Алма Катцу
Глад (10)

Девета глава

Сигурно беше най-сухият и горещ ден от това лято, когато керванът от фургони най-сетне излезе от прохода Саут на север от Форт Бриджър. Земята бе по-негостоприемна, отколкото беше очаквал Стентън. Зелените равнини бързо отстъпиха място на изгорени до кафяво треви, крехки като съчки и потънали в прах, а реката Биг Сенди бе толкова пресъхнала, че на места не беше по-широка от някоя вада. Добитъкът душеше оскъдната трева, но не пасеше. Щеше да им се наложи бързо да прекосят тези земи, като се надяват да стигнат до по-добри пасища. В подобни условия нямаше да оцелеят дълго време. Но равнината сякаш се простираше една и съща на стотици мили пред тях: като безкрайно мъчение.

Мускулите на Стентън го боляха. Потта се събираше по челото му и течеше по гърба му. Главата му болезнено пулсираше от изтощение и треска. През изминалите няколко нощи сам се беше предложил за пазач на добитъка. По този начин правеше всичко по силите си, за да се увери, че няма да бъде в палатката си, ако Тамсен реши да го посети. Беше временно решение — рано или късно щеше да му се наложи да се изправи срещу нея — а освен това на следващия ден беше толкова изтощен, че не виждаше пред себе си. И все пак му се струваше по-страшно да се изправи пред изкушението, което му носеше тя, и пред последствията от нейния гняв.

Все така бе като зашеметен от онова, което се бе случило преди три вечери, когато Донър беше признал на Стентън, че знае как Тамсен върши нещо нередно. Донър призна, че това не е първият подобен случай; Тамсен бе неуравновесена жена и някои предишни случки бяха една от причините да заминат на запад. Последната й афера едва не беше станала публично достояние — скандал, който щеше да направи за посмешище както нея, така и него. Докато се прибираха, олюлявайки се — а Донър беше толкова пиян, че се налагаше да се подпира на Стентън, за да се задържи на краката си — той се закле, че ще убие на място човека, с когото се срещаше Тамсен сега. Стентън се изненада от яростта, с която Донър продължаваше да защитава жена си въпреки всичко, което беше сторила. И макар като цяло да създаваше впечатление за безобиден човек, Стентън не се съмняваше, че Донър наистина ще направи онова, с което заплашваше.

Затова нощем пазеше добитъка — макар и това да означаваше, че едва ще държи очите си отворени в дългите, горещи, прашни дни.

Когато зърна Форт Бриджър за пръв път, той си помисли, че може би е мираж. Различи покривите на няколко колиби от цели дървени трупи и още няколко постройки, които изглеждаха на ръба да се разпаднат. Стентън дори не си беше давал сметка с какво нетърпение е очаквал да пристигнат тук, където поне за малко щеше да се разсее от собствените си мисли. А сетне се изненада отново, от силата на разочарованието си. Това място приличаше по-скоро на изоставено.

Безпокойството растеше и се разпространяваше: Стентън го усещаше като порив на вятъра, който се носи сред хората от кервана. Това не може да е Форт Бриджър, казваха си хората един на друг. Къде беше оградата от заострени колове, къде беше здравата порта, къде беше артилерийското оръдие? В далечината се виждаха само няколко скупчени постройки. Двама индианци, които режеха дърва в кален двор, вдигнаха очи към кервана, но сетне бързо се върнаха към работата си.

Откриха собственика на форта Джим Бриджър в една от окаяните дървени колиби. Вътре беше толкова мрачно и задимено, че почти не се виждаше. Колибите бяха ниски и продълговати, с недостатъчно отвори за прозорци, но за сметка на това между дънерите имаше предостатъчно процепи, през които да става течение. Подът представляваше отъпкана пръст, по която тук-там бяха разхвърляни окъсани кожи. В ъгъла седяха две индианки, приведени над кошниците си, които сякаш не забелязваха задушливия дим от огнището. В краката им си играеше дете, като ровеше с палец в праха.

Стентън беше чувал да разказват за Джим Бриджър още във Форт Ларами — описваха го като гневлив и нетърпелив човек и отдаваха характера му на многото години самотен живот в пустошта. В продължение на десет години беше обикалял този район като планински водач, преди да основе форта заедно със своя партньор, един раздразнителен мексиканец на име Луис Васкес. Един от мъжете във Форт Ларами го беше описал като параноичен човек, който не се колебае да въздава собствената си представа за справедливост, без да се съобразява със закона.

