Стив Кавана
Тринайсет (71)

70

Спецекипът завари стаята на Брадли Съмърс празна. Прозорецът беше отворен. Водачът на екипа се покатери на покрива, огледа се и забеляза следи от стъпки по снега, които водеха към една поразбутана преспа. За всеки случай Дилейни заповяда да претърсят хотела и околността. Отне половин час и когато приключиха, агентите бяха сигурни, че са вбесили всеки гост, че следите водят към пътя, по който се излиза от хотела, и че няма признаци Банкнотата да се е върнал обратно.

Джошуа Кейн беше избягал.

Бързината, с която действаше ФБР, беше смайваща и плашеща. Броени минути след претърсването силите на реда бяха осведомени за беглеца. Пристигна Харпър. Беше попаднала на две снимки сред вестникарските изрезки. И на двете видяха един и същ мъж към шейсетте. На едната влизаше в съда, на другата излизаше. И в двата случая мъжът беше на заден план. С различен цвят на косата, различни дрехи, но приблизително еднакви черти на лицето. С изключение на счупения нос на Съмърс това беше същият човек. С Дилейни седнахме в подвижния щаб и се заехме да проучваме снимките. Хари все още се опитваше да се свърже с Прайър по мобилния. Очертаваше се съдебният процес на Боби да бъде прекратен. Нямаше съмнение.

— Къде може да избяга? — чудеше се Дилейни, докато разглеждаше снимките.

— Може би обратно в апартамента на Брадли Съмърс? — предположи Харпър.

— Изпратила съм там един агент, но няма голяма вероятност. Този тип е останал незабелязан адски дълго, едва ли ще допуска глупави грешки.

— Не проумявам как му се е разминало — обади се Харпър. — Прави това от десетилетия.

Глождеше ме, че силите на реда го бяха допуснали. Може би просто такава беше системата. Почти всяко полицейско управление във всеки град и във всеки щат беше претрупано с работа. Ръководеха се от уликите. Нямаха време да подлагат всичко на съмнение. В известен смисъл вината не беше тяхна. Бяха манипулирани от високоинтелигентен и хладнокръвен убиец и просто нямаха време да обмислят различни варианти. Въпреки това Банкнотата досега се радваше на огромен късмет. Толкова много жертви. И всичките в името на някаква негова извратена фантазия.

Обмислях каквото знаех за Кейн. Убийствата. Съдебните дела. Жертвите. Държавният печат.

Нямаше начин да допусне всичко да се разпадне. Щеше да иска да довърши мисията си.

— Харпър, обади се на Холтън. Веднага. Този откачен задник е мотивиран и педантичен. Ще се опита историята да приключи по неговите правила. Мисля, че се е прицелил в Боби — казах.

 

 

Три минути по-късно бях на предната седалка на колата, която Харпър беше взела под наем, и се бях вкопчил с разперени пръсти в таблото, докато тя следваше буса на спецекипа, лъкатушеше в движението и следваше виещите сирени.

— Опитай се да звъннеш пак на мобилния на Холтън — казах.

Харпър използва гласовите команди на телефона си, който избръмча в гнездо на таблото. Видях как дисплеят светна, отрази се в предното стъкло и звънът отекна по блутут системата.

Никой не вдигна.

— Пак ще опитам да се обадя на Боби — казах.

Набрах номера. Мобилният му явно беше изключен. Този на Холтън поне звънеше. Достатъчно беше просто да вдигне проклетия телефон.

— Ченгетата сигурно вече са на път — успокои ме Харпър.

Преди да потеглим, Дилейни се обади по спешност в Нюйоркското полицейско управление, за да изпратят кола в къщата на Боби да провери дали всичко е наред. Екипът щеше да пристигне всеки момент. Дилейни изпрати в къщата и агент от ФБР, за да се увери, че мястото е обезопасено.

Пътят с кола от „Джамейка“ до центъра на Манхатън обикновено отнема около час. Прекосихме магистралата през центъра на Куинс за по-малко от десет минути и пред нас изникна познатият силует — сградата на ООН светеше като на пощенска картичка отвъд тунела към Мидтаун.

Мобилният на Харпър избръмча. Беше Дилейни.

— Току-що ми се обадиха от Нюйоркската полиция. Говорили са с охраната на Соломон. Спокойно е. Помолих ги въпреки това да изпратят патрулка и наредих на агента си да се оттегли. Ще надуем сирените в тунела и после ще притихнем. Аз ще се преместя в цивилна кола и ще огледам района. Кейн сигурно още не е стигнал до къщата на Соломон, а ако е там и наблюдава, не искам да го подплашим.

— Съгласна съм — каза Харпър, — но няма да навреди с Еди да отидем, нали?

