Алма Катцу
Глад (45)

Четирийсет и четвърта глава

Спрингфийлд, Илинойс

Септември 1840 година

Беше внезапна и завладяваща: миризмата на изгорена коса. Парлива и противоестествена.

Тамсен изпищя… и изпусна машата си на пода.

Бързо я напръска с вода и въздъхна от облекчение, когато от желязната щипка се вдигна пара и нагорещеният инструмент се охлади.

Беше напрегната и разсеяна. За щастие, не беше съсипала много от косата си, само бе опърлила няколко кичура.

Беше станала рано, за да се приготви за тържеството, но честно казано, и без това не спеше. Сякаш усещаше върху себе си тежестта на цялата къща, в която всички останали спяха. Беше отраснала в нея, а сега тя беше дом на брат й. Всяка вечер той си лягаше в голямото легло с балдахин, което се намираше зад отсрещната стена. Тя си представяше, че ако се заслуша както трябва, ще го чуе как диша, ще чуе мислите в главата му. Дали бяха същите мисли, които се въртяха в нейната?

Откакто се беше върнала и спеше в старата стая, непрестанно я спохождаха спомени, сякаш прогорени в кожата й, когато беше заминала.

Поне красотата й носеше някаква утеха. Тя отново вдигна машата. Когато живееше в Северна Каролина, винаги можеше да разчита на помощ с помадите и машите — от някоя друга жена, на която щеше да й бъде приятно да й се радва и да се наслаждава на нейното внимание. Но тук, в Илинойс, нямаше приятелки — нямаше почитателки, които да й се възхищават, надявайки се нейната красота и интелигентност някак си да се отразят и на тях самите. Тук, в дома на брат си, беше сама.

Тамсен бе избрала да се омъжи с втората си по красота рокля — от фина, мека и лъскава синя вълна, с плисиран корсаж и ръкави до китките. Най-хубавата й рокля беше от сукно с цвят на градински чай, но зеленото носеше лош късмет на сватби. Откакто бе прочела за сватбата на английската кралица в „Женски алманах на Гоуди“ преди няколко години, винаги си беше мечтала за бяла рокля, ако се случи да се омъжи отново. Ала не й попречи цената — Джордж Донър беше предложил да й поръчат каквато рокля поиска от Чикаго. Но да се омъжи за Джордж Донър, означаваше, че отива да живее във ферма, а там нямаше да има много подходящи случаи да облече бяла рокля. Подобна покупка щеше да бъде крайно непрактична.

Ала и това не беше истинската причина. Тя си даваше сметка, че подобно изключително нещо само щеше да подчертае още по-силно колко бе обикновено всичко останало в живота й.

Освен това не се чувстваше достатъчно чиста отвътре, за да се облече в бяло.

Погледна през прозореца и видя пшеничните ниви на фермата на брат си, които се вълнуваха като приливите и отливите на златен океан. Синьото на небето беше съвършено и ясно. Сърцето й се изпълни с радост. Беше толкова красиво — златното, което нежно се надига да целуне синьото. Доплака й се, когато го видя. Следващия път, когато щеше да дойде във фермата на Джори, щеше да го направи като гост, като чужд човек. Щеше да бъде жена на друг мъж — отново.

Когато Тъли почина, брат й я умоляваше да се върне в Илинойс, като се преструваше, че има нужда от помощта й, но в действителност тя разбираше, че това бе неговият начин да й помогне. Той не искаше тя да остава сама.

Но тя беше сама. И това нямаше да се промени, когато се омъжи за Джордж. Щеше да бъде сама винаги, дълбоко в сърцето си. Първият й брак вече го беше доказал.

И това, че се върна тук, при брат си, когото се беше опитала да забрави, бе поредното доказателство. Както и болката от всичко, което никога не можеше да каже на глас.

Джори изведнъж се появи на прага, все едно беше призован от топлината на мислите й. Широките му рамене изглеждаха неудобно притиснати в най-хубавия му костюм от кафява вълна — онзи, който си пазеше само за неделите.

— Ти си истинско видение, Тамсен — рече той.

Гласът му звучеше леко напрегнато и дъхът й подскочи в гърдите.

Но разбира се, беше съвсем естествено той да се разчувства в ден като днешния, нали?

— Колата те чака, когато си готова — добави той и се прокашля.

Тя се загледа в адамовата му ябълка, която се надигаше и спускаше. Замисли се колко бяха странни тези думи — адамова ябълка. Ябълката не беше ли на Ева?

За да избегне погледа му — очите му бяха пронизващи и по-сини дори от нейните — тя се загледа в наболата брада по челюстта му и кимна.

Изправи се и го последва до вратата, после хвана Джори за ръката, когато й помогна да се качи, и в топлината на дланта му почувства непреодолима тъга. Не искаше да го пуска, но се принуди да го направи, когато седна до него на капрата. Той я зави с едно наметало в скута, за да я защити от сутрешния хлад.

