Алма Катцу
Глад (1)

Пролог
Април 1847 година

Всички бяха съгласни, че изминалата зима беше тежка — една от най-тежките, които си спомняха. Толкова, че някои от индианските племена — пайутите и миуоките — бяха принудени да слязат от планините. Горе нямаше никакъв дивеч и по петите ги следваше безмилостен глад; биваците, които оставаха след тях, бяха нашарени с черни следи от огнища, от които не се разнасяше миризма на печена храна — като тъмни очи по земята.

Някои от пайутите дори твърдяха, че са видели полудял бял човек, който е успял да преживее тази адска зима — бяха го зърнали да се носи по замръзналото езеро като призрак.

Това сигурно беше този, когото търсеха — мъж на име Луис Кесибърг. Последният известен оцелял от трагедията, сполетяла групата на Донър. Бяха изпратили спасителен отряд, който да открие Кесибърг и да го върне жив, ако това изобщо бе възможно.

Беше средата на април, но снежната покривка стигаше до гърдите на конете им; наложи се да ги оставят в ранчо наблизо и да продължат пеша.

След като превалиха хребета, до езерото им оставаха три дни надолу по склоновете на планината. Пролетта означаваше кал — много кал — но по високите места все още владееше зима и дебела бяла завивка покриваше земята. Снегът беше коварен: под него дебнеха пукнатини и неочаквано стръмни скали, и криеше тайни. Човек си мислеше, че е стъпил здраво на краката си, но беше само въпрос на време почвата под него да пропадне.

Спускането се оказа много по-трудно дори от онова, което бяха очаквали — снегът бе подгизнал и хлъзгав, изпълнен с противоестествено желание да ги повлече и да ги погребе под себе си.

Колкото повече наближаваха езерото, толкова по-тъмно ставаше наоколо — дърветата се издигаха невероятно високо и закриваха върховете на планините, а слънчевите лъчи не можеха да пробият през короните им. От пораженията по тях се виждаше колко много бе наваляло: клоните им бяха прекършени от снега, а кората им беше обелена на трийсет-четирийсет стъпки нагоре по дънерите. Близо до езерото цареше злокобна тишина. Не се чуваше съвсем нищо — нито птичи песни, нито плясък на водни птици, кацащи върху водата. Не се чуваше нищо друго освен тежките им стъпки и още по-тежкото им дишане, а от време на време — пукот от топящия се сняг наоколо.

Първото нещо, което усетиха, когато пред очите им се надигна мъглата над езерото, бе зловонието — всичко наоколо вонеше на мърша. Тежката смрад на гниеща плът се смесваше с боровото ухание във въздуха, така че им беше трудно да дишат, докато се приближаваха към брега. Миризмата на кръв, с характерния привкус на желязо, сякаш извираше отвсякъде — от земята, от водата и от небето.

Бяха им казали, че оцелелите са живеели в една изоставена колиба и в два заслона, единият от които бе издигнат до голяма канара. Откриха колибата бързо, като поеха покрай брега на езерото, по което пробягваха вълнички под ленивата мъгла. Тя се издигаше самотна, по средата на една неголяма поляна. Несъмнено беше изоставена, но те не можеха да се отърсят от усещането, че не са сами, все едно вътре ги чакаше някой — като в някаква страховита приказка.

Лошото предчувствие бе пропълзяло в душите на мъжете от отряда, а нервите им бяха изопнати от неестествената миризма във въздуха. Те бавно доближиха колибата, насочили пушки.

По снега бяха разхвърляни неща, които не очакваха да видят тук: джобен молитвеник с панделка за отбелязване на страниците, която потрепваше на вятъра.

Пръснати човешки зъби.

И друго, което приличаше на човешки гръбначни прешлени, оголени до костта.

Лошото предчувствие ги задавяше и притискаше очите им. Някои от тях отказаха да продължат. Вратата на колибата бе вече точно пред тях, а на стената до нея бе подпряна брадва. После вратата се отвори сама.