Едно време Бриджър сигурно е бил корав, дори внушителен мъж, но сега бе изсъхнал, с изпити страни, изцеден, все едно нещо го беше изяло отвътре. Беше облечен с изпокъсани, мръсни кожени дрехи. Косата му се спускаше дълга, рядка и посивяла. Когато вдигна очи към тях, не остана място за съмнение: в погледа му светеше лудост.

Донър беше толкова висок в сравнение с Бриджър, че едва не го удари в лицето, когато протегна ръка към него.

— Искам да разговарям със собственика на компанията — заяви той.

Говореше с характерния си енергичен, самоуверен тон, за който Стентън вече се беше уверил, че е напълно престорен.

— Аз съм — отвърна Бриджър, без да го погледне.

Заедно с него зад тезгяха стоеше още един мъж, нисък на ръст и по-млад от него. Кожата му беше с цвят на карамел, а на кръста му бе пристегната мръсна престилка. Двамата явно се занимаваха с опис на инвентара.

— Ще останем тук няколко дни, за да си отпочинат животните — обясни Донър, след като се бяха запознали.

— Чудесно. Кажете ни, ако имате нужда от нещо. Разполагаме с доста солидни запаси от различни стоки — отвърна Васкес, като бършеше длани в мазната си престилка.

Петната по нея бяха ръждивочервени и кафяви, все едно бе заклал някакво животно.

— Накъде смятате да продължите? — попита той. — На север или на запад?

Изглеждаше така, сякаш и двамата живо се интересуваха от отговора.

— На запад, разбира се — отвърна Донър. — Дойдохме, за да се срещнем с Лансфорд Хейстингс. Той обеща да ни чака тук, за да преведе заселниците през прохода.

Бриджър и Васкес си размениха поглед, който Стентън не успя да разтълкува.

— Хейстингс наистина беше тук, но замина — рече Васкес. — Преди две седмици оттук мина друг керван с фургони и той потегли заедно с тях.

— Преди две седмици! — повтори Донър. — Но той обеща да ни чака!

Стентън се удържа да не напомни на Донър, че го бяха предупредили. Донър беше убедил хората от кервана да продължат през прохода Хейстингс, като им бе казал, че ще ги очаква самият той. Но сега щяха да разберат, че бяха заложили всичко на това — и може би го бяха изгубили.

— Не се тревожете — рече Бриджър и лицето му се сви в гримаса, за която Стентън предположи, че би трябвало да изобразява усмивка. — Хейстингс заръча, ако пристигнат още фургони, да тръгнат по следите от техния керван. Те бележат пътя, докато минават по него. Няма как да го изгубите.

Донър се намръщи.

— А ти какво мислиш за този маршрут? Добър ли е? В нашия керван пътуват деветдесет души и повечето от тях са жени и деца.

Стентън не знаеше защо изобщо си прави труда да го пита. Благосъстоянието на форта на Бриджър зависеше от успеха на този маршрут. Надяваше се собствениците на форта да бъдат достатъчно почтени християни, за да не ги излъжат в очите, но ако не беше така, не за пръв път щеше да остане разочарован от добротата на християните. На света нямаше много хора, които да ценят живота на непознати повече от собствената си печалба.

Бриджър и Васкес се поколебаха.

— Ами този маршрут е доста нов… — рече накрая Васкес.

— Така е — прекъсна го Бриджър, доста по-жизнерадостно. — Но Хейстингс много го хвали. Изминавал го е заедно с Бил Клаймън — чували ли сте за него? Клаймън сигурно е най-прочутият планински водач по тези места и лично го е одобрил.

Лицето на Донър грейна глупашки. Нямаше никакво съмнение, че щеше да повтори тази реклама пред всички останали от кервана.

— Радвам се да го чуя — каза той. — И това ми е достатъчно.

— Знаете ли какво, аз лично ще оседлая коня си и ще ви заведа до началото на прохода — предложи Бриджър. — Но преди това най-добре останете няколко дни, за да се уверите, че животните ви са нахранени и отпочинали както трябва. Имаме овес и малко царевица за фураж. Но оттук до форта на Джон Сътър в Калифорния няма нищо. Това е последният ви шанс да ги угоите както подобава, преди да се качите в планините.

— И ние няма да го изпуснем, господа — отвърна Донър, като се усмихна поред на двамата, преди да си тръгне. — Можете да разчитате на това.

