Стив Кавана
Тринайсет (67)

66

Грейнджър откопча белезниците, заповяда ми да се обърна и отново ги закопча пред тялото ми. Беше дребна проява на милост. Ако се возех в колата със закопчани на гърба ръце, белезниците щяха да се забиват в ребрата ми. Щях да припадна след две преки. Грейнджър натисна главата ми и ме принуди да седна на задната седалка на необозначена полицейска кола. Автомобил на цивилни ченгета. Миришеше на стара храна и седалките бяха прокъсани.

Кожата ми настръхваше при мисълта за Арнолд с натъпкани в гърлото пари. Банкнотата ме беше натопил. Точно както беше натопил другите. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да се успокоя. Да не забелязвам болката и да си разчовъркам мозъка.

Шофьорската врата се отвори и Грейнджър седна зад волана. Ченгето от Роуд Айланд се тръшна на пасажерското място. Усетих как задната седалка се наклони, когато Андерсън се намести от лявата ми страна. Още беше с гипса. Погледнах го и видях нещо, което ме уплаши.

Той се потеше. И трепереше.

Грейнджър се включи в движението и потегли. Не откъсвах очи от Андерсън. Бях безмилостен с него в съда. И здравата му бях натрошил ръката. В момента би трябвало да злорадства. Да ме гледа презрително, да се наслаждава на победата. Двамата с Грейнджър би трябвало да пускат шеги и да се присмиват на защитата ми. Да ме плашат. Да повтарят, че това е краят, че ще прекарам остатъка от живота си в затвора.

Вместо това въздухът в купето беше сгъстен от напрежение. Напомняше ми за онези случаи, когато седях отзад в някой микробус или кола в очакване да се заемем с измамата.

— Благодаря, че ни остави да арестуваме този тип — каза Грейнджър.

— Няма проблем. Добър вечер, господин Флин, казвам се Валаскес — представи се ченгето от Роуд Айланд и отново насочи вниманието си към Грейнджър. — Радвам се, че управлението ме свърза с теб и ми спести главоболията около юрисдикцията. Веднага ми стана ясно, че Флин ви е слабост.

— О, да, имаме си история — каза Грейнджър.

Погледнах го в огледалото и вместо самодоволна усмивка, забелязах у него нещо друго. Възбуда. Ако седях с изправен гръб, можех да го наблюдавам в огледалото. Стрелкаше поглед по платното, по тротоарите, назад към Андерсън. И се стараеше да държи под око ченгето от Роуд Айланд — Валаскес.

Разбрах, че нещо не е наред. Не знаех само дали Валаскес е наясно. Май не.

Докато минавахме по Сентър Стрийт, се облегнах назад и усетих телефона си в джоба на сакото. Никой не ме беше обискирал. Като имах предвид възрастта и поведението им, тримата заедно сигурно работеха в полицията най-малко петдесет години.

Необичайно е ченге с поне десетгодишен стаж да забрави да обискира заподозрян. Откритието ме напрегна. Грейнджър зави няколко пъти и поехме на север. Което никак не ме разведри. Уж трябваше да ме закарат в Роуд Айланд. Най-бързият път беше на юг, право по крайбрежната „Рузвелт“, докато се влеем в междущатска магистрала 95. Никое ченге от отдел „Убийства“ няма да мине по друг път. Познаваха града по-добре от всеки друг.

— Къде отиваме? — попитах и бавно плъзнах пръсти към долния край на якето си, после преместих двете си ръце надясно, към дръжката на вратата.

— Затваряй си устата — сряза ме Грейнджър.

— Да го духаш — отговорих.

— Прави каквото ти се казва и си дръж езика зад зъбите — нареди Андерсън.

Не го послушах.

— Ако отиваме в Роуд Айланд, защо не караме по „Рузвелт“? — попитах.

Ченгето пред мен се завъртя към Грейнджър.

— Неприятно ми е да го кажа, но адвокатът има право. — Валаскес погледна часовника си.

— Движението е прекалено натоварено — отговори Грейнджър. — По това време ще има адско задръстване.

Последната дневна светлина бързо се топеше. Всички коли бяха на фарове. Полицейската кола остана тъмна, когато Грейнджър зави наляво. Отправихме се на запад. Поредица от бързи леви и десни завои, но продължихме в тази посока.

Погледнах през прозореца и попитах:

— Западна Тринайсета и Девето авеню? Какво търсим в този квартал?

— Минаваме напряко — отговори Грейнджър.

Колата зави наляво по една пряка. От каналите се издигаше пара и на светлината на уличните лампи изглеждаше така, като че под Манхатън ври пъкълът.

— Трябва да се отбием на едно място за малко — каза Грейнджър.

Значи това било. Грейнджър нямаше да се отбива никъде. И нямаше да стигнем до Роуд Айланд.

Андерсън се приведе към мен. С лявата си ръка вадеше нещо изпод якето си. Заради гипса беше на практика еднорък. Наклони се към шофьорската седалка и аз видях проблясък на метал. Хвърли предмета в краката ми, после отново бръкна под якето си със същата ръка. Имах време само за един поглед. Беше ми предостатъчен. В краката ми лежеше пистолет.

— Пистолет — извика Андерсън.

