Стив Кавана
Тринайсет (18)

17

Сутринта, преди да излезе от апартамента, Кейн отметна платнището върху ваната. Пресегна се, отпуши сифона и пусна душа. След броени минути вече плакнеше крехки бели кости. Постара се да събере всички кости и зъби, уви ги в кърпа и ги натроши на прах. След това ги изсипа в кутията с праха за пране и я затвори. Куршумът беше в джоба му. Щеше да се озове в реката или в някоя улична шахта, когато излезеше. И готово. Взе си душ, смени превръзката на раната си, облече се, гримира се, увери се, че благодарение на ледения компрес подутината на лицето е спаднала значително, облече си якето и излезе на улицата.

Скоро след това Кейн се присъедини към опашката за проверка пред Наказателния съд на Сентър Стрийт. Колоните бяха две. Хората от страната на Кейн държаха писма с червена лента като доказателство, че са повикани да бъдат съдебни заседатели.

Двете колони се придвижваха бързо и не след дълго Кейн влезе и се спаси от студа. Не накуцваше въпреки раната си. Не изпитваше болка, затова и походката му не беше променена. Обискираха го и го накараха да пусне якето си през скенера. Днес не носеше чанта. Никакви оръжия. Прекалено рисковано беше. След проверката го насочиха към асансьорите и му казаха да се яви пред служителка на съда, която чакала на съответния етаж. Кейн открай време се чувстваше неловко в препълнени асансьори. Хората воняха. Афтършейв, дезодорант, цигари и телесни миризми. Кейн наведе глава и пъхна носа си в дебелия шал.

Усещаше треперене под лъжичката и се помъчи да го потисне.

Вратите на асансьора се отвориха и той последва тълпата по тесен мраморен коридор към кръглолика служителка зад малко гише. Зачака реда си. Придаде си леко смутено изражение. Проверка на призовката, на документите за самоличност. Озърташе се, барабанеше с пръсти по токата на колана си. Служителката изпрати жената преди Кейн в голяма стая от дясната страна на гишето. Тръпка пробяга по тила на Кейн. Все едно някой беше доближил нагорещена крушка до кожата му. Приятната тревожност беше награда за него. Той обожаваше това усещане.

— Призовката и документ за самоличност, господине — прикани го служителката.

Беше с ярко червило, което се беше размазало по предните й зъби.

Кейн подаде документа за самоличност и призовката и погледна над рамото на служителката към стаята вдясно зад нея. Тя сканира баркода на призовката, погледна документа за самоличност, вдигна очи към Кейн и каза:

— Влезте и седнете. След малко ще започне видеопрезентацията. Следващият…

Кейн пъхна документа за самоличност обратно в портфейла си. Той не беше негов, а на мъжа, който изчезна във ваната си предишния ден. Овладя желанието си да размаха юмрук във въздуха. Невинаги минаваше през проверка толкова лесно. Беше избрал прецизно мишената си. Понякога дори с помощта на латекс, боя и грим не успяваше да постигне приемлива прилика. Например в Северна Каролина. Снимката на документа за самоличност беше отпреди десет години. Дори самият човек не приличаше на нея. Тогава служителката в съда се беше взирала в Кейн и шофьорската книжка цели две минути, дори повика началника си, преди да го пусне. Но тук, в Ню Йорк, щастието му се усмихна.

Стаята, в която влезе, не беше боядисвана от много години. По тавана още имаше никотинови петна от времето, когато на призованите за съдебни заседатели бе позволено да пушат, докато очакваха как ще се развият нещата. Кейн се присъедини към още двайсетина души. Всеки седеше на стол, към едната ръкохватка на който беше прикрепен подвижен плот. Друга служителка се приближи към Кейн и му подаде два листа. Единият се оказа анкета, а другият беше информационна брошура „Често задавани въпроси“.

На стената срещу столовете бяха поставени два големи монитора. Кейн попълни въпросника може би прекалено бързо. Озърна се и видя, че другите гризат химикалките, докато обмислят отговорите си. Целта на анкетата беше да отстрани онези, които познават някой от свидетелите или основните участници в предстоящия съдебен процес. Съдържаше и най-общи въпроси, целящи да се установи някаква предубеденост. Никой от тях не създаде проблеми на Кейн — умееше да изглежда безпристрастен на хартия.

Щом всички оставиха химикалките, екраните оживяха. Той изпъна гръб, сложи ръце в скута си и насочи вниманието си към филмчето. Петнайсетминутен видеоматериал, изготвен от съдии и адвокати с цел да разясни на потенциалните съдебни заседатели какво представлява един процес, кой ще бъде в съдебната зала и каква роля ще има, и, разбира се, каква безпристрастност се очаква от членовете на журито. Изискваше се да бъдат непредубедени, да не обсъждат процеса с никого преди края му и да внимават какви улики им се представят. За работата си всеки заседател щеше да получава по четирийсет долара дневно или от работодателя си, или от съда. Ако процесът се проточеше повече от трийсет дни, съдът по свое усмотрение можеше да им отпусне по още шест долара дневно. Щяха да им подсигуряват обяд. Нямаше да им възстановят разходите за път или паркинг.

През паузите, когато филмовият разказ прекъсваше за смяна на сцената, Кейн оглеждаше мъжете и жените край себе си. Много от тях гледаха телефоните си, а не видеото. Някои внимаваха. Други като че ли дремеха. Кейн погледна отново към екрана и тогава го забеляза.

