Алма Катцу
Глад (48)

Епилог
Март 1847 година

Джеймс Рийд беше стигнал на половината път нагоре до хребета, когато едрият червеникавокафяв кон изведнъж се олюля под него, стъпил накриво в дълбокия сняг. Рийд за миг се изплаши, че ще паднат и двамата.

Земята под краката им беше коварна и опасна на всяка крачка от форта на Джон Сътър дотук. Там, където нямаше тежък мокър сняг, имаше хлъзгава кал, дълбока до глезените на конете. Беше окаян сезон. Но нямаха друг избор. И дума не можеше да става за отлагане на спасителната операция, докато времето се стопли. Той се боеше, че и без това са изгубили твърде много време.

Рийд смушка неспокойния си кон, за да продължи. Зад него се извиваше дълга колона от ездачи и товарни мулета.

На седем дни път от форта на Сътър снегът вече стигаше до гърдите на конете им. Беше ясно, че не могат да продължат с езда; щеше да им бъде по-лесно да се придвижват пеша. Това означаваше, че ще могат да вземат със себе си много по-малко от скъпоценните провизии, които бе събрал с такива усилия, и Рийд се тревожеше от тази мисъл, но нямаше какво да направи. Събраха останалото във вързопи и ги окачиха по дърветата, за да го използват на връщане. Вързопите се полюшваха сред клоните като безформени гнезда на насекоми. И той си даде обещание: когато се върнеха тук, семейството му щеше да бъде с него. Маргарет, Вирджиния, Пати, малкият Джеймс и Томас.

Надеждата да се съберат отново, бе единственото, което му даваше сили да продължи през тежките месеци на изгнаничеството. Нямаше да издържи и една седмица, ако доведената му дъщеря Вирджиния не се беше измъкнала тайно от лагера, за да го снабди с кон и провизии за пътуването. Умно момиче. Беше само на тринайсет години, а знаеше какво точно трябва да направи. Беше му приготвила вързоп с храна от намаляващите им запаси: изсушено говеждо, стафиди, твърдо сварени яйца и последната останала бира на семейството, която се събираше в една манерка. Той преглътна сълзите си, за да й благодари.

— Ти винаги си ни бил добър баща — рече му тя, подавайки му юздите.

Когато Рийд пристигна във форта на Сътър в края на октомври, от север вече духаше студен вятър. Фортът беше голям и здраво укрепен, с дебели кирпичени стени и оръдие — не беше дупка като онзи, който държеше Джим Бриджър. За Сътър работеха няколко дузини индианци от племената пайути и миуоки, както и мексиканци, а всеки ден имаше стабилен поток от заселници, които живееха наблизо и идваха за провизии, за пощата и за последните новини.

Рийд с радост откри, че във форта живее и Уил Маккъчън, който почти се беше възстановил и работеше за Сътър, за да се отплати за подслона си. Двамата заедно успяха да убедят Сътър да им заеме две мулета и малко провизии, но Сътър ги предупреди, че няма да успеят да прекосят планините.

И се оказа прав. По високите места зимата беше дошла вече. Стигнаха почти до прохода, но сетне бяха принудени да се признаят за победени и да се върнат.

— Проходът ще бъде затворен от снеговете до февруари — обясни му Сътър.

И затова, когато през форта мина Калифорнийският батальон, за да записва доброволци за участие във войната за независимост срещу Мексико, Рийд се присъедини към войниците. Беше участвал в опълчението по време на войната срещу индианския вожд Черния ястреб. Умееше да воюва.

Докато бяха в Йерба Буена, той често говореше на събрания за кервана, който беше останал в капана на планините, и убеждаваше хората да направят дарения за организиране на спасителна експедиция. Там научи и за шепата оцелели, които бяха успели да стигнат до форта на Сътър. Половин дузина различни вестници цитираха думите на Уилям Еди, който разказваше за понесените лишения: глад, дълбоки снегове и някаква странна болест, която съсипваше хората и ги превръщаше в чудовища, както се случваше с кучетата, болни от бяс, които ставаха агресивни и кръвожадни.