Сватбеното тържество щеше да се проведе във фермата на семейство Донър, защото беше по-хубава и по-голяма от тази на брат й. Трите деца на Джори — две момичета и едно момче, нито едно от тях на повече от осем години — седнаха на пода на вагона зад тях, като си шепнеха помежду си, все едно усещаха напрежението на леля си, но не разбираха какво означава това. Джори беше помолил Тамсен да дойде при него, за да му помага за децата, след като беше починала майка им. „Не мога да отглеждам дъщери сам — беше написал той в писмото си до нея. — Те имат нужда от жена, която да ги отгледа както трябва.“ Онова, което не беше казал направо, но тя го усещаше, бе колко силно му се иска да я види. Беше съсипан от смъртта на любимата си Мелинда.

Бяха сторили всичко по силите си, за да спасят жена му. Когато единственият лекар в района бе заявил, че не може да се направи нищо повече, Джори бе дал по-голямата част от спестяванията си на един амбулантен търговец — усмихнат германец, който твърдеше, че неговите лекове ще я спасят.

„Оказа се най-обикновен шарлатанин — беше написал след това Джори в едно писмо, изпълнено с горчивина. — Направихме точно така, както ни каза, но нямаше никаква полза.“

Тамсен се срамуваше да си признае как се беше почувствала, когато беше научила за смъртта на Мелинда толкова скоро след смъртта на собствения си съпруг. Срамуваше се да си признае, че за един миг си беше помислила как това е съдба. Срамуваше се да си признае как това отново бе отворило сърцето й за мисълта, че ще може да види брат си след всички тези години, през които живееха далеч един от друг, разделени и с други хора.

Срамуваше се от първата си мисъл, че онзи шарлатанин — измамникът от Германия, който беше причинил, макар и косвено, смъртта на съпругата на Джори — сигурно е бил изпратен от самия дявол, за да измъчва Тамсен и да разбуди мислите, които отдавна бе заровила дълбоко в душата си.

Джори имаше пълното право да отправи тази молба, разбира се. Тамсен беше накрая на силите си, след като бе починал първият й съпруг, Тъли Дозиър. Беше й трудно да живее като млада вдовица в малък град — мъжете си позволяваха да предполагат разни неща за жените, които бяха познали мъжкото внимание, а сетне изведнъж им се беше наложило да преживяват без него. Имаше няколко инцидента. Отначало всички бяха пленителни и вълнуващи, но в крайна сметка я оставяха единствено с пустота в себе си.

При все това, когато получи поканата от Джори, Тамсен се разкъсваше от колебания. Възнамеряваше да му откаже, но по-дръзката част от сърцето й се съгласи — заради децата му, поне така си казваше.

Сега не откъсваше очи от силните му ръце, когато шибна кобилата с юздите, за да я подкара в тръс. Той хвърли един поглед на сестра си и подхвърли:

— Днес си по-красива от картина, Тамсен. Надявам се Джордж Донър да знае какъв щастливец е.

— Не се съмнявам, че знае — отвърна тя с принудена усмивка.

Джори въртеше юздите в ръцете си.

— Но сигурна ли си, че искаш точно това? Все още не е късно да си промениш решението.

— Защо го казваш сега? — попита го тя, като се постара да не издаде притеснението си.

— Ти не познаваш този човек, не и както трябва. Минали са само три месеца.

Не, тя със сигурност не познаваше добре Джордж Донър — но и никога нямаше да познава някой друг толкова добре, колкото познаваше Джори. И той би трябвало да го разбира.

— Знам достатъчно за него.

Тамсен знаеше, че бъдещият й съпруг е състоятелен: двамата с брат му Джейкъб бяха собственици на две големи ферми. Имаше овощна градина — ябълки, праскови, круши — и добитък. И хубава къща с осемдесет акра земи около нея.

— Той е много по-възрастен от теб. Мислиш ли, че ще може да те направи щастлива?

Тя не му отговори. Въпросът бе натоварен с твърде много смисъл. Запита се дали Джори изобщо си дава сметка за това. Но ако не го разбираше — ако не разбираше защо я боли, когато той се съмнява в решението й да се омъжи — значи нямаше как да разбере и защо тя се чувства по този начин.

А Донър — той щеше да й даде сигурност. Покрив над главата, място в общността, пари в банката. С Джордж Донър животът й щеше да бъде уреден и на тревогите й щеше да се сложи край. А той беше и хубав мъж, по свой си начин — макар и хубостта му да не я вълнуваше наистина и в нея да не се беше надигнало нищо, когато той прояви дързостта да я целуне.

Нищо подобно на трепета, който усещаше сега в очакване да обърне тази нова страница от живота си — и да остави всичко останало зад гърба си.

— Знам какво е най-доброто за мен — отвърна тихо тя. — Джордж Донър е най-доброто за мен.

