Алма Катцу
Глад (32)

Трийсет и първа глава

Снегът продължаваше да се сипе над рекичката с елшите: изящно, красиво и равномерно. И неумолимо.

Често пъти, докато мъжът й беше потънал в неспокоен сън, Тамсен се взираше с почуда в него и си припомняше как някога бе жадувала смъртта му — как се беше молила да дойде като приятна, разтърсваща изненада: чисто, спретнато, бързо и ефективно, както се беше случило с първия й съпруг. Как си въобразяваше, че след това ще открие по-добра възможност на друго място, ще използва красотата си като рибарска кукичка, за да се измъкне за пореден път и да си улови нещо по-добро. Сега тези мисли й се струваха особено наивни, поставени в контекста на някогашната й вяра, че животът ще се отнесе добре с нея, въпреки всичко — че тя ще успее да обърне играта и да си намери място, където да бъде щастлива. Все едно това беше нещо, което можеше да се постигне със зъби и нокти.

Но сега вече знаеше по-добре каква е истината. И това й позволяваше да прости на Джордж, поне донякъде, за устройването на ужасния капан, който бе представлявал техният брак. Той се беше лишил от сигурността си заради нея, без никаква друга причина, освен че беше майка на децата му. И защото по някаква още по-необяснима причина я обожаваше.

Практически, тя нямаше нужда от него. Джордж не ставаше за почти нищо друго, освен да се хвали и да убеждава хората с блеснали очи. Но онова, от което наистина се нуждаеше, беше това обожание.

Някой да забелязва, че тя съществува.

 

 

Температурите падаха.

Вече от два дни се свиваха в палатките си. Снегът бе натрупал до колене и скриваше пътя пред тях под дебело бяло покривало. На места беше започнал да се заледява. Всички трепереха, притиснати един до друг под завивки и одеяла, въпреки многото дрехи, с които бяха навлечени. Джордж страдаше от делириум и треска. Кожата му гореше, но беше бяла като снега. Всеки път, когато извикваше от болка в съня си, момичетата хленчеха от ужас. Тамсен го караше да пие чай от джинджифил, бергамот и канела, който помагаше срещу инфекцията.

Беше късно. Тя вече спеше на пресекулки — по един час или два, ако имаше късмет. Бъргър и Шумейкър в крайна сметка се бяха върнали, като се възползваха от едно кратко прекъсване на снеговалежа, но само за да им донесат горчивата новина, че Еди бе отказал да им помогне. Сега нямаха друг избор, освен да изчакат времето да се оправи. Нямаше никакъв начин да продължат.

Тя седеше до Джордж, измъчвана от безсъние, когато чу шум пред палатката: тихо съскане, все едно някой се носеше по снега на плъзгачи. Шейна, точно от това имаха нужда сега, но откъде се беше взела шейна на това място, насред дивото? Беше невъзможно. Явно я измъчваше толкова отчаяно желание да бъде спасена, че бе започнала да халюцинира.

Тамсен се наметна с връхната си дреха и внимателно се измъкна от претъпканата палатка. Заслуша се за хрущене на ботуши по снега, но вместо това чу друго: шепот. Независимо колко силно се напрягаше да го чуе, не можеше да различи думите.

Някъде там имаше нещо. Ако някой я беше попитал за това преди месец, щеше да отговори, че са вълци — но сега я изпълваше друг, по-неприятен страх. В съзнанието й отново се върнаха онези картини, на които бе станала свидетел в падината: сенчестите фигури със странната им външност на създания, върнати за живот от смъртта; отвратителната миризма на горящия. А под този страх пулсираше яростта. Беше позволила на всички останали да я разубедят за онова, в което вярваше. Беше навела глава, докато й се подиграваха и я изолираха.

Но тя беше имала право, и сега го разбираше — сега го усещаше.

Не — сега ги усещаше.

Те я бяха последвали дотук. И може би през цялото време бяха следвали тяхната група.

