Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hunger, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Алма Катсу
Заглавие: Глад
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Pulsio Print
Излязла от печат: 14.11.2018
Редактор: Нина Матеева
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-171-068-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9892
История
- — Добавяне
Двайсет и девета глава
Едуин Брайънт живееше с индианците от племето уашоу вече почти от цял месец. Голямото племе бе разпръснато по цялата територия на планините и отвъд тях, но го доведоха в едно малко, добре устроено селище, което се състоеше от две дузини колиби със стени от дървесна кора, разпръснати по червената пръст на една просека. Над някои от тях се виеха лениви панделки от дим — бяха запалили огньове, за да прогонят сутрешния хлад. Над цялото селище беше надвиснало ниско сиво небе.
Брайънт се чувстваше по-добре, но без кон или храна нямаше почти никакъв шанс да оцелее сам и не се съмняваше, че индианците си дават сметка за това.
Водачът на малката група се казваше Тиели Таба, което — поне доколкото успя да разбере Брайънт — означаваше нещо като „голяма мечка“, защото на младини бе повалил огромна мечка гризли с една-единствена стрела. Тиели Таба позволи на Брайънт да се настани в неговия галаис дунгал, където живееше заедно със семейството му, и споделяше храната си с него. Храната не беше особено изобилна и се състоеше най-вече от ядки, корени и изпечени на огъня диви треви, но му даваха също толкова голяма порция, колкото и на останалите мъже. Тъй като не знаеше кога или как ще си тръгне от това селище, Брайънт се опитваше да не мисли за живота, който бе оставил зад гърба си. Искаше му се да си мисли, че е останал застинал в един миг във времето, а годеницата му, приятелите, Уолтър Гау и Чарлс Стентън до един го очакват да се върне. И един ден той щеше да се завърне при тях и животът щеше да продължи точно такъв, какъвто го бе оставил. Искаше му се да вярва във всичко това, макар и да си даваше сметка, че не беше особено вероятно. Лишен от възможността да пише писма, той се чувстваше останал без котва и смисъл в живота си. Можеше да му се случи всичко и никой нямаше да разбере. Марджи може би щеше да го чака вечно, без да узнае истината…
Всяка вечер, докато седяха край лагерния огън, Брайънт придумваше старейшините да му разказват племенните си предания. Беше трудна задача, защото често бе принуден да ги прекъсва, за да изясни какво са искали да кажат, и в крайна сметка му се налагаше да предполага какъв е бил точният смисъл на думите им. Но един ден в селището се върна ловен отряд, в който се числеше и един младеж на име Танау Могоп — той бе служил като разузнавач в някаква военна част и знаеше малко английски. Радостта на Брайънт нямаше граници.
През първата вечер с Танау Могоп Брайънт го помоли да попита дали племето му не знае нещо повече за лагера на златотърсачите, на който бе попаднал по-рано. Не можеше да спре да мисли за костите и черепите, разпръснати в онази изоставена колиба. Ако някой знаеше тайната за случилото се в онзи злокобен лагер, трябваше да са жителите на това селище, защото явно беше най-близо до него. Тиели Таба продължи да седи замислен, без да каже и дума, но двама от останалите мъже се развълнуваха и едновременно заговориха на Танау Могоп.
Танау Могоп се обърна към Брайънт и му обясни, че онзи лагер, на който се беше натъкнал, наистина е бил на златотърсачи, които са живели в него в продължение на повече от година, докато са търсели злато в реката и в каменистите пещери. Старейшините настояваха, че племето не е имало нищо общо с тях. От време на време минавали наблизо, за да се уверят, че с тях не се е случило нищо лошо. Понякога им оставяли по някоя торба с кедрови ядки или грудки, когато златотърсачите им се стрували изгладнели. Но по онова време все още имало дивеч, най-вече зайци, и индианците не се тревожели, че белите ще умрат от глад. Но сетне един от златотърсачите се заразил от на’ит.
— На’ит? — попита Брайънт. — Какво е това?
Разпозна думата и можеше да се закълне, че е същата, която бе употребил един от другите индианци от племето уашоу, когато го бяха намерили до онази пещера.
— Това е гладът. Зъл дух, който може да прескача от един човек в друг. Много старо предание на нашето племе, макар и рядко да е имало доказателства за това, че е вярно. Но онова, което се е случило с белия човек… със сигурност е бил на’ит. Така казват старейшините.
— Как се случва това? — попита той. — Как… действа този на’ит?
Танау Могоп търпеливо изслуша обяснението на старейшините, преди да отговори.
— Според древните предания на’ит напада човека, за да го изяде, но ние мислим… ние вярваме, че понякога човекът оцелява от нападението, но се заразява със злия дух. И скоро сам се превръща в на’ит, и вече иска да яде човешка плът.
