Стив Кавана
Тринайсет (69)

68

Погледнах си часовника.

2:00 ч.

Зъзнех отзад в щабната кола на ФБР, която беше възголям микробус със стоманена врата и компютърни екрани от едната страна.

Седях срещу тях и духах кафето си, от което се издигаше пара. Бях обхванал с длани чашата да се топля. През последните петнайсет часа не бях поглъщал нищо освен кафе и морфин. И двете ги биваше, но засега морфинът водеше по точки. Усещах се леко замаян, но болката беше утихнала. Вечерта не се оказа толкова тежка, колкото очаквах. Освободиха ме след четири часа в полицейското управление. Съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк, един бивш агент на ФБР и настоящ частен детектив и един главен анализатор на Бюрото подкрепиха моята версия за случилото се, иначе най-малко два дни нямаше да си подам носа от някоя килия. Накрая Харпър оправи всичко. Не само беше приела обаждането ми, но и го беше записала.

След няма и час от Вътрешния отдел се присъединиха към разследването, а имаха километрични досиета за Андерсън и Грейнджър. За нула време проследиха телефонните им разговори, гласовата поща, есемесите и съобщенията по Уатсъп. Всичко се изясни. Двамата се бяха паникьосали, че ако съм застрашен да остана до живот зад решетките заради убийството на Арнолд, ще се опитам да ги изоблича, за да намаля наказанието си. В света на корумпираните ченгета, на мафията и на всяка операция, свързана с организираната престъпност, арестът е най-сигурният начин да умреш.

Не го виждах за пръв път.

Планът беше да ме убият, после Андерсън да вземе малкия пистолет и да застреля Валаскес в тила. Щяха да обвинят чуждия полицай, че не ме е претърсил. Всичко фигурираше в разговорите и съобщенията помежду им. Не бяха имали време да изхвърлят предплатените мобилни, които използваха.

Андерсън и Грейнджър бяха действали светкавично, когато научили, че в участъка в Роуд Айланд имат улики срещу мен. Чудех се дали Банкнотата е очаквал двамата да се опитат да ме убият. Не се връзваше с начина му на действие. Той целеше хаотичен публичен процес. Едва ли искаше да ми пуснат куршум в главата на задната седалка на полицейска кола.

Първоначалната експертиза беше готова три часа по-късно и потвърди, че Валаскес е застрелян от човек извън автомобила с оръжието на Грейнджър. По ръцете на Грейнджър имаше барутен нагар, по моите — не.

Трябваше да се върна да дам пълни показания пред Вътрешния отдел, за да връхлетят като торнадо в отдел „Убийства“, но засега ме освободиха, след като ме прегледа лекар и ми даде още обезболяващи.

Докато приключа, с Харпър имахме един куп пропуснати обаждания от Дилейни. Харпър й звънна и двамата се запътихме към Федерал Плаза. Дилейни попита дали и Хари ще дойде. ФБР бяха постигнали напредък, щяха да имат нужда от федерална съдебна заповед за обиск и от помощта на Хари, за да я получат.

Това се случи часове по-рано. В момента зъзнех отзад в микробуса, паркиран на шосето за хотел „Грейдис Ин“. Задните врати се отвориха и Харпър влезе, следвана от Джун, съдебната стенографка. Тя беше на петдесет и няколко, носеше украсена с мъниста блуза, плътна пола и дебело вълнено палто. Мъкнеше в сак стенографската си машина, а ако съдех по изражението й, също и огромно недоволство, че са я измъкнали от леглото в два през нощта.

— Прайър е тук. Видях го да пристига — осведоми ме Хари.

Кимнах, отпих от кафето си. Хари извади плоско шишенце и го надигна. Всички си имаме начини да се топлим. Джун седна до Хари, отвори сака и нагласи машината в скута си.

Прайър се качи в микробуса, следван от Дилейни. Седнаха на сгъваемите седалки отстрани. Бусът беше огромен, имаше предостатъчно място за още четири-пет души, стига да не забравят да наведат глава, като се качват. Дилейни се настани на въртящия се стол срещу мониторите. Сложи си слушалки с микрофон и нареди:

— Екип „Фокс“, готови за действие.