— Нека първо да огледам и ще ви звънна. Между другото, обадиха ми се от лабораторията за ДНК профила от бележника на Уин с отпечатъците на Кейн по него. Още не са приключили обработването на пробата и няма да са готови поне още десет часа, но първоначалните резултати сочат съвпадение с Ричард Пена — мъртвия, чиято ДНК беше по банкнотата в устата на Тоузър. Когато изготвят профила, ще знаем със сигурност. Харпър, искам да ме осведомяваш как напредваш с профила на Пена. Има някъде допирна точка между него и Кейн — каза Дилейни.

Изгубихме връзка, щом влязохме в тунела. Нямаше значение. И бездруго не можех да отлепя ръце от таблото, не и с Харпър на волана. Тя караше плътно зад микробуса на спецекипа и прелиташе със сто и двайсет километра в час на сантиметри от други автомобили и стените от двете ни страни. Исках да я попитам за ДНК следите на Ричард Пена и какво още е открила, но се опасявах да не направи катастрофа, ако я разсея.

След тунела край с паниката. Спряхме на Трийсет и осма улица, на една пряка от къщата, където беше настанен Боби, и зачакахме. Тази част на Манхатън бе доста спокойна. Жителите бяха предимно лекари и зъболекари. Колите от двете страни на улицата бяха скъпи джипове или спортни автомобили, с които зъболекарите облекчаваха своята криза на средната възраст.

— Стигна ли донякъде в разследването на Пена? — попитах.

— Стигнах. Ричард Пена е идентифициран по ДНК профила си като Удушвача от Чапъл Хил. Неговата ДНК съвпада с тази от банкнотата. Хиляда и четиристотин местни мъже доброволно са дали ДНК проби. Пена бил един от тях. Полицаят от Чапъл Хил каза, че поради огромния брой желаещи не можели да се справят с пробите. Наложило се да помолят охраната в кампуса да вземе проби от преподавателите, служителите и студентите. Охранител на име Ръсел Макпартланд е дал показания, че е взел проба от Пена, запечатал я и я предал на полицията. В момента полицай от Чапъл Хил преглежда досиетата на служителите в университета.

— Как успяваш да накараш ченгетата да правят всичко това за теб? — попитах.

Тя се усмихна и отговори:

— Убедителна съм.

Изобщо не се съмнявах. Допусках, че Ръсел Макпартланд е поредният псевдоним на Джошуа Кейн. Не би могъл да извършва всички убийства толкова чисто всеки път. Рано или късно щеше да остави ДНК. Вероятно беше започнал работа като охранител в колежа под фалшиво име. Такава работа би му осигурила неограничен достъп до доверчиви студентки. Когато някъде върлува убиец, уязвимите млади жени са склонни да се доверят на благонадежден охранител в колежа, ако той ги заговори или предложи да ги придружи до вкъщи. Само че точно тогава той оплел конците. Кейн явно бе оставил собствената си ДНК върху една от банкнотите, намерени при жертва. Сигурно го е разбрал още щом от полицията поискали ДНК проби от мъжете в кампуса. Кейн обаче използвал случилото се в своя полза. Взел проба от Пена, домакин на една от сградите. Фасулска работа — натрил с памучен тампон вътрешността на бузата му и го прибрал в шишенцето. После разменил своята проба с неговата и тя била неправилно вписана под името на Пена. Всъщност ДНК профилът на Пена бил този на Кейн. Пена не можел да си позволи да наеме адвокат защитник, а никой не искал да представлява про боно удушвача от Чапъл Хил. А по онова време нито една служба за обществени защитници не би изразходвала бюджета си за повторно изследване на ДНК.

Ето защо пробата от банкнотата в устата на Тоузър даде съответствие с Пена. Не беше възможно той да е докосвал банкнотата, защото вече беше мъртъв. Въпросната ДНК още от самото начало е била на Кейн, но той я бе завел под друго име.

Много умно.

Вероятно в досиетата на охранителите в колежа щеше да има снимки. Очаквах човекът на Харпър да намери снимка на Кейн в досието на Ръсел Макпартланд.

Нямаше друго обяснение.

Мобилният на Харпър звънна и тя вдигна. По уредбата на колата прозвуча гласът на Дилейни:

— Огледахме улицата и околността в радиус от километър. Не засякохме Кейн. Видяхме няколко души, но нищо необичайно. Хора, които се прибират от нощни клубове и барове, няколко наркомани върху одеяла в края на уличката, някакъв е паркирал пред една кръчма и спи като пън на предната седалка на астън мартина си. Явно е пиян. И в момента наблюдаваме, но няма и следа от Кейн. Още не.

— Нещо против да се видя с Боби? — попитах.

— Не, но не се бави — каза Дилейни и затвори.

— Ти върви. Ще те откарам и ще паркирам на улицата — каза Харпър.

Завихме към Трийсет и девета улица. Къщата на Боби беше по средата. Замислих се как ли ще реагира на онова, което ще му кажа. Сигурен бях, че ако федералните пипнат Банкнотата тази вечер, още утре сутринта ще успея да прекратя делото срещу него. Толкова много неща се случиха. Арнолд беше мъртъв, а аз още не бях имал време да асимилирам този факт. По някакъв начин Кейн беше успял да ме натопи за убийството му с друга банкнота от един долар.