Мислите й препускаха. Дали трябваше да събуди останалите и да настоява да й помогнат? Дали изобщо щяха да я послушат? Ако отново започнеха да й се подиграват, опасността може би само щеше да се задълбочи. Нямаше никакво време за губене. Онези създания се движеха бързо.

Тя потрепери и се извърна към входа на палатката, за да се опита да намери някоя пушка, сетне отново си спомни как се бяха сгърчили лицата им в огъня.

Огън. Когато бяха в пустошта, те изпитваха ужас от огъня. Бяха се разпръснали след огъня от пожара в пресъхналата падина.

Тамсен спря и отново се ослуша. Там бяха — далечните, гладни шепнещи гласове, които се движеха между клоните на дърветата, докато по земята се сипеше сняг.

Нямаше как да си го въобразява, нали?

Тя отново си помисли да вдигне наемниците, за да й помогнат, но те ставаха трудно, а тя не искаше да изгуби и една секунда, докато онези създания може би се приближаваха към семейството й. Нямаше да позволи на тези мъже да й попречат да направи каквото трябваше.

Не и този път.

Огън. Трябваше да запали огън, сега. Тя се съсредоточи върху тази мисъл.

Понесла дърва, които бяха хлъзгави от скреж в ръцете й, Тамсен се отдалечи през снега към дърветата, колкото смееше. Ботушите й се напълниха с ледена киша. Пръстите й се вкочаниха, подпухнали от студа.

Тя разчисти място на мократа земя и се зае да подрежда дървата колкото можеше по-бързо, като спираше от време на време, за да погледне през рамо. Както беше приклекнала до земята, за миг й се стори, че различава очи, които светеха в тъмното от отразената светлина.

— Махайте се! — провикна се тя с глас, изтънял от студа.

Запали съчка от стария огън и я занесе до новия. Сетне внимателно запали подпалките в основата на подредените дърва. Пламъците ги обхванаха, но едва-едва, и над дървата се издигна задушлив стълб от дим. Смяташе да запали и трети огън. Другите сигурно щяха да кажат, че по този начин хаби дървата, но тя знаеше по-добре.

Докато работеше, Соломон и Уилям — порасналите синове на Бетси от предишния й брак — изпълзяха от палатката, като се свиваха от студ.

— В гората има нещо — чувате ли, момчета?

— Диви животни? — попита Уилям.

Той беше по-малък от двамата и вечно търсеше някакво приключение.

Тамсен се поколеба за миг, сетне кимна.

— Трябва да отидем на лов. Татко казва, че имаме нужда от дивеч.

— Тези животни… не стават за ядене. И макар че си много смело момче, Уилям, не бива да ходиш на лов, след като се стъмни.

Наложи й се да стисне зъби, за да не затракат.

— Ще ми помогнете ли да запалим още огньове, за да ги държим на разстояние?

Братята изглеждаха озадачени от тази молба. Но бяха добри момчета и в крайна сметка се заеха да й помогнат. Запалиха още три огъня, така че станаха общо четири. Дотогава воловете вече бяха започнали да мучат, но беше прекалено тъмно, за да отидат и да проверят как са. Тамсен се чувстваше така, все едно сърцето й всеки момент ще се пръсне в гърлото й, ще се натроши на остри късчета като лед и ще я разкъса от вътре навън. Спомни си как крещеше Елита, когато онзи мъж я докопа с почернялата си ръка. Как я беше подушил по врата. Спомни си мъртвешкия израз на лицето му и влажните му, пулсиращи ноздри.

Все едно ги беше открил по миризмата.

Те още бяха там. Тя ги чуваше. Дървата бяха мокри. Не се разпалваха достатъчно бързо. Защо не се беше сетила все пак да изнесе пушката си? Може би поне щеше да ги сплаши с шума от изстрела. Дали четири огъня щяха да стигнат? Не. Трябваше да запалят още. Колкото може повече. В кръг, от всички страни на палатките…

Една ръка я улови за лакътя и тя едва не изкрещя.

