Алма Катцу
Глад (14)

Тринайсета глава

От разговора с Хейстингс бяха изминали три дни, когато откриха останките от детето, за което им беше разказал — индианчето на дванайсет години, завързано за дървото.

Ръцете на Рийд бяха ожулени до кръв, а търпението му бе на изчерпване. Пътят дотук беше мъчителен. След като двамата със Стентън се бяха върнали при останалите, въпреки всички предупреждения, които им предадоха, хората от кервана все пак решиха да продължат по същия маршрут. Патрик Брийн и Франклин Грейвс не одобряваха този път от самото начало и се оплакваха на всички, които бяха готови да ги изслушат, а скоро след тях и Уолфингър, Шпицър и всички останали германци подхванаха същия рефрен. Рийд подозираше, че това поне отчасти се дължи на неодобрението им към него като водач на експедицията.

Но той нямаше друг избор, освен да заеме това място. Новината за Лансфорд Хейстингс само за миг лиши Джордж Донър от цялата му самоувереност. Когато му казаха, той не отговори нищо, само премести поглед от Рийд към Стентън и обратно. Гледаше неразбиращо, все едно не можеше да проумее думите, които беше чул току-що.

— Допуснахме ужасна грешка — заяви направо Рийд. — Заложихме всичко на този човек, а той ни предаде. И ни излъга. И сега ще умрем тук, защото…

Но Донър само поклати глава.

— Не знам пътя до река Хумболт оттук, никой от нас не го знае. Може би наистина трябва да обърнем. Можем да поемем по северния маршрут…

— Няма време за това — прекъсна го Рийд. — Ако се опитаме да потеглим по северния маршрут толкова късно през сезона, ще се наложи да презимуваме във Форт Хол.

За повечето семейства това щеше да бъде истинска катастрофа. Малцина от тях имаха достатъчно пари, за да оцелеят през зимния сезон — не и на високите цени, на които се продаваше всичко в търговските мисии. Един фунт брашно струваше по долар и петдесет цента, а едно семейство като нищо изяждаше по фунт брашно на ден. Половината от семействата в кервана щяха да умрат от глад, преди да дойде пролетта.

Донър се беше извърнал настрани от тях, треперещ и облян в пот, като отказваше да вземе решение. И оттогава не беше казал нито дума на някого извън собственото си семейство. Рийд бе сигурен, че този срив е временно явление, и беше убедил Стентън да си мълчи. Джейкъб Донър, брат му, се съгласи да го държи настрани, така че никой да не го види, и в кервана се разпространи новината, че се е разболял.

И така, Рийд пое командването по маршрута. Само за един ден гората ги погълна, точно както беше погълнала кервана на Хейстингс, а след това теренът рязко започна да се изкачва нагоре. На сутринта, на втория си ден като водач, Рийд се ядоса, че един от воловете му е окуцял. В крайна сметка се опита да си го изкара на Кесибърг — когото не биваше да провокира — и двамата стигнаха дотам да си крещят в лицето, преди Кесибърг да му извади нож, така че се наложи останалите да го сграбчат за ръката, за да ги разтърват.

По маршрута на кервана бързо се възцариха напрежение и параноя. Рийд изпрати баджанаците Уилям Фостър и Уилям Пайк напред по пътя, за да разузнаят терена, и накара всички останали да секат дърветата наоколо, изпълнен с ужас, че може да попаднат в горския капан — точно като другия керван. Освен това предложи да съберат всички провизии на едно място и да ги разпределят на дажби, но предложението му беше отхвърлено с шумно и неприкрито възмущение, а част от мъжете дори го заплашиха, че ще увисне на някое дърво, ако отново повдигне този въпрос.

След като керванът спря за нощувка, изпратиха неголям ловен отряд, за да се възползва от последния останал час дневна светлина, преди да стане твърде опасно за лов. Прясното месо не достигаше, а никой не беше готов да заколи някое от своите животни, така че всички здрави мъже — както и някои не толкова здрави, като Люк Халоран — които имаха пушки, отидоха да търсят дивеч.

Рийд вървеше след малка групичка, предвождана от Милт Елиът и Джон Снайдър. Пушката му тежеше, а ръцете го боляха, след като цял ден бе размахвал брадвата. Освен това продължаваше да си блъска главата върху онова, което му беше казал Снайдър снощи — след като го беше последвал в гората.

„Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рийд? Ти изобщо не разбираш хората.“

„Само овцете ще те следват покорно. Останалите не вярват, че имат нужда от теб.“

„И няма да те слушат, освен ако не ги накараш.“

Снайдър беше безделник и скитник на двайсет и пет години, който никога не се беше занимавал с нещо по-трудно от това да размахва камшик след добитъка и да се отнася грубо с по-слабите от него. Рийд бе изградил голямо дърводелско предприятие от нищото и бе предвождал военен отряд срещу индианците от племената сауки и кикапу в сраженията срещу вожда Черния ястреб.

И въпреки това Снайдър беше прав — Рийд не разбираше хората. Светлината на деня вече се стопяваше, а през цялото време не бяха видели нищо — дори някоя прерийна катерица или една-единствена яребица — но никой не говореше за това на глас, против уроки. Рийд притеснено се вслушваше в бъбренето на мъжете пред себе си, разтревожен от все по-опасния разговор на Снайдър с Елиът. Снайдър знаеше, че Рийд го чува, и обичаше да го дразни; грубиянът в него се обаждаше. Дали снощи не се беше опитвал да го предупреди за нещо?

„Има два вида хора. Овце и онези, които ги колят. Не забравяй от кои съм аз.“

Ако имаше едно нещо, което Снайдър наистина да умее, това беше да накара хората да направят онова, което искаше от тях. Беше достатъчно само да им хвърли един поглед изпод сключените си вежди или да стегне мускулите на ръката си.

Ако Рийд можеше да се върне назад във времето, никога нямаше да се забърка в нещо с него. Беше проявил безразсъдство. Но не успяваше да заличи мисълта за ръцете на Снайдър от ума си, а тя — за големите му, груби, силни ръце — някак се беше преобразила от източник на боязън в силна, отчаяна нужда.

Беше глупаво. Беше по-лошо от глупаво — беше фатално.

Беше достатъчно човек да каже само една грешна дума на когото не трябва, за да се озове в килия, където да дочака окръжния съдия да се заеме с него. Рийд беше чувал една такава история от Едуард Макгий. Затова човек винаги трябваше да е готов да приеме всяко предложение в мига, в който е отправено.

Пред него изведнъж се разнесе ядосаният глас на Снайдър.

— Бога ми! — извика той и продължи с поредица от ругатни.

Малкото кученце на Халоран кресливо се разлая. Рийд ускори крачка. Може би най-сетне бяха открили дивеч.

Когато излезе от завоя на пътеката и видя какво бяха открили, стомахът му се преобърна. Между две дървета висяха останките от труп: китките бяха здраво стегнати с въже, раменете бяха разперени като криле, главата бе увиснала на шията, а надолу — надолу нямаше почти нищо. Гръбначният стълб свършваше изведнъж, във въздуха, а прешлените му висяха като мъниста на връв. Костите бяха почти напълно оголени от плътта. По земята се виждаха дългите кости на краката и натрошени парчета от ребрата. Пръстта под трупа беше бясно изровена и потъмняла от засъхнала кръв.

— Какво е това, мътните го взели? — каза Милт Елиът и едва не се спъна в дребния териер на Халоран, който душеше костите.

Рийд не можеше да откъсне поглед от главата, превърната на каша от насекомите. Нещо друго — може би птица? — бе изкълвало очите. Смъртта на детето сигурно е била чудовищна, макар че нямаше как да знае дали е била по-мъчителна от гладната смърт или от жажда високо в планините. Трябваше да каже нещо, преди Снайдър, Елиът и Халоран да занесат новината обратно в лагера и всичко да отиде по дяволите.

— Хейстингс ни разказа за това — каза той. — Това е работа на индианците. Някаква церемония.

— Церемония? — изръмжа в отговор Снайдър.

Той извади големия си ловджийски нож и се зае да кълца едното въже, докато не го преряза. Трупът увисна наляво, така че едната му ръка се повлече по земята.

— Каква е тази шибана церемония?

Рийд не отговори. Двамата със Стентън се бяха разбрали да не казват на останалите от експедицията за опасенията на Хейстингс. „Нещо преследва кервана.“ С тази новина нямаше да постигнат нищо друго, освен да им изкарат ангелите. Така или иначе, Снайдър явно не очакваше отговор; както мнозина други, и той се страхуваше от индианците и дори не се опитваше да разбере нещата, които правеха.

