Стив Кавана
Тринайсет (70)

69

Още преди спецекипът да разбие вратата на съседната стая, Кейн отвори прозореца и изпълзя на покрива. Нямаше време да притича по керемидите до по-ниския скат с фронтона. Всяка секунда беше ценна.

Кейн се плъзна по покрива, провлачвайки ръцете си зад тялото. Беше без риза и усещаше как керемидите дращят кожата му. Не изпита болка, само почувства как нещо стърже гърба му. Остави първо стъпалата си, а после и торса да увиснат от ръба, вкопчи се в улука с две ръце, за да забави падането и да го насочи към снежната преспа долу. Три метра и половина до нея.

Изтупа се от снега и хукна към дърветата, по-далече от светлините, които виждаше отпред. Червени, бели и сини примигващи светлини. Щабна кола точно в началото на шосето, което водеше към „Грейдис Ин“. Кейн не се поколеба, хукна отляво на светлините. Дишаше учестено, в студения нощен въздух от устата му излизаше пара. Не изпитваше болка, въпреки че беше гол до кръста. Усещанията му за топло и студено не бяха като на нормалните хора. Бяха притъпени, но въпреки това трепереше на мразовития въздух.

До дърветата видя фаровете на кола, която потегляше. Бял астън мартин. Кейн излезе на пътя и размаха ръка във въздуха. Колата спря и от нея излезе Арт Прайър.

— Господин Съмърс? — учуди се той. — Добре ли сте? Какво търсите тук в това време? Ще се простудите до смърт на тази възраст.

Кейн притискаше ръце към гърдите си, целият разтреперан.

— П-п-палтото ви, моля.

Прайър свали кашмиреното си палто и загърна раменете на Кейн.

— Чух изстрели и викове, уплаших се и хукнах — обясни Кейн.

— Качвайте се, ще ви заведа на сигурно място — каза Прайър.

Докато пъхаше ръце в ръкавите, Кейн заобиколи към дясната врата и се качи. Прайър се настани на шофьорското място, затвори вратата и когато погледна към съдебния заседател, известен като шейсет и четири годишния Брадли Съмърс, ужасено се вторачи в гърдите му. Кейн беше оставил палтото да се разтвори, за да може Прайър да види произведението му.

— Боже! — възкликна Прайър.

Малцина бяха виждали гърдите на Кейн, но Прайър ги съзря в цялата им прелест на вътрешното осветление на купето. Те представляваха плетеница от удебелени бели белези. Сложни назъбени линии очертаваха държавния печат. Орел, стиснал стрели и маслинова клонка. Ноктите му бяха разперени от двете страни на корема на Кейн. Щитът и звездите над главата на орела попадаха върху гръдната му кост.

— Да се махаме от тук. „Холидей Ин“ е на около километър и половина. Паркирай там и няма да те нараня — нареди Кейн, извади ножа от джоба на панталона си и го остави в скута си.

Прайър форсира двигателя с натежало стъпало върху педала, загледан в ножа. Кейн му каза да се успокои. Потеглиха и пътуваха няколко минути, преди да пристигнат в „Холидей Ин“. През цялото време Прайър нареждаше задъхано, молеше се за живота си.

Паркираха в ъгъла на празния паркинг. Хотелът все едно беше необозримо далече.

— Трябват ми дрехите и колата ти. Ще ти оставя портфейла. Хотелът е съвсем близо пеша. Ако откажеш, ще ги взема насила.

Не се налагаше да го моли два пъти. Прайър се съблече по бельо и метна дрехите си на задната седалка, както му нареди Кейн.

— А сега излез от колата — каза Кейн.

Прайър отвори вратата и Кейн видя как ледената вълна го блъсна незабавно. Стоеше на студа по чорапи и обувки, обгърнал тялото си с ръце, насред тъмния и пуст паркинг.

— Портфейлът ми — каза Прайър.

Кейн се настани на шофьорското място, затвори вратата, смъкна прозореца и пусна портфейла върху асфалта.

Прайър се приближи и се наведе да го вдигне. Докато се изправяше, се озова лице в лице с Кейн.

Застина. Краката му се разтрепериха, подкосиха се, а после Кейн измъкна ножа си от лявото му око и остави тялото да се свлече на земята.

Бързо облече дрехите на Прайър. Бяха му големи, но нямаше значение. След броени минути Кейн пътуваше към Манхатън с астън мартина. Не можеше да допусне ФБР да му попречи. Трябваше да убие един човек.

Нищо не бе в състояние да го спре.