Стив Кавана
Тринайсет (25)

24

Нуждаех се от няколко часа бездействие, за да оставя нещата сами да се подредят в главата ми. В края на срещата в „Карп“ си пролича, че и на останалите им трябва същото. Руди беше чувал какви ли не истории, но само тази го накара да извие вежди. Накрая всички бяхме единодушни — не разполагахме с достатъчно, за да уличим неизвестен сериен убиец. Ама никак. Руди обаче хареса другите ми доводи и изпрати двама правни асистенти със служебна кредитна карта да купят нещата от моя списък. Хубаво. Единственият човек, който не каза и дума на срещата, беше Боби. Не можех да го разбера. През повечето време просто гледаше през прозореца към Таймс Скуеър. Реших, че просто се любува на гледката като човек, който съзнава, че няма да има подобна гледка от затворническата си килия през следващите трийсет-четирийсет години.

В края на срещата се договорихме да се съберем отново следващата сутрин преди съда, за да прегледаме отново встъпителната реч на Руди. Обещах на Харпър, че ще й звънна по-късно, след срещата й с Холтън.

Отначало тя не признаваше, че е среща, но накрая кимна и каза:

— Добре де, среща е. Съзнавам, че не е съвсем професионално, но си казах: какво пък толкова? Ако на Руди Карп не му харесва, да го духа.

— Престани с това духане. Холтън ще остане с невярна представа.

Посмяхме се — приятно беше. Но веднага след като се отвориха вратите на асансьора, все едно нарамихме стокилограмови раници. Обратно на работа.

— Ще се обадя на приятели от местната полиция. Джо познава много ченгета. Разбирам се по-добре с местните ченгета, отколкото с федералните, затова и аз ще заседна на телефона. Шерифи, заместник-шерифи, следователи. Тези хора могат да покрият половината държава. Искам да им изпратя подробности за банкнотата, да проверим дали няма да излезе нещо — каза Харпър.

Звънна мобилният ми. Беше Кристин.

— Здрасти. Знаеш ли, аз съм в града. Дойдох да се видя със стари приятели. Докато се прибера, няма да ми е до готвене. Какво ще кажеш за китайско? — попита.

— Разбира се. Не знаех, че ще идваш в Манхатън.

— Днес не бях на работа, затова реших да се срещна с разни хора. Не съм длъжна да те осведомявам къде ходя, Еди.

— Извинявай, нямах това предвид. Аз… виж, радвам се за вечерята. Но ми се искаше да видя Ейми.

— Е, ще трябва да се задоволиш с мен. На обичайното място след час?

Знаех, че не бива да споря. Времето, което прекарвах с Ейми, до голяма степен зависеше от Кристин и аз не исках да й се противопоставям. Така само щях да влоша нещата. Не, довечера исках да създам добро впечатление. Най-сетне имах възможност да се измъкна от живота, който водех. Постоянна работа при Руди. Без опасни дела. Без клиенти психопати. Без да има причина някой луд да заплашва семейството ми, за да си отмъсти на мен. Кристин открай време искаше точно това. Аз също го исках за нас.

— Добре, ще се видим там — отговорих.

Имах време да отида да си взема колата. Не исках да я оставям на наказателния паркинг.

Спрях такси и поех на север. В най-голямото задръстване. Чак до пристан 76. На бариерата показах фиша за глобата, платих я и ми дадоха ключовете, номера на мястото и карта на паркинга. Когато най-сетне намерих мустанга си, хартиеният плик от „Макдоналдс“ още се мъдреше под чистачките. Скъсах го, хвърлих го на задната седалка и изругах Грейнджър.

Половин час по-късно бях в колата си на път за Китайския квартал. Паркирах и изминах на бегом двете преки до Дойър Стрийт. Отвън чайната „Ном Ва“ не беше нищо особено. Отвътре също не беше кой знае какво. Сепарета, тапицирани с червена изкуствена кожа, маси с ламинирани плотове.

Беше като в обикновена закусвалня, но вместо нож и вилица получаваш китайски пръчици. Обстановката не беше специална, само храната. И историята. Това място беше сърцевината на Китайския квартал. Беше открито през 1920 г. и тук приготвяха невероятни пелмени и дим сум.

Закъснях. Кристин вече се беше настанила в едно сепаре и си беше поръчала чай. Не се усмихна, като ме видя. Само ми махна с пръчиците и отново се съсредоточи върху пелмените и соевия сос. Бях изминал половин километър тичешком и се бях задъхал. Коремът ме присвиваше — дадох си сметка, че съм напрегнат.