Ръката му се показа, стиснала оръжие. Щеше да ме убие и да твърди, че е било при самозащита. Ето защо не ме претърсиха, преди да се кача в колата. Всички тези мисли прелетяха през ума ми, докато се мятах към Андерсън. Забих глава в носа му и стиснах лявата му ръка с двете си длани. Докато я дърпах надолу, белезниците се врязаха в китките ми.

Той се съпротивляваше неистово. Метнах се от седалката и успях да закача главата на Грейнджър с лакът. Той се килна настрани, кракът му се протегна и натисна педала на газта. Колата рязко се устреми напред и ме залепи за седалката.

Толкова много болка. Адреналинът ми позволи да я преборя.

Андерсън също беше изпуснал пистолета си. Беше се навел напред да го търси. Сигурно оръжието се беше плъзнало под седалката на Грейнджър. Видях как ръката му се протяга. Колата се разтресе, видях искри зад прозореца на Андерсън. Май ожулихме паркирана кола.

Андерсън се изправи и насочи пистолета си към мен.

Главата му се удари в тавана на колата. Пистолетът гръмна и по лицето ми се посипаха стъкла. Беше стрелял през прозореца ми. Люшнах се и се смъкнах по гръб на седалката. Надигнах се и видях, че Валаскес се държи за главата. Не си беше закопчал предпазния колан. В предницата на полицейската кола се беше забила улична лампа.

Преди Андерсън да стреля отново, свих колене към гърдите си, подпрях ръце във вратата зад главата ми и ритнах с два крака. Целех се във физиономията му. Усилието тръгваше от гърба ми, после си помогнах с ръцете, мускулите на гърдите, корема и краката. Тялото ми се изви като лък, току-що пуснал стрела. Но не улучих лицето му, а тялото. От силата на удара Андерсън изхвърча през вратата върху платното.

Този единствен ритник изчерпа силите ми до капка. Опитах се да седна, но болката беше прекалено силна. Отпуснах се тежко и се помъчих да кресна с пълно гърло. Трябваше да се размърдам. Трябваше да изляза от тази кола, а дори не можех да седна. Дишах накъсано, всяко вдишване и издишване беше огнена агония.

— Ще умреш, копеле — изсъска Грейнджър.

Вдигнах очи и го видях да излиза от шофьорската врата. Самата тя беше зейнала при удара и почти го беше изхвърлила от колата. Чух стъпалата му да хрущят по натрошените стъкла върху платното. Виждах го през страничните прозорци. Той извади оръжието си от раменния кобур, прескочи Андерсън и се провикна:

— Въоръжен е.

После стреля.

Покрих главата си. Не почувствах да ме улучва куршум. Не плисна болка. Усетих само топли пръски по лицето си.

Валаскес се хвана за рамото и изкрещя. Грейнджър беше прострелял него. Чух как пистолетът му гръмна отново и главата на Валаскес се разцепи.

— Току-що уби полицай, Флин. Това се случва, когато ни заплашваш с Вътрешния отдел. Въртиш ли ни номера, стига те куршум — каза той.

И тогава забелязах лицето на Грейнджър. Беше се строполил на колене. Държеше пистолета с две ръце. Насочен към главата ми. Андерсън лежеше на тротоара под него, виждах ръката му, вдигната във въздуха зад Грейнджър.

Исках да извикам. Да кресна. От гърлото ми не излезе звук. И да бях креснал, нямаше кой да ми помогне. Чувах само кръвта си, бучаща в ушите ми като океан.

Гневът ме заля светкавично, когато си помислих за дъщеря ми. Този негодник я лишаваше от баща. От скапан баща, но въпреки това. Подпъхнах едната си ръка под тялото върху кожената седалка, стиснах зъби и с всички сили се помъчих да седна. Малкият пистолет, който Андерсън беше подхвърлил в краката ми, беше на сантиметри от върховете на пръстите ми. Но все едно че лежеше в другия край на футболно игрище.

Ръката ми се плъзна и аз се строполих. Завъртях глава към Грейнджър.

Кучият му син се хилеше. Изпъна ръка, прицели се и после изчезна сред вихър от искри, нажежен метал и пукотевица.

Стиснах очи. Когато ги отворих, видях отстрани някаква синя кола. Даде на заден на скорост. Чух познатия рев на осем цилиндъра. Колата изчезна от погледа ми. Вратата зад мен се отвори и се показа лицето на Харпър. Очите й бяха разширени, дишаше учестено. В едната си ръка държеше телефона си. На екрана се виждаше моето име. Бях натиснал копчето за гласова команда на мобилния си и казах името, под което беше записана Харпър.

— Дължиш ми нова кола — каза тя с насълзени очи и леко ме потупа по гърдите.

— Да го духаш — отговорих.

Разнесе се гласът на Хари, който се появи до Харпър.

— Добре ли е? — попита.

Чух далечни сирени, но приближаваха.

— Добре съм, Хари.

— Слава богу. Напомни ми повече никога да не се возя с Харпър. Мислех, че ще получа инфаркт — каза той.

— Дилейни ще се обади на управлението в Роуд Айланд — осведоми ме Харпър. — Банкнотата те е натопил. Ще изясним цялата работа.

Знаех колко убедителна умее да бъде Дилейни.

— Андерсън и Грейнджър, те…?

— Няма да ги бъде — каза Харпър.

Кимнах, затворих очи, усетих вкуса на кръв в устата си и преглътнах. Очертаваше се дълга нощ.