Алма Катцу
Глад (24)

Двайсет и трета глава

Едуин Брайънт откри трупа в една пещера.

Беше първото тяло на мъртво същество, на което попадаше, на човек или на животно, в продължение на всички седмици, откакто се беше изгубил — с изключение на разпръснатите кости в лагера на златотърсачите, но те бяха там от години.

По ирония на съдбата, това беше признак за живот — за това, че всичко е както трябва. Когато човек обикаля горите достатъчно дълго време, няма как да не попадне на полуразложени животни. Така стоят нещата в дивото: облак мухи и сладникавата миризма на гниене. Но през всички дни, откакто беше заминал от Форт Бриджър, той не беше видял нищо подобно. Абсолютно нищо.

Откри пещерата по случайност, докато търсеше убежище от внезапно разразилата се дъждовна буря. Беше малка — по един скалист склон бяха разпръснати още няколко като нея. Беше толкова изтощен, че едва не се отказа от изкачването дотам, за да се подслони на мястото, където го бе заварила бурята. Но въпреки че беше готов да се изправи срещу легендите за върколаци и болести, които превръщат хора във вампири, и всякакви възможни трупове, Брайънт никога не беше обичал бурите. Затова се беше повлякъл нагоре между камъните, останал без дъх дори от това съвсем ограничено усилие, и бе пропълзял в първия заслон, който му попадна пред очите.

Беше донесъл със себе си наръч пелин, за да разпали огън, и точно се оглеждаше къде е най-доброто място да го направи, когато го видя: труп на мъж, може би на трийсет и няколко години, но му беше трудно да определи със сигурност заради напредналата фаза на разлагането. Вероятно беше индианец — сигурно от племето уашоу, като се има предвид къде се намираше — или поне където си мислеше, че се намира.

Причината за смъртта се виждаше достатъчно ясно. На черепа на индианеца имаше страховита цепнатина, която вероятно не беше получена по случайност. Следата от удара бе твърде ясно очертана, така че причината сигурно не беше падане отвисоко, а удар от някакво тежко оръжие, макар и да нямаше начин да се убеди в това — не беше специалист по наранявания и травми. По тялото на мъжа имаше и други рани — дълбоки нарези, които можеше да са дело на вълк или мечка, или дори пума. Това беше странно. Брайънт не беше забелязал никакви следи от присъствието на хищници в района — нито белези от нокти по кората на дърветата, нито изпражнения, нито изоставени бърлоги.

Мъжът не беше носил нищо със себе си — нито лък и стрели, копие или пушка, нито дори одеяло. И не беше прекарал дълго време в пещерата, преди да го застигне смъртта. Брайънт се замисли дали убиецът — който или каквото и да беше — го беше нападнал вътре в пещерата, но бързо отхвърли тази хипотеза. Нямаше следи от кръв, освен по камъните непосредствено около трупа. Освен това Брайънт трябваше да се превие на две, за да влезе; струваше му се невероятно в тясното пространство вътре да се е водила схватка.

Следователно мъжът беше получил нараняванията си някъде другаде, а сетне се беше изкатерил, или е бил пренесен, на десет стъпки височина нагоре по скалите, за да умре. Най-вероятно беше бягал от нещо. Брайънт изгради в главата си историята на мъжа: нападнат и смъртно ранен, той все пак бе успял да се отскубне от своя нападател. Обхванат от предсмъртен делириум, беше бягал, докато не беше зърнал малката пещера; може би се беше заблудил, че ще открие спасение в нея.

Или може би просто бе искал да умре спокойно.

Брайънт събра сухия пелин на купчина, колкото може по-далеч от трупа в тясната пещера. Всеки път, когато удряше кремъка в огнивото, си представяше как мъжът изведнъж присяда, като примигва сънено, раздразнен от това, че са го събудили. Допускаше, че е започнал малко по малко да се побърква. Беше прекарал достатъчно дълго време сам, за да се случи — от цели седмици не беше срещал жива душа. Беше живял и без храна, с изключение на онова, което успяваше да събере по пътя си: някоя мъничка рибка или няколко яйца, откраднати от нечие гнездо. Но най-вече преживяваше с насекоми и жълъди. Един ден с мъка преглътна шепа корени, но от тях започна да повръща и продължи с часове, като изхвърляше само стомашни сокове, защото нямаше какво друго да повърне.

Пиеше вода, но макар и да изпълваше стомаха му, тя не утоляваше глада му. След първите три или четири дни болката беше затихнала — и слава богу, защото преди това се чувстваше така, все едно невидима челюст го гризеше отвътре — и той беше почувствал как мислите му се проясняват, обзет от оптимизъм, все едно гладът беше някаква болест, от която беше започнал да оздравява. Мина още един цял ден, преди да си даде сметка, че се придвижва хаотично и се върти в кръг, като върви по собствените си стъпки по места, през които вече е минал. Изведнъж идваше на себе си в калта, след като беше изгубил съзнание, без да разбере за това. Налагаше се да си почива често; с мъка си поемаше дъх. Сърцето му започваше да бие като чук след едва стотина крачки.

Той умираше — отначало бавно. А сега вече по-бързо.

И само защото беше гладен. Само защото нямаше дивеч — месо; храна, предрешена като плътта на други животни.

Трупът беше тъмен на цвят: като опушен бекон. Беше трудно да се определи от колко време мъжът — или тялото му — бе мъртъв. Не беше отдавна. От него се носеше миризма на гниене, но тя не беше силна. Но тялото почти не приличаше вече на човешко. Душата му отдавна си беше отишла. От него не беше останало нищо друго — освен тленната обвивка.