— Нещо против да ми обясните какво става тук? — попита Прайър.

— Готова ли си да протоколираш, Джун? — попита Хари.

Тя стисна устни, но ожесточението, с което натискаше клавишите на стенографската си машина, отговори на въпроса му.

— Господин Прайър, водим протокол по делото „Народът срещу Соломон“. Исках да сте тук, защото ще упълномощя силите на реда да предприемат действия срещу съдебен заседател в този процес. Според закона изолираното жури се намира под мое разпореждане до произнасянето на присъда. И тъй като все още нямаме присъда, ако се налага правоохранителните органи да разговарят със съдебен заседател, трябва да имат моето разрешение. Исках вие и господин Флин да присъствате, в случай че имате възражения, и да бъдете свидетели, ако тази операция се проведе. Намираме се тук по молба на ФБР в името на безопасността на съдебните заседатели. Положението е нестабилно и ФБР не разполага с време да пътува до съда. Трябва да получат разрешение за операцията на място. Ясно ли е?

— Не. Какво става? — попита Прайър.

— Банкнотата. Наистина е член на журито — обясних.

Главата на Прайър отекна силно, когато се удари в тавана на микробуса. Беше роден прокурор, а прокурорите излагат аргументите си на крак. Седна и потърка темето си.

— Това е само димна завеса. Ако позволите такава намеса в работата на журито, внушавате доверие в аргументите на защитата. На практика заявявате, че защитата има право. Не може да го направите, Ваша чест — каза Прайър.

— Мога, господин Прайър. Ще поискате ли да обявим процеса за невалиден? — попита Хари.

Това затвори устата на Прайър. Знаеше, че доводите му са силни. Трябваше да прецени дали събитията ще наклонят везните в моя полза.

— Ще дам мнение относно съдебния процес утре сутрин, Ваша чест, ако не възразявате — отговори Прайър предпазливо.

— Добре. А сега въз основа на информацията, която ми предостави специален агент Дилейни, давам разрешение за ареста на съдебния заседател Алек Уин — каза Хари. — Имаме причина да смятаме, че Уин е серийният убиец, наричан Банкнотата, който уличава невинни хора за извършените от него убийства, като оставя на местопрестъпленията банкноти от един долар, свързващи въпросните хора с убийствата. След това Банкнотата убива потенциален съдебен заседател и открадва самоличността му, за да осигури осъдителна присъда по време на процеса срещу въпросния невинен човек. Агент Дилейни ми представи тази вечер следните убедителни доказателства.

Вече знаех какви са доказателствата. Дилейни ги обсъди с мен и Харпър в сградата на ФБР. Всичко пасваше.

Хари продължи за протокола:

— Дадох разрешение криминалистите да изследват бележниците на съдебните заседатели, които иззех след освобождаването на Спенсър Колбърт. Бележниците са предадени на ФБР с мое позволение и според клетвените показания на агент Дилейни първият бележник, който ще бъде изследван, е на Алек Уин. Тя потвърди, че бележникът е избран за изследване въз основа на улики относно вероятен мотив за престъпление, предоставени от адвокат Еди Флин.

Прайър впери поглед в мен, после отново в Хари. Кипеше от гняв.

— За протокола: господин Флин, какви улики предоставихте на агент Дилейни?

— Предадох й съдържанието на телефонен разговор, който проведох с Арнолд Новослик, консултант на защитата по избора на съдебно жури. Той е забелязал подозрително поведение от страна на този заседател…

— Възразявам! — провикна се Прайър. — Какво подозрително поведение?

— Забелязал е промяна в изражението на лицето му. Едно от нещата, по които Арнолд беше специалист, беше езикът на тялото. Беше преценил въпросното поведение като достатъчно необичайно, за да ме осведоми.

— Само толкова?! Ще разрешите ареста на съдебен заседател въз основа на неясни показания за някакво си изражение? — попита Прайър.