Искаше ми се да й разкажа за работата си в „Карп“, но не знаех как. Устата ми беше пресъхнала и бях в плен на същото чувство, което изпитвах при първата ни среща — страх. Когато се запознахме, веднага разбрах, че тя е специална жена, с която не бива да сгафя. Е, засега постигах огромен успех с гафовете. Това беше последният ми шанс.

Беше с нова прическа. Меката й кестенява коса беше подстригана на късо каре. Изглеждаше различно. И с малко по-тъмен тен от обичайното. Настаних се срещу нея и сервитьорката ми донесе бира, без да ме пита.

— Чух, че пак си започнал да пиеш — каза Кристин.

— Чакай малко. Извинявай, че закъснях. И не съм си поръчвал бира, ти си я поръчала.

— Хари ми каза. Твърди, че владееш положението. Според него по едно питие от време на време под негово наблюдение е за предпочитане пред това да си скубеш косите, че никога повече няма да пиеш — отбеляза тя нехайно, докато дъвчеше пелмените.

Вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам.

— Много съжалявам, че закъснях. Може ли да започнем отначало?

Кристин отпи от чая си, облегна се назад и изтри устни със салфетка. Впери поглед в мен, махна с ръка и каза:

— Днес съм малко раздразнителна. Как си?

Разказах й за процеса срещу Соломон. Отначало май се ядоса. Сключи вежди и шията й почервеня. Познавах тези признаци.

— Нали трябваше да я караш по-кротко? Да не си в светлината на прожекторите. Такива дела привличат внимание. А на всички ни е известно, че вниманието, което привличаш ти, винаги е опасно — изтъкна тя.

Имаше основание. По тази причина се бяхме разделили. Заради моята работа. А семейството ми беше твърде важно за мен. Не знам какво щях да правя, ако им се случеше нещо по моя вина. Вече ни се беше разминавало на косъм. И от всичко това страдаше дъщеря ни.

— Този случай не е опасен и отваря пред мен нови възможности. Ще ти разкажа, но първо искам да знам как е Ейми.

— Чувства се страхотно, Еди. Издържа теста по математика, който я притесняваше. Говори ми постоянно за едно момче от кръжока по шах. Но са само приятели. Засега. Щастлива е и като че ли харесва Кевин…

Кевин. Кристин беше станала доста близка с шефа си. Беше й помогнал да се установи в Ривърхед, беше я запознал с най-важните хора в града. Дори лично беше свършил това-онова в апартамента й. Не го познавах, но ми се искаше да му разкрася физиономията.

— Хубаво. Продължава ли да чете книги?

— Всяка вечер. Прочете дори няколко от онези евтини кримки, които все й подаряваш.

Кимнах. Стана ми приятно. Можех да се обзаложа, че Кевин чете само правна литература и книги за историята на климатиците. С Ейми открай време имахме еднакъв вкус към книгите.

Хапнах малко. Не посягах към бирата. Изчаквах да събера смелост да заговоря за връзката ни. Бяхме разделени отдавна. След време просто преставаш да обсъждаш как да закърпите нещата — твърде болезнено е. Само че в живота ми предстояха промени. Имах шанс да оправя всичко. Отдавна искахме работа, каквато щях да получа сега. Стабилност, сигурност. Щях да се прибирам за вечеря, без да се тревожа дали някой няма да разбие входната врата.

Не знаех как да й го кажа. Повдигаше ми се от храната, усещах как по челото ми избива пот.

— Имам работа — смотолевих. — В адвокатската фирма „Карп“. Граждански дела, съвсем малко наказателни. Нищо опасно. Нищо притеснително. Работно време от девет до пет и добро заплащане. Измъкнах се, Кристин. Делото на Соломон е последният ми голям процес. Искам с Ейми да се върнете у дома. Може да наемем предишния ни апартамент в Куинс…

Очите й се насълзиха, устната й затрепери.

— А може и да се преместим другаде. Да започнем отначало. Вече мога да ви издържам и няма да се налага да работиш толкова. Ще бъде както винаги сме искали. Можем пак да станем семейство.

Кристин изтри сълзата, потекла по бузата й, и ме замери със салфетката си.

— Аз те чаках. След всички гадости, които преживяхме. Пиенето. Рехабилитацията. Чаках те. А после се захвана с всички онези дела, Еди. Ти направи своя избор. И работата ти ни изложи на опасност. А сега, след като си сложил точка, очакваш просто да хукна обратно към теб?

— Не е така. Хората ме търсеха. Нуждаеха се от помощ. Не можех да ги отпратя. Що за човек щях да бъда, ако ги бях оставил да влязат в затвора? Нямаше да мога да се погледна в огледалото. Не беше въпрос на избор. Никога не съм имал избор. Не и за себе си.