Брайънт знаеше, че корабокрушенците преживяват, като изяждат труповете на моряците, загинали преди тях. Такъв бе законът на морето. Дори веднъж беше чувал някаква истинска история за това. Нещо, което беше разказала Лавина Мърфи край огъня, в първите дни от пътуването им — история за германски кораб, който бе претърпял корабокрушение, и злощастните оцелели от него.

Пелинът припукваше, докато гореше. Пушекът му напомни за Коледа, а мисълта за Коледа му напомни за печената гъска и припукването на гъшата мас, и за усещането да заспи заситен и щастлив, докато чува как майка му се смее. Очите му започнаха да парят, преди да си даде сметка, че плаче.

Никой нямаше да разбере.

Никой нямаше да го обвини.

Ръцете му посегнаха към ножа в канията.

Докато го гледаше през пушека, за миг му се стори, че човекът изобщо не е човек, а разлагащо се животно. В яденето на животни нямаше грях.

Защо не можеше да спре да плаче?

Не защото щеше да го направи — а защото в последния миг се оказа, че няма да може. Плачеше, защото това не беше животно, а човек — и дълбоко в себе си Брайънт знаеше, че няма да успее да стигне до края. Плачеше, защото това означаваше, че ще умре — вероятно тук, в тази пещера, където ще се превърне в още един труп, който да се разлага и да изпълва въздуха с топлата воня на гниенето си.

В този миг чу шумове, които долитаха някъде изпод пещерата: тропот на конски копита по камъните и тихи човешки гласове, така че не можеше да различи думите. Погледна навън и видя четирима ездачи, които бавно се носеха през пелина. Бяха индианци, сигурно от племето уашоу, ако се съди по мястото, където се намираше — кльощави като плашила под старите си дрехи от еленова кожа. Брайънт се опита да определи дали му изглеждат опасни. Виждаше, че са ловен отряд, но дали бяха имали късмет в лова? Дали щяха да се опитат да го убият за храна? Представи си селото им, пълно с изпосталели жени и деца, които очакват ловците да се върнат с някаква плячка.

Ако не стореше нищо, щеше да умре. Ако ги повикаше, може би също щеше да умре — но по-скоро и по-бързо, пронизан или изкормен, или прострелян с многобройни стрели.

Брайънт се изправи, размаха ръце и се развика, за да привлече вниманието им.

Обичаят изискваше да си разменят подаръци, така че Брайънт даде на индианците всичко, с което можеше да се раздели. Морскосинята си кърпа за глава, избрана от годеницата му в магазина на главната улица в Индипендънс точно преди да потегли керванът. Лентата от шапката си — изплетена от кожа и украсена с миниатюрни сребърни мъниста. И най-сетне жилетката, която си беше купил от един шивач в Луисвил с първия си чек от работата като вестникар. При всеки дар, който протягаше към тях, мъжете му се усмихваха поред, докато решат помежду си кой да го вземе. Подаръците му спечелиха място до техния огън и дял от вечерята им: хляб от жълъди, сушени корени и шепа гъби.

Той се принуди да се храни бавно, за да не му прилошее. Наведе глава в знак на признателност, срещу всеки един от тях.

Индианците явно разбираха думите, които беше научил от племето шошони, и той допълни ограничения си речник с жестове, пантомима и рисунки в пръстта. Те го осведомиха, че напред по пътя му има езеро, високо в планините, но той не бива да го доближава. Казаха, че в езерото живее зъл дух, за когото твърдяха, че се храни с човешка плът и превръща хората във вълци.

— На’ит — повтаряше му единият от тях, като сочеше към фигурата, която беше нарисувал в пръстта.

Брайънт не разбираше какво се опитваха да му кажат.

Той ги отведе в пещерата и им показа трупа, като се чудеше дали не бяха познавали този човек приживе, дали не е бил от тяхното племе. Попита ги, доколкото успя, дали знаят какъв звяр или зъл дух е убил човека в пещерата. За негова изненада, те се отвратиха от вида на трупа и настояха да го изгорят незабавно, без да изрекат дори една молитва над него.

Може би заради тъмнината, в която не различаваше подробности, или заради гъбите, които беше изял и за които вече не се съмняваше, че имат слабо халюциногенно въздействие, Брайънт не успяваше да разбере какво трябва да изобразяват техните рисунки. Но явно според индианците бруталната смърт на мъжа не беше причинена от човек или див звяр, а някак си от двете едновременно. Човек в кожа на вълк или звяр в кожа на човек? От рисунките им беше невъзможно да се определи, а говореха толкова бързо и толкова тихо, че Брайънт успяваше да разбере само по една на всеки три или четири думи.

Когато се събуди, очакваше ловният отряд вече да е заминал. Но те го чакаха, след като бяха оседлали конете си и бяха угасили огъня. Водачът им беше облякъл жилетката на Брайънт върху туниката си от еленова кожа, което накара Брайънт да се усмихне. Единият от мъжете протегна ръка и му помогна да се качи на седлото зад него, Брайънт с радост прие. Мъжът с жилетката му изръмжа и обърна пъстрата си кобила на запад, по протежение на клокочещия поток, към увенчаните със сняг планини в далечината. Явно щеше да живее поне още няколко дни.

Беше радостен да се махне от тази поляна, над която все още се носеше слабата сладникава миризма на изгорена плът.