Мъж с бежов костюм, застанал до вратата. Беше почти плешив, а малкото коса от двете страни на главата му бе прошарена. Човекът беше пълен, но не дебел. Имаше излишни десетина-дванайсет килограма, не повече. Очилата се бяха смъкнали почти до върха на носа му и сякаш всеки момент щяха да паднат. Главата му бе наведена и дебелият му палец се стрелкаше по смартфона. Двойната му брадичка се очерта на светлината от дисплея и той заприлича на злодей от стар филм на ужасите. Кейн успя да зърне и тъмните хлътнали очи на мъжа. Бяха тъмнокафяви, почти черни. Малки и безмилостни. Изобщо не гледаха в смартфона. Те преценяваха потенциалните съдебни заседатели един след друг. Поспираха четири, най-много пет секунди на всеки. Съсредоточено. После се отместваха към следващия.

Вероятно единствено Кейн забеляза мъжа. Не го виждаше за пръв път. Знаеше името му. Никой друг не му обръщаше внимание. А мъжът искаше точно това. Беше се облякъл в ненатрапчив костюм. С бяла риза и бледа вратовръзка, сякаш купувани много отдавна. А костюмът — най-малко преди десет години. В лицето му също нямаше нищо отличително. Дори да седиш цял час в метрото срещу този човек, десетина секунди след като излезеш, няма да можеш да си спомниш нищо за него.

Казваше се Арнолд Новослик. Беше нает от „Карп“ за консултант по избора на съдебни заседатели за делото срещу Соломон. През последния месец Кейн беше прекарал нощ след нощ в закрития паркинг и беше наблюдавал как Арнолд размества лицата по корковата дъска в кантората. Сформиран беше цял екип, който да проучи всички потенциални съдебни заседатели в списъка. Да ги снима. Да се рови в живота им, в социалните медии, които ползваха, в банковите им сметки, семействата им, убежденията им. Човекът, чиято самоличност Кейн открадна, се беше появил на тази дъска. Както и другият, когото изгори на един изоставен паркинг предишната вечер.

В редица отношения Арнолд беше лакмусов тест за Кейн. Ако някой можеше да забележи, че е откраднал живота на един от потенциалните съдебни заседатели, това щеше да е Арнолд. Той наблюдаваше кандидатите — виждаше кои се отнасят сериозно и кои не.

Изведнъж Кейн си даде ясна сметка, че след миг очите на Арнолд ще се спрат върху него. Рязко си пое дъх при тази мисъл. Стана му горещо. Потта беше негов враг. Гримът му можеше да се разтече и синините около очите му да се покажат. Загледан в екрана, Кейн разсеяно свали шала и разкопча яката на ризата си.

И тогава усети върху себе си погледа на Арнолд. Искаше му се и той да го погледне, за да се увери. Всеки негов нерв и инстинкт го подтикваха да завърти глава към Арнолд. Но не го направи. Главата му остана решително обърната към екрана. Улови Арнолд с периферното си зрение. Не беше сигурен, но той като че ли беше зарязал телефона и се взираше настойчиво в него.

Кейн се размърда на мястото си. Все едно беше попаднал в светлината на полицейски прожектор. Страшно му се прииска видеото да свърши. Тогава щеше да може да се озърне. Да провери какво прави Арнолд. Всеки миг беше мъчение.

Най-сетне видеото свърши и Кейн погледна към Арнолд. Той се бе вторачил вдясно от него. Беше преминал към друг заседател. Кейн извади прасковена салфетка от джобчето на ризата си и леко попи чело. Потта не беше толкова много, колкото се бе опасявал. По салфетката остана съвсем малко грим. Приблизително с цвета на хартията. Този път той беше проявил предвидливост.

Чу как служителката се придвижва от дъното към предната част на помещението. Ботушите й кънтяха по паркета. Зад нея Кейн видя друга колона потенциални съдебни заседатели, които чакаха да влязат.

Служителката се обърна към насядалите хора.

— Госпожи и господа, благодаря ви за вниманието. Моля ви да отбележите номера си на потенциален заседател отгоре на листа, да оставите анкетата в синята кутия в дъното на стаята и да последвате колегата ми Джим в съдебната зала. Преди да излезете, в случай че не ви е обяснено — това е стаята на журито. Ако не ви изберат, моля да се върнете тук и да изчакате съдебен служител. Не може да си тръгнете веднага, въпреки че не сте избрани. Благодаря.

Кейн бързо събра вещите си и се запъти към дъното на стаята. Колкото по-близо се намираше до челото на колоната, толкова по-големи бяха шансовете му да влезе в журито. Пусна попълнената анкета в кутията и се подреди зад жена на средна възраст с къдрава кестенява коса и зелено палто. Тя се извърна и му се усмихна.

— Вълнуващо, нали?

Кейн кимна. Ето това е. Можеше да планира и да се труди усърдно, дори да внася смъртоносни промени сред кандидатурите, за да увеличи шансовете си да бъде избран от защитата, но вече всичко се свеждаше до малко късмет. И преди беше стигал до този момент и се беше провалял. Напомни си, че сам е създал късмета си, че е по-умен от всички в тази стая.

Вратите в дъното се отвориха и Кейн видя някакъв коридор. Коридорът за съдебната зала. Най-сетне, след толкова много време.

Моментът беше настъпил.