Стентън го изчака да излезе, преди да се обърне към Васкес.

— Има ли писмо за мен от Едуин Брайънт? Би трябвало да е минал оттук преди около една седмица.

Стори му се, че в тъмните очи на Васкес проблесна нещо, но му отговори Бриджър:

— Как каза, че се казва?

— Брайънт. С няколко години по-възрастен от мен, през повечето време носи очила. Вестникар.

Бриджър поклати глава.

— Не си спомням някой е това име да е минавал оттук. Така или иначе, няма писмо за теб.

Стентън за миг беше завладян от тревога.

— Но той беше точно пред нас по пътя — настоя Стентън.

Бриджър не отговори нищо и той продължи:

— И смяташе да спре тук. Сам ми го каза.

Не искаше да мисли за онова, което можеше да го е сполетяло по пътя: Брайънт ранен, мъртъв или умиращ.

— Не, не, всъщност имаш право. Той наистина беше тук, вече си спомням — рече бавно Васкес.

Стентън изпита облекчение, че приятелят му все пак бе минал през форта. Но в държанието на двамата мъже имаше нещо, което не му изглеждаше както трябва.

— Брайънт се канеше да остави писмо за мен. Сигурни ли сте, че няма нищо?

— Няма нищо, сър — отвърна Васкес.

Стентън разбра, че го лъже.

— Е… нали чухте Донър? — каза той. — Ще останем тук още няколко дни. Аз още веднъж ще дойда да проверя, ако все пак излезе нещо.

Той се обърна, за да си върви. Зад него Бриджър му отвърна единствено със скована усмивка, като му показа всичките си зъби.

 

 

През следващите два дни се изливаше сив непрестанен дъжд. Никой не се оплакваше, защото иначе нямаше как да свърши сушата, но дъждът беше точно толкова силен, че да удави радостта от живота. Огньовете припукваха и пушеха; семействата се свиваха по палатките си и трепереха по цяла вечер, навлечени с калните си дрехи и ботуши, като не спираха да се чешат заради въшките и другите паразити, които сякаш се бяха завъдили в завивките и дрехите на половината от пътниците в кервана. Най-тежко беше за по-старите хора от експедицията — като Матис Хардкуп, възрастен белгиец, който пътуваше сам. Хардкуп не познаваше човешката природа и беше решил да се осланя на Кесибърг (съвсем необяснимо, поне според Стентън), но на Кесибърг му беше омръзнало да се грижи за стареца и го беше изхвърлил от фургона си въпреки тихите възражения на жена си Филипин. Изтощен от трудното пътуване, измъчван от тежка кашлица, Хардкуп влачеше крака из целия форт, понесъл постелката и почти празната си пътна торба, като си търсеше никое сухо местенце, където да легне.

Някои от семействата се измъкнаха от влагата и калта, като взеха стаи под наем от Бриджър и Васкес. Джеймс Рийд настани многобройното си домочадие в бараките, които стояха празни, след като гарнизонът се беше изнесъл от форта миналата година. Джордж и Джейкъб Донър надминаха това постижение, като предложиха на Васкес достатъчно пари, за да накара собственото си семейство да освободи дървената им колиба. Така двете фамилии Донър можеха да се скрият от дъжда, да се радват на топла храна и да кипват вода в големия меден казан на Васкес, за да се къпят. Колкото до Стентън, той си оставаше твърде заклет янки, за да харчи пари, когато разполагаше със здрава палатка.

Най-сетне, на третата сутрин от престоя им във форта, дъждът спря. Стентън беше приклекнал до брега на реката, гол до кръста, струпал дрехите си наблизо. Водата беше толкова студена, че дъхът му спираше. Къпането с ледена вода беше истинско мъчение, но беше друго нещо, към което изпитваше необяснима привързаност — и несъмнено го дължеше на дядо си. Той бързо изми откритите части от тялото си. Донър им беше обещал, че това ще бъде последният им ден във форта, затова всички бързаха да приключат със задачите си. На Стентън му предстоеше много работа: да провери осите и колелата за признаци на износване или пукнатини; да почисти сбруята, която се беше вкоравила от пот; да огледа копитата на воловете и коня си. Товарните и ездитните животни струваха точно толкова, колкото струваха копитата им, и никой не можеше да си позволи да изгуби животно по пътя.