— Аз обаче имам избор. Не съм искала това… този живот. Не искам съпруг, който не може да живее с близките си, защото така ще ги застраши. Изморих се, Еди. Край на чакането…

— Не се налага да чакаш. Вече ти казах, имам безопасна работа. Можем пак да заживеем като преди.

— Няма връщане назад. Обмислила съм всичко. Искаше ми се тази вечер да дойдеш у дома и да се видиш с Ейми, но следобед осъзнах, че трябва просто да ти кажа. Не мога повече да крия. Затова реших да се срещнем тук, не исках Ейми да бъде свидетел. Приключихме, Еди. Никакво чакане повече. Виждам се с Кевин. Той иска да се преместим при него.

В този момент вече не седях в сепарето с Кристин. Не бях в чайната. Не бях дори в Китайския квартал. В този момент видях точно онова, от което се опасявах и което присъстваше в кошмарите ми от месеци. Тялото ми беше проснато пред Емпайър Стейт Билдинг, а Кристин се намираше на панорамната тераса осемдесет и шест етажа над мен. Извади венчалната си халка от чантата и я хвърли през перилата. Аз лежах на тротоара и знаех, че халката лети към мен. Все по-бързо. Златна халка, която се премята във въздуха. Наближи и вече я виждах. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Можех само да забия нокти в плочите и да чакам.

А когато тя паднеше върху гърдите ми, се събуждах.

Точно тази болка изпитвах и в момента. Пареща болка, която пресичаше дъха ми. И която бях очаквал да ме връхлети — ето това беше най-лошото.

— Недей…

— Еди, вече съм решила. Съжалявам — каза Кристин, вече съвсем хладно.

— Съжалявам, много съжалявам. Нещата ще се променят. Аз ще се променя. Тази нова работа…

Думите обаче заседнаха в гърлото ми. Вече я бях изгубил. Цялата болка, която се бях опитвал да потисна с алкохола, отново се разбушува. И ме тласна към борба.

— Той не те обича колкото мен!

Кристин отброи няколко банкноти, остави ги на масата и задържа за миг ръка върху тях. Поколеба се, но не за сметката. Не се осмелявах да кажа нито дума повече. Знаех, че част от нея все още ме обича. Толкова много неща ни свързваха. Тя примигна и поклати глава. Изправи се, измъкна се от сепарето и каза:

— Кевин ме обича. Сигурна съм. Ще се грижи за Ейми. И за мен. Не се обаждай, поне известно време.

Тя понечи да си тръгне, но ръката ми се протегна. Светкавично. Стиснах я за китката. Тя спря. Глупав ход. Пуснах я.

Слушах как токчетата й чаткат по пода. Звукът затихваше, колкото повече се отдалечаваше Кристин. Погледнах към бирата върху масата пред мен. „Милър“. Златиста. Със запотена бутилка. Исках я. И още десет след нея, а после водка, уиски, всичко, в което можех да удавя болката. Хванах бутилката, вдигнах я към устните си и погледнах към парите, които Кристин беше оставила.

Върху банкнотите проблясваше златна халка.

Върнах бутилката на масата. Разтрих слепоочията си. Все едно товарен влак летеше през вените ми.

Станах, взех халката и я прибрах в джоба си. Краката ми сами ме отведоха до колата. Не вдигнах поглед чак до паркинга. Нито веднъж. А когато седнах зад волана и запалих двигателя, не можех да си спомня как съм дошъл от ресторанта.

Гадеше ми се. Все едно бях глътнал надут балон, който не можех да изплюя.

Явно по същия начин съм се добрал и до Четирийсет и шеста улица. Завих по нея, без да съзнавам как съм стигнал до тук, нито колко време съм шофирал. Паркирах пред кантората си и слязох от колата. Ключовете ми подрънкваха в джоба на палтото, докато крачех към стълбите. С наведена глава. Дъхът ми се спускаше на ивици студена пара към стъпалата.

Не забелязах ченгето Грейнджър, докато той не ме блъсна назад.

Залитнах, но успях да се задържа прав. Затръшнаха се врати на автомобили. Много. Озърнах се. Трима здравеняци отляво. Двама отдясно. Един от типовете отдясно стискаше полицейска палка. Грейнджър се отдръпна нагоре по стълбите, без да ме изпуска от очи. Причакваха ме. Хвърлих им само бегъл поглед, но разбрах, че всичките са ченгета, още преди да видя палката. От стойката им. От дрехите. „Ливайс“ и „Ранглър“. Боти. Напъхани в панталоните ризи и широки якета, за да прикриват кобурите.