„Кръвожадни.“ Рийд си спомни за момчето от семейство Найстром, за побърканите слова на Хейстингс и за индианското момче, завързано за онези дървета.

Вестниците пишеха за това, че вече се събираха участници за спасителната експедиция. И той реши да я поведе.

Но докато се спускаха през прохода, Рийд не видя нито колиби, нито някакви други признаци на живот. Не се виждаше дори езерото. Единствено долината в краката му, потънала в бяло; от равния сняг се показваха само няколко борчета, които подозрително му приличаха на върховете на много по-високи дървета.

Когато се спуснаха по-надолу, започнаха да различават черната повърхност на езеро между снежните хълмове. А сетне и неравностите в бялата пелена, която скриваше всичко наоколо. Кафяв квадрат, който приличаше на част от срутена колиба. Тънки струйки пушек, издигащи се към небето. Лагер.

Изминаха мъчително бавно последната отсечка от пътя. Рийд присвиваше очи, за да не бъде заслепен от блясъка на снега. Бореше се с желанието си да се втурне напред, за да стигне по-бързо. Но дисциплината му беше позволила да стигне дотук. Както и да стигне до края.

Видя признаци на живот, за човешка дейност, за оцелели — но не видя самия живот, самите хора, не чу викове, не зърна нито една глава добитък или един-единствен кон. Колибите бяха оградени с кръг от големи почернели клади. Над всичко беше надвиснала ехтяща тишина.

Докато се приближаваше към първата колиба, го обзе дълбок и отекващ страх, който накара цялото му тяло да потрепери, все едно беше камбана, която удари вътре в него. Изведнъж го обзе неудобство от присъствието на наемниците. Боеше се, че ще открие семейството си мъртво и ще се срине. Защото той ги обичаше — трябваше да вярва в това. Затова беше тук. Нищо че го бяха прогонили в изгнание.

„Да избягаме заедно“, беше му предложил някога Едуард Макгий. Но Рийд му беше отказал. Едуард се беше изпълнил с ярост и обида, с онова праведно възмущение, присъщо на младостта; обвиняваше Рийд, че не иска да изостави семейството си, защото го е страх, но Рийд не се страхуваше. Не се криеше. Точно това не успя да разбере Макгий. Рийд наистина ги обичаше, посвоему. Може би защото усещаше, че любовта, с която му отвръщаха, е различна — по-трайна и по-всеопрощаваща — от онази любов, която можеше да открие у Едуард Макгий. И се беше оказал прав за това, нали така?

Но сега Едуард Макгий нямаше никакво значение. Дори онова, което се беше случило с Джон Снайдър, не променяше нищо. Някога Рийд си мислеше, че любовта е подобна на страстта, но сега виждаше, че е нещо съвсем различно; беше може би по-скоро някаква форма на вяра.

В долината бе толкова тихо, че той очакваше да открие колибата празна, че вестниците бяха объркали всичко, че Сътър ги беше изпратил на грешното място.

Бутна вратата и едва не извика. От вонящия сумрак се показаха няколко черепа, които отвърнаха на погледа му.

Но не, не бяха черепи — бяха почти черепи. Бяха хора, толкова изпосталели, че приличаха на скелети.

Един от тях се раздвижи и от устата му се отрони слаб стон.

Джеймс Рийд се разтърси от зашеметяваща вълна на ужас и надежда. Беше ги открил — или поне някои от тях. Бяха живи.

А сетне от мрака се разнесе тих, измъчен глас. Гласът на младо момиче, почти неузнаваем.

— Татко?

Беше Вирджиния. Дъщеря му. Вече различаваше и чертите й, макар и да бяха съсипани от глада и преобразени — зъбите стърчаха навън от изпитото й лице. Той се поколеба, като не знаеше дали ще устои на чувството, което го сграбчи за гърлото. Но сетне сякаш вътре в него светна ярка светлина и той осъзна — с повече сигурност, отколкото беше изпитвал за каквото и да е през целия си живот — че наистина е познал любовта.

Той падна на колене и протегна ръка.