Отрано започваше да атакува. Ако операцията се провалеше, Прайър искаше възраженията му да фигурират в протокола.

— Не — отговори Дилейни. — Пръстовите отпечатъци от бележника на Алек Уин са убедителни. Съвпадат с тези на заподозрян от националната база данни на име Джошуа Кейн. Подробностите, с които разполагаме, са съвсем оскъдни. Неизвестни място и дата на раждане, неизвестен настоящ адрес. Знаем, че го издирват във връзка с тройно убийство и палеж. Не разполагаме с повече подробности за тези престъпления, освен че са се случили във Вирджиния. Изискахме да ни изпратят досието от полицейското управление в Уилямсбърг. Отправихме искането преди два часа и го повторихме няколко пъти. Скоро очакваме материалите и снимка на Кейн.

Хари кимна.

— Въз основа на разпознаването по пръстови отпечатъци и евентуалната връзка на Банкнотата със съдебното дело разрешавам ареста на съдебния заседател Алек Уин. Някакви възражения? — попита Хари.

— Нямам — отговорих.

— Аз имам и искам възражението ми да бъде протоколирано. Тази мярка компрометира дълбоко съдебната процедура — заяви Прайър.

— Отбелязано е. Агент Дилейни, може да действате — каза Хари.

— Екип „Фокс“, действайте — нареди Дилейни и завъртя стола си към мониторите.

Екраните заемаха половината дължина на микробуса. Четири бяха за камерите от каските на членовете на екипа. На друг екран беше имейлът на Дилейни. Тя го опресняваше през няколко секунди. С колкото повече информация разполагаше за Кейн, толкова по-добре. Картината от четирите движещи се камери подскачаше. Чувахме стъпките на тежките ботуши, докато завиваха, и „Грейдис Ин“ се появи пред погледите ни. Стара постройка. Много стара. Изглеждаше като хотел, в който туристи отиват да умрат.

Първият представител на спецчастите показа значката си на портиер, който изглеждаше по-стар и от постройката. Поговориха тихо със служителя на рецепцията, провериха номера на стаята на Алек Уин и предупредиха рецепциониста да не му се обажда. Бавно заизкачваха стълбите. Гледах картината от камерата на един от агентите по средата. Виждах агента пред него, който показа значката си и повика съдебния охранител от коридора. Шепнешком му наредиха да застане зад тях и му съобщиха, че имат съдебна заповед за ареста на Алек Уин. Охранителят потвърди номера на стаята и спецекипът започна бавно да напредва.

Спряха пред вратата. Включиха фенерчетата под дулата на автоматите си.

Часовникът на камерите върху каските им показваше 2:23 ч.

Лидерът започна обратното броене:

Три.

Две.

Дзън! Имейл с надпис „Спешно“ пристигна в кутията на Дилейни.

Едно!

Вратата отхвърча встрани и фенерчетата осветиха Уин, застанал до леглото, гол до кръста. Беше облещил очи и инстинктивно вдигна ръце.

— Федерални агенти! Лягай на пода!

Уин коленичи с треперещи длани и разпери ръце на пода. След броени секунди беше претърсен и с белезници.

— Видях предостатъчно — каза Прайър, стана, загърна се с палтото си и слезе от микробуса.

Затръшна вратата.

Отново насочих вниманието си към мониторите. Един от агентите изправи Уин на крака, друг го огледа. Имахме пълна картина от камерата.

— Божичко, моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм направил — примоли се Уин.

Лицето му беше омазано в сълзи и сополи, цялото му тяло се тресеше от страх.

Агентът срещу Уин се отдръпна и ние видяхме как вдига ръка към лицето си. Изруга тихо точно когато и ние разбрахме какво вижда.

На чатала на Уин се появи тъмно петно, което плъзна надолу по крачола му. Уин беше изгубил контрол над телесните си функции. Скован от паника, той почти не беше в състояние да говори.

