранят, и скоро щяха да започнат да умират от глад.

— Или това, или онези неща ще ги докопат — рече горчиво чичо Джейкъб.

Така ги наричаше — защото никой не знаеше със сигурност какво представляват. Сенки. Силуети в тъмното. Все едно най-ужасните им вътрешни страхове бяха придобили форма, все едно им бяха пораснали крайници, все едно демоните, които често бяха навестявали съзнанието на Елита под формата на гласове, бяха се въплътили в полуживи чудовища, за да измъчват не само нея, но и всички останали.

Една нощ дочу леля Бетси, която шепнешком се обърна към мъжа си:

— Ще умрем тук, нали?

Отговор не последва.

И тогава се случи лошото. Една вечер се бяха свили заедно в палатката, като се ослушваха — вече непрекъснато се ослушваха. Бяха натъпкани един до друг — общо шестнайсет души в палатка, в която обикновено се събираше само едно семейство. Притиснатите тела им помагаха да се стоплят — достатъчно, за да се разнесе воня на пот, на масла и всичко останало, което произвеждаше едно човешко тяло. Въздухът бе натежал от дъха, който издишваха. Двама от водачите бяха застанали на пост навън с пушките си и се грижеха кладите да не загаснат.

А сетне пред палатката се разнесе шум от дращене, който не можеше да се сбърка с нищо друго. Палатката нямаше врата — само една стара волска кожа, която висеше пред входа, така че по краищата й се процеждаше болезнено студен въздух и човекът, който седеше най-близо до процепа, винаги премръзваше. Сега някой стоеше точно пред палатката, така че от него ги делеше само една нищо и никаква животинска кожа.

Всички вдигнаха очи. Леля Бетси спря да пее. Страхът носеше със себе си някакъв нов вид студ, от който въздухът в дробовете на Елита се вледени. Защо не се бяха обадили мъжете, които бяха застанали на пост?

Защото може би вече бяха мъртви. Тя изведнъж си представи изкормените тела на водачите и овъглените създания с човешки ръце, които глозгат ребрата им. Представи си димящите им сърца, които туптят за последен път сред снега.

Чичо Джейкъб грабна пушката си и запъна ударника.

— Кой е там?

Той скочи на крака, като се наведе под ниския таван на палатката.

Никой не отговори. Сетне се разнесе хрущенето от стъпало върху снега, последвано от още едно.

Волската кожа започна да се надига…

Леля Бетси изпищя, все едно някой я беше сграбчил.

Джейкъб стреля. Пламъкът от изстрела освети лицето на чичо й, чуждо и ужасно на внезапно бликналата светлина. Палатката се изпълни с пушечен дим. Бебето Илайза, сестричката на Елита, нададе писък, а малко по-големите се разплакаха.

Навън някой също изпищя — високо и пронизително, толкова неочаквано и по детски, че чичо Джейкъб застина. И Тамсен беше тази, която протегна ръка да отметне волската кожа, така че всички видяха Вирджиния Рийд — приятелката на Елита, макар и да не се бяха виждали, откакто семействата им се разделиха — която беше паднала по гръб в снега, а десният ръкав на ватеното й палто бе потъмнял от кръвта.

Пренесоха я вътре и вдигнаха бащата на Елита от постелката му, за да й направят място.

— Никога няма да мога да се оправдая пред майка й, ако умре — рече Джейкъб, докато Тамсен сваляше палтото на Вирджиния.

Елита си помисли, че думите му са странни; наистина ли си мислеше, че някога отново ще видят останалите от кервана? Разстоянието между лагерите им беше такова, че все едно ги делеше океан. От друга страна, Вирджиния явно бе успяла да го измине и някак си да ги открие, при това сама.

— Куршумът сякаш само я е одраскал, слава богу — рече Тамсен. — Ще оживее, ако раната не се инфектира.

Лицето на Джейкъб все още беше пребледняло.

— Но какво прави тук? Съвсем сама, посред нощ?

— Може би там, където са останалите, се случва нещо страшно. Моля се на Бога да не я е последвало дотук, каквото и да е то — отвърна Бетси, като кършеше ръце.

Джейкъб продължаваше да диша тежко, бял като платно. Беше седнал обратно на ниското си столче, отпуснал глава в ръцете си, а пушката бе по-надалеч от него.

Елита седна до Вирджиния, като се надяваше тя да се свести. Броеше я за най-добрата си приятелка сред момичетата от кервана и сега се чувстваше ужасно; съвсем я беше забравила и почти не се виждаше с нея, откакто се беше запознала с Томас. Дори не й беше липсвала; всичките й тревоги бяха само за него.

Но сега разбираше, че ако Вирджиния умре, тя поне донякъде ще носи вина за това.

И те никога нямаше да разберат истинската причина тя да дойде при тях.