По-скоро усети писъка, отколкото го чу. Разпозна нейния глас и го почувства в тялото си, все едно беше предназначен единствено за него. Грабна револвера, който беше оставил върху купчината с дрехите си, но не спря, за да вземе нещо друго. Втурна се право към мястото, откъдето се чу нейният глас.

Мери Грейвс.

Тя лежеше по гръб в праха и пълзеше заднешком. Но шокът да я открие в това положение, не беше нищо в сравнение с изненадата от непознатия мъж, който се беше надвесил над нея. Той беше мръсен, кожата му бе почти като на прокажен, а очите му бяха зачервени и сълзяха. Вонята, която се разнасяше от него, беше толкова силна, че Стентън едва не се задави.

Всички тези мисли преминаха за миг през главата на Стентън. По-късно нямаше да си спомня нищо друго, освен двете крастави ръце, протегнати да стиснат раменете на Мери, преди да се прицели в него и автоматично да му пусне два куршума.

Изстрелите улучиха човека — ако изобщо можеше да бъде наречен така — в гърба. Той пусна Мери и се свлече напред. Тя го блъсна с всички сили, за да не я затисне. Опита да се изправи, но отново се свлече в праха. Лицето й беше много бледо и Стентън виждаше, че прави всичко по силите си, за да не се разплаче.

Стентън се изненада, че мъжът все още е жив; беше почти сигурен, че го е улучил и с двата куршума. Той приклекна до него, за да види дали не може да направи нещо.

— Не се мятай, така ще изгубиш повече кръв — нареди му той.

Но когато протегна ръка, за да го накара да лежи неподвижно, непознатият се хвърли към него и едва не отхапа пръстите му с оголените си зъби с цвят на ръжда. Стентън силно го удари в лицето; костите му сякаш бяха омекнали — като изгнила гъба.

Мъжът падна по гръб в праха и Стентън се удържа да не го простреля още веднъж. Вместо това се обърна към Мери, която все още бе на земята.

— Добре ли си? Нали не си ранена?

Тя поклати глава. Беше толкова пребледняла, че Стентън различаваше плетеницата от венички по страните й.

— Ще се оправя — каза тя.

На рамото й се виждаше яркочервена резка.

— Какво е това? — попита Стентън.

Тя докосна раненото място с трепереща ръка.

— Нищо. Просто драскотина.

Мери вирна брадичка към непознатия мъж.

— Бях излязла да видя защо се бавят братята ми — бяхме ги изпратили да донесат едно ведро вода — и той изведнъж изскочи от гората. Преди да се усетя, вече ме беше сграбчил и…

Тя замълча, за да си поеме дъх, и Стентън отново видя, че се старае да не се разплаче.

— Нищо няма да ти направи. Ще го застрелям между очите, ако само се опита да стане от земята.

Крайниците на мъжа отново се бяха раздвижили. Значи не беше в безсъзнание.

Но Мери сякаш не му обръщаше внимание. Тя отново се опита да се изправи на крака.

— Братята ми… Виждал ли си братята ми?

— Не се безпокой. Ще ги потърся веднага след като те върна в лагера.

Той се зае да помогне на Мери да се изправи и в този миг чу викове. От гората с тропот изскочиха няколко мъже от експедицията.

— Какво става тук? — настоя да узнае Джордж Донър.

Беше пристигнал пръв, притиснал шапката си, за да не падне от главата му. На няколко крачки след него бяха Уилям Еди и Джим Бриджър. Бриджър държеше на каиш куче, което изглеждаше опасно. Животното изръмжа, когато подуши кръвта в праха.

— Кой стреля? — попита Бриджър и млъкна, когато видя човека на земята. — Господи Боже, какво…?

Бриджър с усилие удържа кучето, когато то се хвърли срещу непознатия. Странно, помисли си Стентън; възрастният мъж изобщо не изглеждаше изненадан от това, което беше видял.

— Чух писъка на Мери — каза Стентън.

Мери се беше облегнала е цялата си тежест на него и Стентън нямаше как да не забележи намръщения поглед на Еди.

— Когато дойдох, този мъж я беше нападнал.

Донър не криеше отвращението си.

— Лицето му… — каза той и поклати глава. — Какво му има?

— Нека всички да се успокоим — предложи Бриджър с дружелюбен тон.

Той подаде каиша на кучето на Еди и приклекна до мъжа, за да върже ръцете му с въже. Стентън забеляза, че китките на непознатия са охлузени почти до кръв. Мъжът беше седнал, но не оказваше съпротива; Стентън забеляза, че се бои от кучето на Бриджър, но Бриджър въпреки това се отнасяше внимателно с него.

