Алма Катцу
Глад (17)

Шестнайсета глава

„Не бях виновен аз, Елита. Кажи на мащехата си, че не бях виновен аз.“

Тялото на Халоран все още не беше отнесено в лагера, когато тя започна да чува гласа му — отначало слабо, на пресекулки, все едно някакъв невидим вятър носеше словата му към нея. Сетне по-силно и настоятелно.

„Моля те. Кажи й. Кажи й, че съжалявам.“

Елита затисна ушите си с ръце, без да я е грижа дали някой ще я види. Когато остана сама, се опита да се разбере с Халоран, но той сякаш не я чуваше.

Тя не можеше да говори на гласовете. Можеше само да ги чува. „Моля те. Онова чудовище, което събори Тамсен на земята, не бях аз. Не успях да го спра, но това не бях аз.“

Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, с гласовете й беше още по-тежко. Единственият, когото разпознаваше ясно, бе гласът на Люк Халоран, който цяла седмица бе вехнал в техния фургон, на ръба между живота и смъртта. Вече знаеше, че другите гласове бяха на мъртъвци, и най-често говореха безсмислици. Само от време на време успяваше да различи по някоя дума. Понякога се чувстваше така, все едно се е вмъкнала по средата на някакъв разговор помежду им, все едно тя влизаше без покана в собствената си глава, а не обратното.

Беше се опитала да сподели с Тамсен. Знаеше, че доведената й майка вярва в необясними неща отвъд естествения свят. Беше я виждала да сплита внимателно стръкове розмарин, за да си направи защитни амулети, и да разтърква самакитка и лавандула, за да сложи от тях зад ушите на собствените си деца, така че да не ги преследват демони.

Но когато й каза името на Халоран, лицето на Тамсен стана твърдо като скала. Тя сграбчи Елита за раменете.

— Не бива да казваш на никого — нареди тя. — Никога повече не искам да чувам и дума за това. Закълни се.

Елита се беше заклела, защото се беше изплашила; тя я беше стиснала толкова силно, че й остави синини. Тамсен също се боеше: заради онова, което се беше случило с Халоран в гората, и заради приказките на хората след него. Преди смъртта му се говореше само шепнешком, не по-тихо от змийско съскане, което следваше по петите Тамсен и дори Елита. Но сега тези шепнещи гласове, точно както гласовете в главата й, бяха започнали да крещят. Крещяха, че го е омагьосала със своите отвари, че го е превърнала в демон, че го е направила свой любовник и го е накарала да полудее. Крещяха, че го е убила, за да му източи кръвта и да я изпие.

Вече никой не искаше да говори с Тамсен. Дори Елита усещаше тежестта на всеобщата омраза. Хората се отдалечаваха, когато я видеха да се приближава. Нито едно от другите момичета, с изключение на Мери Грейвс, не оставаше да пере на реката, когато дойдеше Тамсен, а когато Елита ходеше вместо нея, понасяше подигравки и промърморени под нос обиди.

Тамсен сякаш вече носеше вина за всичко лошо, което се бе случило с кервана. Тя умело се преструваше, че това не я притеснява, но Елита понякога я чуваше да плаче нощем.

Елита не умееше да се преструва. Цялата гореше от срам. А гласовете продължаваха да се тълпят в главата й, да нашепват ужасни неща и да оставят след себе си дълбока яма от самота, все едно словата им бяха остри и реални, способни да я издълбаят отвътре. Изпитваше отчаяна нужда от мир и спокойствие, от тишина.

Но гласът на Халоран беше неумолим — приглушен и почти постоянен ритъм, който я потапяше в ужас и вина. Разказваше й с подробности за неща, за които не искаше да чува. Разказа й за глада, който се беше загнездил не в стомаха му, а в кръвта му — неутолим глад, който забираше като възпалена рана. Разказа й за сладкия аромат на човешката кожа и за плътния пикантен вкус на човешката кръв, и за своята нужда от тях, която измъчваше цялото му същество. Твърдеше, че се срамува, но говореше с копнеж за тялото на Тамсен — и в своите най-мрачни и яростни мигове й нашепваше извратени, гнусни неща, които сетне тя не можеше да забрави.

