Стив Кавана
Тринайсет (11)

10

Кейн изключи микрофона веднага след като чу изповедта на Робърт Соломон. Заключи комбито и се прехвърли в сив форд. Настани се на шофьорското място с лице към изходната рампа на паркинга. От мястото си виждаше достатъчно добре улицата долу, за да забележи черния джип, с който адвокатска фирма „Карп“ транспортираше хората си.

Двигателят на форда забоботи.

Без да откъсва очи от пътя, Кейн се наведе над съседната предна седалка и отвори жабката. Измъкна колт четирийсет и пети калибър и извади пълнителя. Пръстите му напипаха патроните вътре. В колата се чу тихо приплъзване, когато Кейн пъхна обратно пълнителя, последвано от металическо щракване на механизма, когато той вкара първия куршум в патронника.

Пред него по улицата се движеше червен корвет.

Колтът получи ново убежище в предния джоб на якето на Кейн. Часовникът показваше седем и петнайсет.

Всеки момент, помисли си Кейн.

Надяна кожени ръкавици. Харесваше му мирисът на кожа. Напомняше му за една жена, която познаваше навремето. Тя ходеше с черно кожено яке, бяла тениска и джинси. Кейн помнеше ситните й къдрици, светлата й кожа, смеха й, вкуса на устните й. И най-вече — черното кожено яке. Онази натрапчива миризма. И как кръвта сякаш се задържаше върху кожата, преди постепенно да се просмуче в нея, сякаш якето я отпиваше бавно и продължително.

Кейн стисна волана.

Заслуша се в триенето на кожа в кожа — ръкавиците по волана. Замисли се какъв звук издаваше коженото яке на младата жена, докато размахваше ръце в жалък опит да го отблъсне. Не се разпищя. Нито веднъж. Устата й се отвори, но от гърлото й не излезе звук. Само ципът на якето скърцаше, а то шумолеше, докато тя го блъскаше с ръце. Хрумна му, че звукът напомняше шепот.

Свистене на гуми по боядисания бетон. Светлина от фарове. Кейн погледна по посока на звука и светлината и видя пикап, който се спускаше по рампата от горния етаж. Не искаше пикапът да попречи на видимостта му. Запъти се към изхода. Спря. Камерата прочете номера му. Бариерата започна да се вдига. Кейн потегли с форда.

Докато наближаваше улицата, го задмина черен джип, който спря пред Конде Наст Билдинг. Кейн се огледа надясно. После наляво. Нямаше движение. Постара се да излезе бавно, за да не привлича внимание. Имаше достатъчно място да мине покрай спрелия джип, но Кейн не искаше да го прави. Спря зад него и с облекчение видя как Флин и бодигардът на „Карп“ излизат от сградата и се отправят към джипа. Докато оглеждаше двойката, Кейн остана с впечатлението, че адвокатът представлява също толкова сериозна физическа заплаха, колкото и охранителят. Твърде тъмно беше, за да различи лицата им, но проследи походките. Бодигардовете на Боби бяха толкова многобройни, че трудно ги различаваше един от друг — страшно си приличаха. Този обаче беше набит, широкоплещест и мускулест и се движеше сковано. Охранителите изглеждаха еднакво и имаха еднаква походка, но Флин ходеше като танцьор. Или боксьор. Винаги в превъзходно равновесие. Уверено. Беше висок и як. Мъж, навикнал на физически труд като по-млад. Флин имаше поведение на боец.

Бодигардът носеше едно от онези куфарчета. Фирмата имаше строга политика на сигурност по отношение на лаптопите. Нямаше как хакери да проникнат в тях от разстояние, нямаше друг начин за достъп освен с някоя от индивидуалните адвокатски пароли, които се сменяха всеки ден. Ако разполагаше с време, Кейн би могъл да хакне лаптопа, но най-напред трябваше да го докопа. Без фирмата да разбере. Кейн си имаше начини, познанства и пътища за достъп в сградата на адвокатска фирма „Карп“. Невъзможно беше да изнесе лаптоп от сградата, защото охранителните камери покриваха всеки сантиметър. Обаче страшно искаше да се добере до един. Вътре беше цялото дело на Соломон.

Кейн потръпна при мисълта да се добере до файловете. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той изпусна накъсана въздишка.

Адвокатът и бодигардът се качиха в джипа и се включиха в движението.

Кейн ги последва.