— Този човек е пленникът, за когото ви разправях — обясни Бриджър. — Трябва да се е измъкнал.

— Пленник? — повтори Донър.

Явно не знаеше нищо за това, което беше разказвал Бриджър на новите си гости през последните няколко дъждовни вечери. Самият Стентън беше чувал само преразказани слухове.

— Какво е направил?

— Нищо не е направил — отвърна Бриджър, като сви рамене. — Не и това, което си мислите. Един от онези златотърсачи, които се изгубиха в гората преди няколко години. Оттогава е трескав в главата и се побърка. Нали го виждате как се държи? Затворили сме го за негово добро, за да не се нарани.

Бриджър хвърли надменен поглед на Стентън, преди да продължи:

— Правя го от добро сърце. Можех просто да го оставя да броди в гората до края на дните си, нали разбирате?

— Не се съмнявам, че християнското ти милосърдие вдъхновява всички ни — отвърна Стентън, като не си направи труд да прикрие сарказма си.

Каквато и да беше причината китките на непознатия мъж да са охлузени по този начин, тя не беше свързана с доброто сърце на Джим Бриджър. Защо държеше този опасен човек във форта, когато наоколо имаше жени и деца? При това не със седмици или дори месеци, а с години? Стентън потръпна — все едно този чудовищен пленник беше някакъв домашен любимец на Бриджър.

Донър и Еди предложиха на Мери Грейвс да я изпратят до фургоните. Бриджър се зае да изправя своя пленник на крака, а Стентън остана на мястото си, разтревожен от нещо, което не можеше да си обясни както трябва; не откъсваше поглед от Мери, която неловко вървеше между двамата си придружители, а споменът за нейния писък все така не му даваше мира. Вече почти се беше изгубила в далечината, когато му хвърли поглед през рамо. Бледосивите й очи бяха в същия цвят, в който бе небето.

 

 

Вече се стъмваше, когато Стентън си опакова нещата. Беше готов да остави зад гърба си Форт Бриджър, побърканите му обитатели и всичките му тайни. Нямаше търпение да впрегнат воловете и да потеглят.

Луис Кесибърг изведнъж подаде главата си в палатката му, без да предупреди за присъствието си.

— Донър каза да дойдеш с мен.

Не толкова отдавна Донър щеше сам да дойде при него, ако искаше да говорят за нещо. Може би дори щеше да донесе бутилка уиски, с която да се почерпят. Стентън не беше сигурен кога точно се бяха променили отношенията им, нито защо.

Стентън вдигна очи от ножа, който точеше на бруса в скута си.

— Не може ли да почака до утре?

— Мисля, че ще искаш да дойдеш. Той разпитва едно индианче, което изпълзя от гората.

Гнилите зъби на Кесибърг влажно проблеснаха в тъмното.

— Момчето каза, че е пътувало заедно с Едуин Брайънт.

Броени мигове по-късно Стентън вече беше скочил на крака и излезе от палатката. Когато пристигнаха в хамбара, няколко мъже се бяха събрали в кръг около кльощаво мургаво момче, седнало върху бала слама, загърнато с мръсен конски чул. Виждаше се само главата му, с мръсна и сплъстена черна коса. Сигурно това бе индианският водач, когото бе наел Брайънт, преди да потегли от Форт Ларами. Стентън беше чувал за него — сирак от племето пайути, покръстен от мисионерите — но не го беше виждал. Стори му се твърде младо момче, за да води пътници през непознати територии, неотбелязани на картата.

— Къде е Едуин?

Думите излязоха от устата на Стентън, преди да се усети. Едва успя да се удържи да не се нахвърли върху момчето, но то само поклати глава.

— Каза ни, че Брайънт е решил да продължи сам и го е освободил — обади се Донър.

Беше пъхнал ръце в джобовете си и не спираше да крачи напред-назад; Стентън видя, че и на него му беше трудно да повярва на тази история.

Рийд пристъпи по-близо до момчето и се смръщи срещу него.

— Брайънт е нямало да те пусне, ако не си направил нещо лошо. Открадна ли от него? Какво открадна, момче?

Индианецът отмести кичур коса от очите си.

— Нищо не съм откраднал, заклевам се.

— Но той не те е освободил. Ти излъга за това, нали? Избягал си. Ти си страхливец — каза Рийд.