„Чудя се каква си на вкус.“

„Чудя се какво ли ще бъде, докато те ям.“

„Ще започна с нещо много малко, с едно пръстче на крака или с едно от меките ти ушенца.“

Тя все по-често започна да си мисли да се удави; да си мечтае за хладната тъмна водна повърхност, която се затваря над главата й.

 

 

А сетне го направи.

Тамсен я беше изпратила на реката, за да изпере дрехите, докато всички останали от семейството бяха заети да разпрегнат воловете и да устроят лагера за през нощта. Тя не беше планирала да се самоубие точно тази вечер, но когато застана в сянката на брега, като гледаше как залязващото слънце играе по водата, и се опитваше да не обръща внимание на непрестанните призрачни гласове, тя изведнъж си даде сметка, че има само едно възможно решение — и то беше точно пред нея. Реката й приличаше на легло, застлано с чисти чаршафи. Приличаше й на уютен дом.

За миг се замисли дали да не остави ботушите си на брега; обущата бяха скъпо нещо и нямаше никакъв смисъл да се губят, вместо да останат за сестрите й. Но се боеше, че ако спре, за да ги свали, може да размисли. Стъпи от камъните в плитката, бърза вода. Беше по-студена, отколкото очакваше, но тя продължи да крачи напред. Не спря и когато стигна до кръста й. Чудеше се дали не трябва да напълни джобовете си с камъни, но полите й вече бяха толкова натежали, че й беше трудно дори да върви. Течението я дърпаше. По-напред се виждаха бели вълнички; на това място то щеше да бъде най-силно. Ако имаше късмет, щеше да я събори и да я отнесе надолу по реката.

Тогава нямаше да бъде виновна. Нямаше да има избор. Смъртта й щеше да бъде оставена в Божиите ръце и може би все още имаше шанс да получи милостта Му. Тя се помоли на Бог да се случи бързо.

Водата стигна до гърдите й и я накара да ахне. Вече й беше по-трудно да пази равновесие; течението непрекъснато я дърпаше за полите и за глезените. Всички гласове в главата й замлъкнаха отведнъж и тя усети на тяхно място прилив на паника. Спомни си за лицето на малката си сестричка и за Томас. Но вече беше късно да съжалява; беше стигнала дълбокото и нямаше да успее да се върне до брега, не и с подгизналите си поли и корсажа, който не й позволяваше да си поеме въздух. Помисли си да се обърне и да извика за помощ, но се подхлъзна на един камък. Краката й се измъкнаха изпод нея, ледената вода се втурна към лицето й, напълни й носа и устата и я заслепи.

Не можеше да се отблъсне с крака, защото бяха заплетени в полите й. Не знаеше накъде е повърхността. Теченията я подмятаха и не можеше да диша. Изобщо не беше така, както си го беше представяла; не беше мирно и тихо, нито като насън. Дробовете й крещяха за въздух. Гърлото й се свиваше, защото не можеше да поеме нищо друго освен вода. Цялото й тяло мъчително протестираше срещу това, което се случваше с нея. Изпитваше болка навсякъде.

И гласовете се върнаха, по-яростни от всякога, като цяла разярена тълпа, докато не разбра, че в действителност те я дърпаха за краката, те я теглеха надолу към дъното, те я увличаха под вълните.

Под водата не беше останало нищо друго освен гласовете.

„Вече си моя, момиче“, рече някакъв непознат.

„Ела при мен, Елита — рече Халоран, почти разридан. — Ласкава мила Елита.“

А сетне изведнъж я сграбчиха ръце. Тя се озова над водата, като се бореше да си поеме дъх, в ръцете на Томас. Реката я беше отнесла на стотина крачки надолу по течението; той се беше покатерил на паднало дърво, за да й пресече пътя, и сега я издърпа при себе си, като ръмжеше от усилие, а тя плачеше и плюеше вода с вкус на повръщано.

Той не й каза нито дума, докато не пропълзяха заедно обратно до брега, докато тя не престана да трепери и да кашля. Освен това не я докосна, нито я погледна, докато плачеше. Но когато най-сетне свърши с всичко това и когато имаше нужда от носна кърпа, той протегна към нея парцал — мокър, но чист — който извади от джоба на жилетката си.

— Защо? — попита я просто той.

Беше останала без сили, а гърлото й драскаше. Той я беше увил с връхната си дреха; искаше й се да заспи в прегръдките му, но не виждаше как да му отговори по друг начин, освен да му каже истината.