Сетне добави:

— Все пак не мога вечно да живея с теб.

Джори се прокашля. Нещо проблесна в очите му и тя се почуди какво беше.

— Просто искам да кажа, че не бива да бързаш толкова. Не се съмнявам, че може да намериш и по-добър от него. И знам, че ще липсваш на децата.

Той помълча, преди да добави:

— Ще липсваш на всички ни.

Тя прехапа устни, за да не позволи на гнева си да се излее навън и да се преобрази в ридания. Как беше възможно Джори толкова да не си дава сметка какво мисли и казва? В момента имаше нужда от нещо, за което да се хване. Джордж Донър щеше да бъде нейната котва.

— Знам какво правя, Джори. И вече съм взела решение. А сега нека да не говорим повече за това.

Тя се загърна по-плътно с наметалото и се премести по-настрани на капрата, така че краката им вече да не се докосват, и усети хлад там, където преди усещаше топлината му.

Джори прие тези думи. И по пътя до фермата на Донър не възрази повече.

 

 

Калаеният покрив сияеше като сребро на светлината на утринното слънце. Джордж Донър притежаваше голяма къща, два пъти по-голяма от къщата на Джори. Беше прясно варосана, поддържана и изчистена до блясък. На стълбището на входа бе сложен керамичен съд с голям букет от диви богородички, за да посреща гостите. Това подобри настроението на Тамсен, както и погледите, които й хвърляха всички гости — с възхищение и завист в очите.

Джори се зае да помогне на децата да слязат от фургона, докато Тамсен застана отстрани, изпълнена с внезапно колебание. През отворените прозорци на къщата се разнасяха гласове, мъжки и женски, и приглушено потропване и поскърцване на столове, докато ги подреждаха в голямата дневна за сватбеното тържество. Готвачката на Джордж сигурно бе заета да приготвя сватбената закуска, да пържи бекон и яйца, да наглежда печивата във фурната. В килера сигурно се охлаждаха пайове с ябълков пълнеж, любимите на Джордж.

Вратата изведнъж се отвори и от къщата се показа Джордж Донър. Беше много едър мъж, но изглеждаше някак притиснат от строгия си черен костюм. Той примигна от изненада (или от изумление), когато погледна към нея. Имаше мило лице и мили очи. Тя си напомни, че бе взела правилното решение.

— Скъпа моя — ти си истинско видение.

Думите на Донър бяха същите като онези, които Джори й беше казал по-рано, но сякаш пропаднаха във въздуха, лишени от живот. Устните му потрепнаха, когато целуна ръката й.

— Благословен съм, щом си съгласна да станеш моя съпруга!

Малките му дъщери, Елита и Лиан, стояха зад него. Майка им беше починала още докато бяха бебета, а сега Тамсен дори не беше първата им мащеха, а втората. Нищо чудно, че я гледаха толкова сдържано; майките бяха преходни същества. Нямаше полза да се привързват твърде силно към тях.

Елита, по-голямата, пристъпи напред и протегна към нея букет цветя, вързани с широка панделка от сатен.

— За теб, госпожо — рече момичето, едва ли не шепнешком.

Букетът изглеждаше необичайно: имаше цветя, да, но и по малко от всичко останало — билки, треви, дори бурени. Беше странен подарък за сватбен ден.

— Сами ги събраха — рече Джордж, когато забеляза озадаченото изражение на Тамсен. — Заради твоя интерес към ботаниката. Нали си спомняш, че ми каза как някой ден искаш да напишеш книга за флората в този район и за лечебните растения? Когато разбраха за това, Елита и Лиан събраха по едно от всички различни растения, които се намират в нашия имот, и направиха този букет за теб.

Тамсен беше забравила, че му е казала. Той не се беше присмял на идеята жена да напише научна книга, както бяха сторили някои от мъжете, на които бе споменавала за това в Кълоуи. Джордж беше запомнил — и нещо повече, беше споделил това с дъщерите си. Това означаваше повече за нея от предложението му да й купи скъпа рокля.

Изведнъж й се прииска да се разплаче от това колко беше мил с нея. Но се овладя и се усмихна първо на него, а после на дъщерите му.

— Благодаря ви, момичета. Трогната съм, че сте помислили за мен.

Тя прихвана Джордж под ръка. Ръката му беше сигурна и силна, но въпреки това се почувства така, все едно се носи във въздуха — или се разтваря във въздуха. Все едно изчезва.

Рискува да хвърли поглед на Джори, но той се занимаваше с децата и не видя. И в този миг нещо в нея се пръсна на парчета. Беше като познание, което никога повече нямаше да забрави.

Любовта не беше за всички.

Тя се отпусна на ръката на Джордж, за да се овладее, и дълбоко си пое дъх.

— Ще влизаме ли, мистър Донър? Мисля, че сватбеното тържество е време да започне.