— Спри колата — казах.

— Моля?

— Веднага спри колата. Искам да се обадиш на ченгето в Чапъл Хил. Кейн не разчита само на късмета си през всичките тези години — обясних на Харпър.

Харпър звънна на полицая. Почакахме. Той вдигна и каза, че току-що е намерил досието на охранителя Ръсел Макпартланд. Щял да го изпрати по имейл на Харпър утре сутрин, обаче тя успя да го убеди да снима досието с телефона си и да й изпрати снимките като съобщения. Полицаят го направи. Обадих се на Дилейни и й разказах всичко.

Най-накрая всички парченца паснаха. Обсъдихме нещата за десетина минути, после Харпър ме остави пред къщата на Боби. Най-обикновена къща от кафяв камък. Най-подходящият квартал, където човек може да се укрие от медийна буря.

Качих се по стълбите и потропах на входната врата. Студът щипеше бузите ми, духнах в шепи да се стопля. Холтън отвори вратата и откъм къщата лъхна топлина.

Той все още беше с черния панталон от костюма си и с вратовръзка. Беше свалил само сакото. Успокоих се при вида на оръжието му. Глок в плосък кобур на колана му.

— Добре ли си? — попита ме.

— Чувствам се ужасно. Боби как е?

— Влизай, горе е. Някакви новини?

Минах покрай Холтън и с признателност го чух да затваря вратата зад мен. Не си носех палтото и след като изминах пеша краткото разстояние от колата до къщата, целият треперех. За щастие, морфинът продължаваше да действа, иначе болката в потрошените ми ребра щеше да е нечовешка.

Коридорът беше тъмен, но в ъглите проникваше светлина от дневната. Чух бейзболен мач по телевизията.

— Качи се при него. На втория етаж е — каза Холтън. — Записах си мача и сега наваксвам. И защо не? Чувствам се по-сигурен с федералните, които са паркирали отпред. Поуспокоих се, нали разбираш?

Кимнах.

— Естествено. Последните дни бяха трудни, но нещата най-вече се обръщат в полза на Боби. Дано всичко приключи скоро.

Холтън вече се беше извърнал и се беше запътил към дневната. Видях го как се отпуска тежко на голямото канапе пред огромния телевизор и пита:

— Пипнахте ли онзи тип? Банкнотата?

— Може би. Според мен разполагаме с достатъчно поне да обявим процеса за невалиден. Ако го заловим, очаквам оправдателна присъда.

Холтън отвори бутилка бира и ми я подаде.

— Искаш ли? Като те гледам, имаш нужда.

И беше прав. Имах нужда. От тази и от още двайсет след нея.

— Не, благодаря.

Качих се на първия етаж, отидох до стълбището към втория и извиках Боби.

Никакъв отговор. Когато се качих най-горе, отново ми стана студено. Светлините бяха угасени, Боби сигурно си беше легнал. Леден повей докосна бузата ми. Прозорецът към улицата беше отворен. Приближих се към него безшумно. Надникнах. Беше открехнат трийсетина сантиметра и гледаше към аварийното стълбище. Надвесих се навън. Над и под мен на стълбището нямаше никой.

Вмъкнах се отново вътре и нечия ръка запуши устата ми и изви главата ми назад. Не можех да помръдна, нито да си поема дъх. Инстинктът ме тласкаше да стисна китката на нападателя си и да се извъртя покрай рамото му, за да я прикова към гърба му.

В този момент усетих нещо остро между плешките. Върха на нож.

Сведох очи към прозореца. И там, на стъклото, видях отражението на съдебния заседател Брадли Съмърс.

Стоеше зад мен, но виждах лицето му. И той гледаше отражението, срещна погледа ми. Още чувах далечните гласове на коментаторите в дневната долу.

Не помръднах. Не се съмнявах какъв ще бъде изходът, ако го направя. Кейн щеше да забие острието в гърба ми.

Телефонът все още беше в сакото ми. Успеех ли да го натисна, може би щях с гласова команда да се свържа с Харпър, както направих на задната седалка на полицейската кола няколко часа по-рано.

Всички тези мисли преминаха през главата ми за части от секундата. И тогава осъзнах, че вероятно същите мисли минават и на Кейн. Наблюдаваше ме в стъклото, преценяваше реакцията ми. Главата му се приближи, усетих дъха му в ухото си, когато ми изсъска:

— Не мърдай. Дори не си помисляй да помръднеш или да повикаш помощ. Тази вечер ще умреш, Флин. Единственият въпрос е колко бавно и дали изобщо ще убия и красивата ти частна следователка. Ако искаш да стане бързо и безболезнено, ще удовлетворя желанието ти. Просто прави каквото ти казвам.