Дилейни изруга, провери имейла си. Беше от управлението в Уилямсбърг. Резюме на досието им за Джошуа Кейн. С Хари станахме и се надвесихме над рамото на Дилейни. Издирваха Кейн за убийството на гимназистката Дженифър Мъски и нейния съученик Рик Томпсън. И двамата бяха видени за последен път в нощта на абитуриентския им бал. Третата жертва беше Ракел Кейн, майката на Джошуа. Полицията подозираше, че той е отвлякъл, изнасилил и убил Дженифър и е скрил трупа й в апартамента на майка си, която после убил и опожарил апартамента.

Според досието тялото на Рик Томпсън бе намерено във водоем заедно с колата му.

Имаше черно-бяла полицейска снимка на Кейн — беше сканирана зле и чертите на лицето не се виждаха съвсем ясно, но определено не приличаше на Уин.

Отново погледнах към монитора. Уин съвсем беше рухнал. Плачеше и молеше за милост. Не се преструваше. Джошуа Кейн трябваше да има нерви от стомана, за да извърши тези престъпления и да се намърда сред заседателите в съдебните процеси. А Уин беше развалина.

— Мамка му! — изругах.

Извадих телефона си и прегледах списъка на разговорите си, за да намеря обаждането до Арнолд предишната нощ. Бях му позвънил в четири и половина. И разговорът беше кратък. Допусках, че Арнолд си е бил у дома, в апартамента си на Роуд Айланд. Дори в ненатоварено движение и при постоянно нарушаване на ограниченията на скоростта на Кейн му трябваха около два часа и четвърт да се придвижи от Роуд Айланд обратно до летище „Кенеди“.

— Дилейни, накарай агентите да попитат съдебния охранител кога е събудил заседателите за закуска вчера — казах.

Тя предаде искането, един от агентите излезе в коридора и го видяхме да разговаря с охранителя.

— Събудихме ги около шест и половина, най-късно в седем — обясни той.

Не би могъл да убие Арнолд след моето обаждане, да се върне обратно, да скрие автомобил, да се добере до „Грейдис“ и да се вмъкне незабелязано в стаята си за това време.

— Заловили сме не когото трябва — казах.

Дилейни мълчеше. Продължаваше да чете имейла относно Кейн. Хари започна да се чеше по главата и отпи още една глътка уиски от плоското си шишенце.

— Арнолд ми каза по телефона, че е видял Уин да прикрива истинското си изражение. Сега обаче си мисля, че когато съм му се обадил, той вече е бил мъртъв. Не съм говорил с Арнолд, а с Кейн — обясних.

— С Кейн ли? — възкликна Дилейни.

— Иначе не би имал време да се върне в хотела от Роуд Айланд. Не е възможно, освен ако вече не е бил убил Арнолд. Банкнотата отклони вниманието ни от себе си към Уин — заключих аз.

— Господи! — възкликна Дилейни, взе мобилния си и се обади.

Когото и да беше набрала, човекът вдигна.

— На бележника, който изследвахме, пишеше името на Алек Уин. Искам да проверите всички бележници и да ми кажете дали има друг с неговото име — поръча Дилейни.

Докато чакахме, тя продължи да разлиства оригиналното досие, което бяха сканирали и изпратили от Уилямсбърг.

Забелязах я как трепна. Беше попаднала на нещо.

— Категорично не е Уин — каза тя, вторачена в екрана. От другия край на линията се разнесе глас, който потвърди, че има два бележника с името на Алек Уин. Кейн беше написал името на Уин на своя бележник.

Приближих се да проверя какво гледа Дилейни.

Дженифър Мъски и Ракел Кейн бяха убити през 1969 година. В този момент проумях кой е истинският Джошуа Кейн. Дилейни също. Налагаше се да се размърда веднага, да овладее смайването си и да действа.

Тя изстреля резки заповеди към спецекипа, насочвайки ги към нова мишена.

Телефонът ми избръмча. Беше Харпър, която пътуваше към нас и беше намерила снимка на Банкнотата в старите вестникарски изрезки. Със следващото съобщение ни изпрати и името на съдебния заседател.

Точно за когото си мислех. Кучи син!