Размърдах рамене, смъкнах тежкото си палто. Разтреперих се — или от мразовития вятър, или от страх, заради който в тялото ми плисна адреналин като през скъсана язовирна стена. Усетих как дори свитият ми юмрук трепери.

Зад мен се пръсна стъкло. Парченца ме удариха по гърба — разбрах, че един от тях троши колата ми с палката.

Гласът на Грейнджър прозвуча почти топло. Беше чакал четирийсет и осем часа за това и не скри задоволството си, докато изричаше следващите думи:

— Не по лицето.

Кучи син.

Можех да избягам, но знаех, че няма да стигна далече и че те не целят да ме убият. Можеха да го направят обаче, ако хукна. С изстрел в гръб. Заподозрян, който не е спрял в отговор на предупреждение. Непрекъснато се случваше. Добре дошли в Ню Йорк.

Главатарят им ме нападна отдясно. Едър мъжага. С къса коса и малки тъмни очички. С гъсти мустаци, без врат. С юмруци като чувалчета, пълни с монети. Беше по-висок от мен със седем-осем сантиметра и вероятно обсегът му беше десетина-дванайсет сантиметра по-широк. Май беше най-едрият от всички. Опасен тип.

Замахна с десния си юмрук, лакътят му щръкна зад рамото, като че ли се канеше да обработва заподозрян с яката си ръка. Очите му изглеждаха още по-присвити на злобно разкривената физиономия. Устните му оголиха стиснатите зъби. Другите се бяха отдръпнали. И гледаха.

Забелязах как нападателят ми приклекна. Този удар се целеше в слънчевия ми сплит. Мощен, за да ме извади от строя. Другите щяха да се разтанцуват върху гръдния ми кош, по коленете и после по глезените. Половин час по-късно всички щяха да се наливат със студена бира и да се хилят. Да тупат Грейнджър по гърба. Да се поздравяват, че са ми дали добър урок.

Не и тази вечер. Нямаше да стане.

Отдръпнах се точно когато здравенякът замахна. Може и да беше як, но беше бавен. Това нямаше значение. Мускулите щяха да си кажат думата. Не ти трябва бог знае каква бързина, ако юмрукът ти е тежък.

За мой късмет, бях блъскал по боксовата круша шест дни седмично цели шест години в най-мъжкарската ирландска боксова зала в квартала. Което до голяма степен означаваше, че е и най-мъжкарската боксова зала в цял Ню Йорк.

Замахнах с дясната си ръка. Със светкавична бързина. Рязък удар и едновременно отдръпване извън обсега му. Здравенякът не мигна. Хълбоците му не помръднаха, не отмести тежестта назад. Но и не беше нужно. Имах време да избера къде да застана и това ми стигаше. Големият юмрук е лесна мишена. Знаех къде се е прицелил, колко бързо и колко силно ще удари. Държах юмруците си високо, все едно се готвех за потупване за поздрав. Само че изобщо не бях дружелюбен. Китката ми беше съвсем леко наведена, за да се образува права линия между кокалчето на средния ми пръст и лакътя. Солидна опора от кост, насочена безупречно, за да поеме удара с минимални щети.

Всички щети щяха да се насочат в противоположната посока. Моето средно кокалче щеше да се забие в неговата пета метакарпална кост — кокалчето на кутрето му. А тя хрущи безбожно силно. Все едно онзи се е опитал да ме удари и е закачил кутрето си на ъгъла на тухлена стена. Всички ченгета чуха изхрущяването на счупената кост, разкъсването на сухожилията и фрактурите, които се множаха чак до китката на онзи тип. Все едно ковашки чук се беше стоварил върху пликче с фъстъци.

Здравенякът вдигна счупената си ръка към лицето, за да се предпази, и се отдръпна, когато шокът блъсна тялото му. После го блъснах аз.

Пристъпих по-близо и стоварих ляв ъперкът в ребрата му с всичка сила. Юмрукът ми се вряза дълбоко и го повали на тротоара. Завъртях се рязко, готов да посрещна следващия нападател.

Твърде късно. Чух глухия удар на палката отстрани на главата си, преди да го усетя. Тротоарът бързо се надигна и аз протегнах ръце да омекотя падането. Пред очите ми затанцува златна халка. Пръстенът на Кристин беше паднал от джоба ми. Чух го как издрънча тихо и отскочи от настилката. Пресегнах се в отчаян опит да го уловя. Лицето ми щеше да се строполи точно до него. Само че аз не паднах върху тротоара. Той се размаза пред очите ми, завъртя се и изчезна.

Изгубих съзнание още преди да се строполя върху плочите.