— Не ви ли прилича на онова хлапе, което намерихме в прерията, преди да стигнем до Форт Ларами? — попита ги Снайдър.

Териерът на Халоран започна да гризе кост от китката на трупа в краката му и Снайдър го изрита.

— Престани! Не бива така. Едно куче не бива да яде човешко месо. Може да му се услади.

— Куинси, ела тук — повика го Халоран.

Беше позеленял, а от охтиката беше останал само кожа и кости. Щеше да бъде истинско чудо, ако преживееше още един месец.

Снайдър протегна ръка, за да издърпа костта от кучето на Халоран. То скочи изведнъж срещу него и го захапа. От ухапаното място веднага бликна кръв.

— Глупаво псе! — рече Снайдър и инстинктивно вдигна ръка към устата си, за да изсмуче кръвта от раната.

После замахна с ботуша си срещу кучето, но не улучи и териерът отново скочи напред, за да го захапе за подметката. Без да се церемони, Снайдър вдигна пушката си и го простреля в стомаха. Звукът, който издаде животното, когато куршумът се заби в него, беше най-странното и злокобно нещо, което Рийд бе чувал през живота си — пронизителен писък, изпълнен с изненада и болка, който звучеше почти човешки.

Халоран беше плах и стеснителен човек — овца според класификацията на Снайдър — и беше изтощен от болестта, но сега го обзе гняв, който му даде сили да се изправи срещу Снайдър. Ръцете му се вкопчиха в реверите на по-едрия мъж, но Снайдър с лекота го отблъсна.

— Какво беше това, по дяволите? Защо го направи, дяволите да те вземат?

Халоран се обърна към останалите в търсене на подкрепа, но Рийд извърна поглед от него. Никой нямаше да се възпротиви на Снайдър — най-малко Рийд. Вече знаеше в какво може да се превърне той, познаваше силата на тези ръце и имаше синини, с които да го докаже.

— Този пес ме ухапа — отговори Снайдър. — А аз си имам права. Ако някое куче ме ухапе, го застрелвам.

— Почти не ти е пуснал кръв! — възрази Халоран.

По брадичката му се стичаше кръв от последния пристъп на кашлица.

— Може би аз трябва да застрелям теб — добави той.

Снайдър го зашлеви през лицето и Халоран падна по гръб на земята. Рийд се сви, когато го видя. Снайдър само се засмя.

— Престани да ревеш — рече той. — Така само ще стане още по-лошо.

Какво друго му беше казал Снайдър снощи? „Мислиш си, че знаеш как е устроен светът, но нищо не знаеш. Вбесявам се от хора като теб. Толкова си глупав, да ти го начукам, че дори не знаеш колко си глупав.“

Халоран се претърколи на четири крака и цялото му тяло се разтърси от нов пристъп на кашлица. От устата му увиснаха кървави нишки слюнка. Рийд беше погнусен от него, но и от себе си; трябваше да направи нещо, за да защити Халоран, но страхът не му позволи.

Снайдър и Елиът поеха обратно по пътя, по който бяха дошли. Рийд не помръдна от мястото си, а се загледа в Халоран, който се беше заел да рови с ръце в пръстта до тялото на кучето си.

— Хайде, Люк. Остави го.

Беше се стъмнило почти, а Рийд не искаше да изостава от останалите.

Халоран дори не вдигна поглед към него.

— Трябва да го погребем. Не мога просто да го оставя тук. Ще ми помогнеш ли? Поне това ще направиш ли?

Погнусата на Рийд се превърна в гняв. Земята беше твърда като скала, а те нямаха лопати. Какво искаше Халоран, да копаят с голи ръце? Освен това трябваше да мисли и за утрешния ден, за поредния ден на мъчителен труд, с който да разчистят пътя за кервана, а кой знае още колко дни като него ги очакваха след това.

— Остави проклетото куче — нареди Рийд и вдигна пушката на рамото си. — Или можеш да останеш сам тук в тъмното, за да провериш дали наистина има нещо, което ни следи.

Халоран се изправи и той изпита облекчение — но и зашеметяващ пристъп на вина, от който в гърлото му се надигна горчилка.

По целия път обратно към лагера се преструваше, че не чува хлипането на Халоран.