Алма Катцу
Глад (16)

Петнайсета глава

Кеймбридж, Масачузетс

Скъпи Едуин,

 

Изпращам това писмо до Форт Сътър, както предложи ти, с надеждата да достигне до теб в другия край на дългия маршрут до Орегон. Не съм изненадан, че си решил да участваш в това велико американско приключение, приятелю, защото то несъмнено отива на твоята дръзка и любознателна природа. Завиждам ти и ми се иска да можех да се присъединя към теб, но освен това съм реалист и си давам сметка, че съм твърде силно привързан към удобствата на цивилизацията, за да приема такова предизвикателство. Освен това ми се струва, че новото ми назначение в Харвардския университет е достатъчно голямо приключение, така че ще се задоволя с него.

Пристигнахме в Кеймбридж от Кентъки преди два месеца. Тили ни намери обзаведена квартира в чудесна къща на улица „Принс“ и вече се е сближила с няколко съпруги на преподаватели от университета, така че не вярва пустошта на Кентъки да й липсва особено много. С радост прочетохме в последното ти писмо, че си се сгодил. Аз съм твърдо убеден привърженик на идеята, че за един мъж е по-добре да е женен, отколкото да живее сам на света.

Но нека не се бавя повече, преди да стигна до истинската причина за това писмо — едно преживяване, което може да ти се стори много интересно и свързано с хипотезите, по които работиш толкова неуморно. Наскоро имах възможността да се запозная с английски лекар, който посети Харвардския университет в рамките на програма за професионален обмен. Името му е Джон Сноу; мълчалив човек с впечатляващо високо и широко чело, подобно на купол, и проницателен поглед, от който блика остър ум. Запознахме се на тържество на факултета и след като обсъдихме скорошната епидемия от дребна шарка далеч на запад от Бостън, той ми призна, че не е съвсем убеден в правотата на конвенционалното мислене за „лошия въздух“, на който се дължи разпространението на болестта. Самият той проучва други възможни причини. Според него в научната теория за миазмите има твърде много противоречия и виновникът е друг, макар и все още неизвестен. Достигнал е до фундаментални въпроси за самата същност на болестите и за това как е възможно съвсем специфични и съвсем различни болести да се разпространяват незабелязани сред нас, преди изведнъж да се събудят за живот — като холерата и коремния тиф — и да избухнат в истински епидемии. Говореше дори за възможните начини една болест да се пренася невидимо, посредством хора или други създания, които не показват никакви признаци на болестта.

Разговорът несъмнено беше изненадващ и вълнуващ. И точно защото той ми се стори дотолкова изпълнен с нови идеи — и същевременно не толкова далеч от някои от онези мисли, които ми сподели самият ти, когато бяхме заедно — аз започнах да си мисля, че ако изобщо има човек, с когото да мога да разговарям за нашето преживяване в Смитбъроу, това би бил той. Беше рисковано, разбира се: политическата мъдрост на подобно действие бе достойна за съмнение, но трябва да си призная, че споменът за Смитбъроу ме измъчваше твърде отдавна и гореше в мен като пламък, който жадува да излезе навън.

Затова помолих Сноу да се срещнем насаме и когато той се съгласи, аз му разказах с най-големи подробности за нашето уникално премеждие, без да му спестявам нищо, колкото и фантастично да прозвуча. Когато завърших разказа си, той остана като зашеметен. Попитах го дали някога е чувал за друг случай, подобен на този, и в отговор той промърмори, че не е. Тогава го попитах какво възможно обяснение би имало за онова, на което станахте свидетели, и той ме погледна сериозно и строго. „Това, което описваш, не е нищо повече от езическо суеверие — рече той със силния си, необичаен акцент. — Налага се да ти напомня, че ние сме хора на науката. Съветвам те да търсиш отговорите в естествения свят, а не в свръхестествения.“

Боя се, че допуснах непростима грешка; ако той реши да разкаже на останалите от факултета, може да ме сметнат за ужасно суеверен човек, което със сигурност ще навреди на репутацията ми.

Но след като ме сгълча така, той ми помогна да видя истината. Едуин, моят съвет е да се откажеш от това издирване, което си предприел в търсене на предания за индиански божества, способни да се преобразяват в различни форми — хора денем и животни нощем. Не мога да кажа дали отговорът на онази мистерия наистина може да се открие в естествения свят, както настоява Сноу. Красотата на света, Едуин — както и безнадеждността на стремежа да го опознаем напълно — се дължи на безкрайното му разнообразие. Не бива да храниш напразни надежди; напълно възможно е никога да не научим отговорите на нашите въпроси.

Но стига толкова. Ако не се вслушаш в моя съвет — а аз знам колко вероятно е това — поне не поемай ненужни рискове, за бога. Моля те, послушай съвета на един стар приятел, който иска да те види отново: снабди се с най-надеждния кон, който можеш да си позволиш, не пътувай сам в непозната територия, не забравяй лекарската си чанта и винаги носи със себе си заредено оръжие.

Твой скъп приятел,

Уолтън Гау