По това време движението в тази част на Манхатън буквално пъплеше. Което устройваше Кейн. Искаше да се добере до това куфарче.

Смартфон — разбира се, нерегистриран — стоеше на поставка отдясно на волана. Кейн влезе в Гугъл и потърси „Еди Флин, адвокат“. За негова изненада, първите няколко страници се оказаха вестникарски статии. Минали дела на Флин. Прегледа ги и прецени, че Флин представлява съществена заплаха в съдебната зала. Този тип беше опасен. Прехвърли няколко страници — същите истории, но качени в различни блогове и медии. Фирмата на Флин нямаше собствен уебсайт. Кейн откри само адрес и телефонен номер на сайта на „Жълти страници“.

И наистина, двайсет минути по-късно джипът отби вдясно и спря на Западна Четирийсет и шеста улица. На адреса, който Кейн беше открил в интернет. Той паркира отляво и угаси двигателя. Грабна телефона от поставката, пъхна го в якето си, излезе от колата и отвори багажника. Преди това се огледа, за да се увери, че зад него няма никой. Беше чисто. Под едно одеяло Кейн държеше комплект кухненски ножове, изработени по поръчка. Избра нож за филетиране и сатър. И двата в предпазни кожени калъфи. До одеялото беше приготвена отворена раничка. Кейн пъхна ножовете в нея, дръпна ципа и я метна на гръб. Дори след като убиеше мъжете, Кейн щеше да се нуждае от куфарчето с лаптопа. Преди много години беше научил, че най-лесният и бърз начин да отрежеш крайник е свързан по-скоро с добро касапско умение, отколкото с физическа сила. Ако започнеше да удря със сатъра по китката на мъртвеца, най-вероятно щеше да се наложи да нанесе от пет до десет удара, за да отсече ръката. Повечето щяха да бъдат поети от мускулите и сухожилията на китката, което щеше да му отнеме трийсетина секунди. Вместо това Кейн планираше за пет секунди да прокара филетиращия нож през мускулите и плътта на китката, за да оголи костта. След това с един-единствен удар на сатъра, който тежеше близо килограм и половина, щеше да довърши работата. Смяташе, че ще успее за петнайсет-шестнайсет секунди.

Кейн придърпа над лицето си козирката на шапката, затвори багажника и пресече улицата.

Бодигардът с куфарчето, привързано за китката му, вече беше излязъл от джипа. Застана с гръб към Кейн и протегна ръка към задната дясна врата. Светлината от най-близката улична лампа не беше достатъчна Кейн да го разгледа добре. Деляха ги петнайсетина метра. Флин също излезе от джипа. Позна го по походката. Кейн бръкна в джоба на якето си, обхвана пистолета и леко притисна спусъка.

Дванайсет метра. Флин закопчаваше палтото си и се канеше да поеме по стълбите към кантората си.

Кейн чу как точно пред него се затръшва вратата на автомобил. Възрастен мъж с тъмносин костюм заобиколи капака на нисък зелен кабриолет и се качи на тротоара съвсем близо до Кейн в светлината на уличната лампа. Запътил се беше в същата посока. Отиваше в кантората на Флин. Кейн не виждаше лицето му, само прошарената коса на тила.

Канеше се да извади оръжието и да избута мъжа от тротоара, когато онзи вдигна ръка и се провикна:

— Ей, Еди!

Флин се обърна по посока на Кейн. Бодигардът също. И двамата бяха на стълбите, по-високо от него. Кейн наведе глава. Виждаше гърдите им под ръба на козирката си, но не и лицата. Не искаше да рискува да срещне погледите им. Последното, от което имаше нужда, беше някой да го разпознае. Докато се обръщаше, бодигардът рязко отметна палтото си и стисна пистолета. И двамата с Флин бяха с лице към Кейн.

Беше изгубил момента на изненада. Щяха да го видят как вади оръжието си. И предвид средното време за реакция бодигардът вероятно щеше да успее да стреля най-малко два пъти. Затова той трябваше да бъде първата му мишена.

Ботите на Кейн трополяха по плочите на тротоара. Сърцето му отмерваше още по-бърз ритъм. Кръвта бучеше в ушите му. Почти усещаше парливия мирис във въздуха след стрелбата. Приятна хладна тръпка плъзна по гръбнака му. Ето това беше. За това живееше Кейн. За това превъзходно очакване. В плавна последователност той издиша, вдигна лакътя си и бързо измъкна дясната си ръка изпод якето.