— Чувам мъртвите да ми говорят — каза му тя. — Говорят ужасни неща. Исках тишина.

Когато се обърна към нея, пред очите му паднаха кичури черна коса. Трябваше да се подстриже; Елита си го помисли дори сега, по средата на целия хаос.

— Когато бях малко момче… — започна Томас.

Той винаги казваше така, когато говореше за детството си в племето, и никога „преди да ме накарат да живея с белите“.

— … ме учеха, че духовете могат да говорят с нас. По вятъра, по водата, дори през дърветата.

Тя поклати глава.

— Не говоря за това — каза тя и си пое дъх. — Говоря за… действителни мъртъвци.

Тя отново си пое дъх и изпълни дробовете си с въздух, който сякаш ги преряза.

— Сигурно ме мислиш за луда.

Той замълча за момент.

— Когато убиха родителите ми, понякога ми се струваше, че ги виждам да ме наглеждат. Но никога не са ми говорили.

Елита си спомни, че нейната истинска майка й се беше явила само веднъж — в деня, когато баща й се ожени повторно и Тамсен се премести да живее у тях. Беше само сянка, която се рееше в края на леглото й, но Елита я разпозна. „Не тъжи — беше казала, майка й. — Баща ти има нужда от нея.“

— Свещеникът ми каза, че ги виждам само защото така искам — продължи Томас и сви рамене. — Каза, че всичко е в главата ми. След това никога повече не съм ги виждал.

— Значи мислиш, че всичко е в моята глава?

От това следваше, че тя наистина полудява.

Томас поклати глава.

— Не — каза просто той. — Мисля, че свещеникът не беше прав. Мисля, че родителите ми спряха да идват да ме виждат, защото се убедиха, че ще се справя. Защото знаеха, че трябва да продължа без тях.

Елита се беше самосъжалявала, когато баща й се ожени за Тамсен, като си мислеше, че целият й свят се е обърнал с главата надолу, а той е предал майка й. Какво ли беше изпитвал Томас, който беше изгубил цялото си семейство, племето си и всичко близко? Тя дори не можеше да си го представи. Не можеше да разбере откъде е намерил сили да го понесе.

— Значи вярваш в духове и други такива тъмни неща? — попита го тя.

Той не изглеждаше притеснен или разтревожен от това, което щеше да си помисли тя.

— Да.

— И аз.

Той се премести малко по-близо до нея и тя потрепери, когато коленете им се докоснаха.

— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого — започна той и спря.

Тя го зачака да продължи, със затаен дъх.

— Когато бях в гората заедно с мистър Брайънт, срещнахме отряд от племето уашоу. Той не разбираше езика им, но аз ги разбирах.

Гласът му беше прегракнал. Беше много близо до нея и когато неволно се докосваха, Елита усещаше колко е студена кожата му. Сякаш и той се страхуваше.

— Те ми разказаха за някакъв демон — за дух, който е много неспокоен и много гладен. Духът се е умножил. И духовете вече носят кожите на хората, които са погълнали.

Духове, които се скитат и дебнат в горите, предрешени като хора. „Легион ми е името; защото сме мнозина.“ /Евангелие от Марко, 5:9/.

Томас поклати глава.

— Мисля, че си права. Мисля, че мъртвите говорят, когато са разгневени или неспокойни. Мисля, че духовете наистина съществуват. И мисля, че има причина да се страхуваш. Може би мъртвите се опитват да те предупредят за нещо.

Той кимна към мрака, който ги обгръщаше.

— Нещо ни чака там.

Тогава тя си спомни за момчето от семейство Найстром. Не й бяха позволили да го види — а и тя не искаше — но беше чула какво се говори. Замисли се за глада, който описваше гласът на Халоран. Но Халоран нямаше как да е злият дух на племето уашоу. В това нямаше никакъв смисъл.

— Затова ли избяга? — попита тя.

Томас се поколеба. Сетне кимна.

— Изплаших се — рече той.

Тя дълбоко си пое въздух, после протегна ръка и я сложи върху неговата, като остави завивката да падне от раменете й. Този път не й се стори студен. Беше горещ като въглен.

— Не те обвинявам — каза тя.

Той се обърна към нея. Двамата бяха много близо един до друг в тъмното.