Брайънт си спомни за онова, което беше чел за инките: когато за пръв път се бяха изправили срещу испанските конкистадори, преди повече от триста години, те погрешно бяха взели високите, светлокожи европейци за богове. От друга страна, той винаги беше подозирал, че тази история бе изфабрикувана от испанците. Но дали не беше възможно индианците от племето анауаи, с тяхната почит към на’ит, погрешно да бяха помислили някой белокож непознат, измъчван от зверски глад, за жертва на древен зъл дух? Може би, ако наистина не бяха разполагали с друг контекст, според който да си обяснят отблъскващото поведение на белия човек.
Той прехапа долната си устна. Разбира се, ако наистина ставаше дума за болест, с която се бяха сблъскали, може би съществуваха всякакви възможни други, при които се проявяваха подобни симптоми. Уилям Гау му беше разказвал за работата на британски изследовател на име Томас Адисън, който беше проучвал някаква необичайна форма на анемия. Болните от анемията на Адисън, както я наричаха, понякога — рядко, но все пак доказано — проявяваха желание да консумират кръв. Сурово месо. Вътрешни органи. Със сигурност не беше невъзможно да си представи, че по света съществуват и други заболявания, подобни на това, които все още не бяха проучени или напълно изследвани. Може би този на’ит бе някакъв вариант на болестта на Адисън.
Но това съвпадение — приликата с онзи инцидент в Смитбъроу, при който болният явно беше деградирал до животинско състояние и беше убивал домашни животни със зъби и голи ръце — му изглеждаше свръхестествено.
С други думи, беше точно онова, което бе преследвал Брайънт през цялото време, под една или друга форма.
— Значи според вас един от златотърсачите е избил останалите, след като се е заразил от на’ит? — настоя Брайънт.
Искаше да бъде съвсем наясно какво е разбрал.
— Първо ги е избил… — продължи той, като си спомни за онези кости, които беше намерил, оглозгани от плътта. — … а сетне ги е изял?
Танау Могоп кимна строго и тържествено.
— На’ит никога не са утолени. На’ит искат всичко. Убиват всичко.
— И казвате, че това състояние е заразно? Може да се предаде от човек с тези симптоми на друг човек, който е здрав?
Анемията не беше заразна; може би това беше друг вид заболяване, заразно като бяса. Болест, която пораждаше у заразените отчаяно желание да консумират сурово месо. Човешка плът. И толкова беше изплашила индианците, че бяха започнали да убиват всички, които проявяват тези симптоми.
„На’ит убиват всичко.“
Седнал в галаис дунгал по-късно вечерта, Едуин се взираше в далечината и се питаше дали някога ще може да си тръгне оттук и отново да види приятелите си. Започваше да си мисли, че Марджи беше продукт на фантазията му, прекрасна и неправдоподобна — невидима другарка в живота, която си беше въобразил, за да прикрие факта, че бе самотен стар ерген, на когото е писано да умре сам.
Танау Могоп видя Брайънт и го попита дали иска нещо.
— Трябва да намеря пътя обратно до дома — отвърна Брайънт. — Мислиш ли, че твоето племе може да ми помогне?
Танау Могоп продължи да дялка нещо с ножа си, докато мислеше как да му отговори.
— Ще попитам Тиели Таба — рече накрая той.
Сетне му обясни, че това ще бъде сериозна молба, защото щеше да им се наложи да прекосят територията на племето анауаи, за да стигнат до ранчото на Джонсън.
Танау Могоп поклати глава.
— Но анауаи невинаги са били такива. Започнаха да правят жертвоприношения едва преди пет или шест лета. За защита срещу на’ит.
Ръцете на Брайънт застинаха, стиснали стрелата, която се беше заел да подостри. Нещо в думите на Танау Могоп беше накарало мислите на Брайънт да се завъртят около една теория — едно съмнение може би — която го гризеше отвътре през изминалите няколко седмици.
— Преди шест години… — повтори той.
Танау Могоп кимна и силно заостри ножа си в бруса.
— Това племе прави много срамни неща. Избират един сред своите, когото да принесат в жертва на на’ит, за да утолят злия дух. Но това е грешно. Така само подхранват злия дух и му дават сила.
Брайънт беше способен да разбере тази идея — какво беше накарало определени представители на племето да стигнат до мисълта за това да принасят собствените си хора в жертва на канибали, може би за да държат на разстояние други хора-канибали — реално погледнато, истински чудовища.
Танау Могоп му беше казал, че индианците от племето анауаи са започнали усърдно да се кланят на на’ит — и да му правят жертвоприношения — преди пет или шест години. Струваше му се пределно ясно, че отчетливото засилване на признаци за дейността на на’ит можеше да се установи точно в този момент — горе-долу по същото време, когато според Бриджър бяха изчезнали златотърсачите. Той си спомни за страховития лагер и обезпокоителните следи от канибализъм.
Значи изчезналите бели златотърсачи може би не бяха станали жертва на болест.
А я бяха донесли със себе си.