Но това се оказа Джейкъб. Дебелата си връхна дреха беше метнал върху одеялата на Джордж, макар той да продължаваше да трепери под тях. Сега беше облечен само с мръсна риза. От студа носът му бе почервенял.

— Какво правиш? — попита той и поклати глава, като разтъркваше очите си, за да се разсъни. — Тук е светло като ден.

Той се обърна към Соломон и Уилям:

— Хайде, отивайте да спите.

Тя видя, че момчетата са пребледнели от студ и изтощение. Беше изгубила представа от колко време са навън.

— Там има нещо — рече му тя, когато останаха сами. — Нещо ни наблюдава. Чува се.

И двамата застанаха неподвижно, като се ослушваха. И наистина, след броени минути сред мученето на воловете започна да се носи шепот от многобройни гласове.

— Чуваш ли? — прошепна тя.

Когато Джейкъб кимна, тя едва не се разплака. Вече беше започнала да се съмнява, че се е побъркала.

— Звучат ми като човешки гласове — прошепна Джейкъб. — Може би са някои от другите, които ни търсят?

Тамсен поклати глава.

— Не.

Двамата продължиха да чакат мълчаливо и след минута различиха тъмни фигури, които се приближаваха срещу тях между дърветата, уловени зад стената от дима на огньовете. Появяваха се и изчезваха, сетне отново се появяваха. Кръжаха, крачеха и дебнеха.

— Ето там — прошепна тя.

Джейкъб замълча за малко. После меко отговори:

— Това са само сенки от пламъците, Тамсен. А онзи шепот може би просто е от вятъра. Или пък нашите собствени сетива си играят с нас.

Но тя чу как гласът му потрепна и видя как той потрепери, докато се ослушваше с всички сили.

— Може би. А може би нещо ни следи през цялото време. Още от падината — отвърна тя, като едва чуто натърти на последната дума.

Джейкъб се извърна към нея.

— Тамсен — каза тихо той и отпусна големите си ръце на раменете й, като я погледна в очите. — Какво става тук наистина?

Искаше й се да се разплаче, да се разкрещи или да забие нокти в лицето на девера си. Как смееше да продължава да се съмнява в нея?

— Ние сме изолирани от останалата част от кервана — напомни му тя. — И аз съм готова да се обзаложа, че тези създания — тези чудовища — знаят, че имаме ранен в палатката си.

Тя замълча за миг, когато истината, която вече знаеше, потъна още по-дълбоко в нея, сякаш я удари в стомаха. Гласът й се сниши до дрезгав шепот:

— Ще умрем. След всичко — след всичко. Стигнахме чак дотук. Но сега ще ни пипнат.

Трепереше толкова силно, че се изплаши да не падне.

— Чудовищата не съществуват — отвърна Джейкъб, но вдигна пушката си и опря приклада на рамото си.

Очите му сълзяха от задушливия дим от мокрите дърва, но ръката му не трепна.

— Иди да събудиш мъжете. Ще докараме воловете, за всеки случай.

Значи някаква част от него все пак й вярваше.

— Кажи им да си донесат пушките.

— Воловете не си струват някой да умре заради тях, Джейкъб. Нека да им оставим добитъка.

„Може би това ще ги утоли“, помисли си да добави тя, но се спря навреме.

— Ако нямаме волове, няма да можем да изтеглим фургоните оттук, дори след като снегът намалее — отговори Джейкъб, без да я поглежда.

Очите му не се откъсваха от фигурите, които се движеха зад димната завеса. Сигурно и той ги виждаше. Сигурно и той виждаше как се движат, изпълнени с животински глад. Сенките от пламъците не се движеха по този начин.

— Ако изгубим воловете, ще се озовем в капан.

Тя знаеше, че няма нужда да му напомня каква е истината.

Те вече бяха в капан.