— Страх ли те е? — прошепна той.

Той притисна с пръст вътрешната страна на китката й и този път тя потрепери по друга причина. Дъхът му я докосна по бузата. Миглите му бяха дълги и меки като перата на птица.

Допирът на устните му върху нейните беше неочакван — не неприятен, а просто необичаен. Бяха малко влажни, малко хладни и нежни. Първата й целувка. Сърцето й подскочи в гърдите, когато си го помисли. Стори й се безобидно; защо свещениците и родителите изпадаха в паника? Той отново я целуна, все едно разбра, че й се искаше още веднъж. Този път беше по-уверен в себе си и нещо в нея се надигна в отговор. Представи си душата си като птица, като червеношийка с мек пух на гърдите, която се опитва да полети.

Двамата останаха прегърнати още малко, докато Елита се къпеше в тайното щастие, което искаше да продължи вечно, макар да знаеше, че няма да бъде така, и сетне се отдръпна от него.

Ако я нямаше твърде дълго време, баща й или мащехата й щяха да дойдат да я търсят.

 

 

Полите й все още бяха мокри и влажно се удряха в глезените й, докато си проправяше път обратно през гората, но тя дори не забелязваше. Нямаше да забележи дори ако Тамсен й се развика, че се е изцапала.

Когато излезе на една поляна, едва не се блъсна в Джон Снайдър и Луис Кесибърг: двама от хората, които й бяха най-малко любими от целия керван. Радостта й беше угасена също толкова бързо, колкото се беше появила, като пламъка на свещ на силен вятър.

И двамата носеха лопати. Преди да успее да свърне, те я забелязаха. Снайдър застана точно пред нея. Беше масивен като бизон и имаше същия див поглед; въртеше очи, така че се виждаше много от бялото.

— Гледай ти, момичето на Донър скитосва около лагера.

Кесибърг я огледа от глава до пети по начин, от който Елита се почувства неудобно.

— Какво правиш навън сама, момиче?

„Внимавай.“ Гласът на Халоран отекна внезапно и силно в главата й, и за пръв път не го усети като натрапник, а като приятел. Спомни си какво беше казал Томас. „Може би мъртвите се опитват да те предупредят.“

Тя реши да подмине въпроса на Кесибърг. Ако искаха да я смятат за глупаво момиче, щеше да се държи като такова.

— А вие какво правите с тези лопати? — попита ги тя.

— Току-що заровихме Халоран — отвърна Снайдър. — Не върви да го оставим да овони всичко.

Кесибърг си свали шапката. В лицето му имаше нещо сбъркано, но Елита не можеше да разбере точно какво. Приличаше на скулптура на лице, изсечена от твърд камък. Но когато светлината го огряваше по определен начин, човек можеше да забележи пукнатините по него.

— О, аз точно идвах да кажа една молитва за него — каза тя.

— Заради онова, което направи на майка ти? — Под усмивката на Кесибърг се показа нещо грозно. — Закъсняла си.

— Никога не е късно за молитва — отвърна Елита, като се опитваше да ги заобиколи.

Но Кесибърг я сграбчи за ръката.

— Никъде няма да ходиш. Майка ти ще ми се сърди, ако те пусна да ходиш сама по това време — каза той.

Хватката му беше силна, влажна и прекалено гореща.

— Пусни ме!

Тя се опита да се издърпа, но той я задържа още малко, като изви ръката й толкова, че да я накара да извика. Това се хареса на Снайдър. Той се засмя. Кесибърг също се разхили.

— Ти не си малко дете, нали знаеш? Вече си почти жена. А това означава, че не бива да ходиш сама. Някои мъже може да го възприемат по определен начин, все едно кръвта ти вече е кипнала.

Тя вече се канеше да извика за помощ — може би жената на Кесибърг беше достатъчно наблизо, за да я чуе, макар че от това нямаше да има никаква полза, разбира се, защото тя изглеждаше напълно безпомощна — но Кесибърг изведнъж я пусна. Блъсна я, колкото да се препъне, преди да се задържи на крака.

— Ако ти се прииска да се разходиш някоя вечер, само ми кажи и аз ще дойда, за да се погрижа за теб — каза той.

Тези думи накараха Снайдър отново да се разкиска и ушите й пламтяха от техния смях, докато се отдалечаваше тичешком.