Алма Катцу
Глад (33)

Трийсет и втора глава

Мери се огледа и видя колибата, засипана със сняг, и импровизираните заслони недалеч от нея, които стърчаха от снега като захарни кубчета с неравни стени; помисли си колко чудати изглеждаха, едва ли не уютни, ако човек не знаеше истината. Но вместо това всички те представляваха нещо като чистилище.

Уилям Еди пръв беше забелязал изоставената колиба, вече преди почти цяла седмица, и отначало тя наистина им беше заприличала на приказка под боровите дървета: колиба от дънери по средата на нищото, несъмнено построена от предишно семейство заселници, които се бяха опитали да прекосят планинската пустош.

Тогава от небето вече се спускаха първите снежинки. Децата, колкото и да бяха уморени, тичаха наоколо и се опитваха да ги уловят с език.

С изключение на семейство Донър, всички останали от кервана бяха успели да прекарат фургоните си в низината, покрай мастиленочерното езеро, обградено от разпръснати камъни. Всичко наоколо беше тъмно и неподвижно като в мавзолей.

— Ще останем тук тази вечер — беше казал Патрик Брийн.

Но оттогава бяха минали няколко дни. Бяха изоставили семейство Донър, а Патрик Брийн вече бе влязъл в ролята на водач на експедицията.

Семейство Еди бяха завлекли оскъдните си притежания в колибата на семейство Брийн, но Брийн ги беше избутал навън.

— Аз имам повече деца — възрази той. — Покривът би трябвало да бъде за нас.

Междувременно семейство Мърфи бяха заели друга колиба за себе си. Покривът й беше пропаднал, а природните стихии бяха направили така, че стените изглеждаха готови да се сринат всеки момент, но те я постегнаха, доколкото успяха, за да се скрият от студа и снега. От тяхната колиба не се виждаше колибата на семейство Брийн, което им се струваше уместно; между двете фамилии беше избухнала вражда и те не си бяха разменили нито дума от цяла седмица насам.

Останалите се бяха подслонили там, където успяха. Семейство Грейвс се бяха струпали заедно със семейство Еди в една палатка, опъната под голямо борово дърво, и поканиха Маргарет Рийд и децата да отидат при тях. Колкото до Чарлс Стентън, той остана сам в мъничка палатка в покрайнините, откъдето можеше да вижда тъмната повърхност на езерото.

Заслониха огньовете си от снега, доколкото успяха, като ги запалиха близо до колибата и заслоните, а сетне се събраха около тях, за да си стоплят ръцете. И оттогава снегът не беше спрял да вали. Безпокойството и тревогите започваха да се отразяват на всички.

Мери продължаваше да страда и от самопризнанието на Чарлс Стентън, което носеше в собственото си сърце. Вярваше, при това силно, че е влюбена в него, но това място изглеждаше враждебно настроено към любовта, и тя не можеше да му каже точно сега. Повтаряше си, че ще има и друга възможност, по-късно. Когато пристигнат в Калифорния. Или поне когато излязат от прохода и стигнат до следващото ранчо по пътя си, след онези планински върхове. А любовта беше като прошката — дълбока и търпелива. Щеше да я чака и от другата страна.

— Утре ще се опитаме да открием проход през планините — рече Брийн, когато се събраха около огъня.

Но той повтаряше същото всяка вечер, а ако тази снежна буря не отминеше скоро, Мери не знаеше какво точно щяха да направят. Брийн кимна към планинските върхове, които виждаха от няколко дни, но междувременно се бяха скрили от поглед. Мери си мислеше, че той е започнал да се побърква; снегът на това място валеше по-силно и по-бързо от всяка зима, която бе виждала в Илинойс.

— Нека всички да се опитат да поспят тази вечер — добави той.

Но на сутринта откриха, че един от воловете е пощурял. Мери отначало си помисли, че болезненото мучене на животното не е нищо друго освен ехото от шума на снега, който се топи в езерото.

Животните мучаха така всяка сутрин, от глад, като молеха за зърно, което така и не идваше. Бяха затворени в импровизирана кошара, образувана от останалите им фургони, и вече бяха опоскали всичката трева, която бяха успели да открият под снега. Не им беше останало нищо за ядене. Те неспокойно се бутаха във фургоните, като се надяваха да открият път за бягство навън.

Но после видя: отстрани на тялото на един от воловете имаше рани — отворени рани — все едно през нощта го бяха нападнали вълци, но някак беше оживял. Очите му бяха кървясали, а по долната му бърна беше избила пяна. Животното заплашително поклащаше глава, докато мъжете го приближаваха, пръхтеше и ровеше с копито земята.

— Нищо да не отива нахалост — заяви Уилям Еди и го застреля между очите.

— Дявол да го вземе, Еди — изруга Патрик Брийн. — Това беше моят вол.

Останалите животни се отдръпнаха с недоволно мучене. Елеанор Еди хлипаше.

Мъжете нарязаха месото и запалиха големи огньове, но Мери бе една от мнозината, които се въздържаха. Беше видяла как се въртяха очите на вола в орбитите му и беше чула безумното му мучене. Беше чувала за кучета и миещи мечки, които могат да заразят човека с някаква болест, като го ухапят. Вярно, че никога не беше чувала добитък да се разболее по този начин, но не искаше да поема риск. Все още разполагаха с достатъчно провизии; тя отказа дори да докосне плътта на убитото животно.

Но много други — твърде много — бяха гладни. И тази вечер миризмата на печено говеждо ги привлече и ги накара да забравят за предпазливостта, за да вкусят от прясното месо.

Този път нямаше приказки около лагерния огън, смях или песни, нито бутилки с уиски, които се подаваха от ръка на ръка, както в първите дни по пътя на кервана. Всичко това отдавна беше свършило. Сега се носеше само шумът от лакомо дъвчене, примлясване на устни и хрущене на зъби, които откъсват плътта от костите.

А навсякъде около тях снегът се сипеше толкова бързо, че скриваше целия свят зад себе си като воал и поглъщаше рева на бебетата, които плачеха от студ.