Момчето отново наведе глава и промърмори нещо неразбираемо. Рийд се извърна към останалите.

— Единственият въпрос е какво да правим с него.

— Ще го оставим тук, разбира се — каза Донър и спря насред крачката си, за да се обърне към Рийд. — Какво друго можем да направим? Не можем да го вземем с нас.

Стентън си спомни за побъркания мъж в импровизирания затвор на Бриджър и за разкървавените рани на китките му. Нима просто щяха да оставят и това момче на Джим Бриджър?

— Защо да не го вземем с нас? — предложи Кесибърг. — Страхливец или не, той познава тази територия, а ние имаме нужда от водач. Той може да ни заведе при Хейстингс. Нека това да е наказанието му, че е изоставил бял човек в пустошта.

Това беше едно от по-разумните неща, които Стентън бе чувал от устата на Кесибърг.

— Не можете да ме накарате да работя за вас — обади се момчето.

— Ние няма да те измамим — отвърна му Рийд.

Макар че двамата с Кесибърг се ненавиждаха, явно това предложение му се харесваше.

— Но ти сам чу какво ти казаха тези хора: не можеш да останеш тук. И нямаш къде другаде да отидеш. Или ще дойдеш с нас, или ще трябва да се прибираш пеша чак до Форт Ларами.

Момчето поглеждаше първо към единия от похитителите си, после към другия. Стентън за миг си помисли, че може да се опита да скочи на крака и да избяга.

— Не ме карайте да идвам с вас. Този път… този път е лош. Напред по него ви чакат зли духове. Не можете да минете оттам. Опасно е.

„Зли духове.“ Стентън се сети за посланията, изпращани в сънищата; за малките талисмани от завързани клечки и дантела, които беше виждал да носи Тамсен, когато си мислеше, че никой не я вижда. Когато и той не биваше да я вижда.

Преди една седмица бе открил под възглавницата си торбичка с изсушени билки — след последния път, когато бяха заедно. Когато я изгори, пушекът от нея беше задушлив, сладникав и замайващ.

Стентън приклекна, за да погледне момчето в очите.

— Слушай! Как се казваш?

Погледът на момчето беше предпазлив и враждебен.

— Томас.

— Томас — повтори Стентън.

Името му звучеше познато; може би го беше чувал във Форт Ларами.

— Още утре сутринта ще ме заведеш там, където си оставил Едуин Брайънт.

Момчето се скова от ужас.

— Не мога да го направя, сър. Това беше на няколко дни път оттук. Дори не знам къде е той сега.

Ясно се виждаше, че това момче не иска да се върне в пустошта, дори да го влачат с диви коне.

Донър отпусна ръка на рамото на Стентън.

— Не си губи времето да се тревожиш за Брайънт. Той ще се оправи. Познава индианците и техните обичаи. Ако има някой, който може да оцелее в тези планини, това е той — повече и от нас.

Стентън се изправи и се отърси от ръката на Донър.

— Едуин е някъде там, съвсем сам, и най-вероятно не знае пътя. Не можем просто да го изоставим.

— Той изостави нас, когато потегли на коня си — забрави ли? — попита го Донър. — Според мен вече е направил своя избор. А аз трябва да се грижа за повече от един човек, Стентън. В тази експедиция има осемдесет и осем души и всички до един разчитат на мен. Ако искаш, можеш да потеглиш сам, за да търсиш Брайънт — но индианецът остава с нас.

Дълбоко в себе си Стентън знаеше, че Донър има право. Дори да успееше да събере отряд за издирване на Брайънт, керванът не можеше да си позволи да ги чака. Вече бяха изгубили твърде много дни.

А освен това нямаше и писмо от него. Нямаше нищо.

Той си спомни за Мери Грейвс, която пълзеше заднешком в праха, и за отката на револвера си, когато простреля нейния нападател; представи си какво щеше да стане, ако той не беше там.

Помисли си и за Тамсен — с изящно очертаните устни.

Помисли си и за гръмогласната Пеги Брийн, която се шегуваше с него през целия път, и за дребничката Дорис Уолфингър с бледите деликатни ръце.

Помисли си за безбройните деца, на които все още не можеше да запомни имената, въпреки че пътуваха от доста време.

И разбра, че вече не може да тръгне след Брайънт. Не искаше да поема риска за онова, което можеше да се случи с останалите, ако не се върне.