Стив Кавана
Тринайсет (53)

52

Преди Прайър да зададе първия си въпрос, размишлявах над всичко, случило се този ден.

След като си тръгнах от ФБР, му се обадих и му съобщих, че следователката ми се нуждае от достъп до къщата на Соломон. Той не възрази, но звучеше адски ядосан по телефона.

— Май си се превърнал в знаменитост — осведоми ме Прайър.

— Работих, не съм гледал новините — отговорих.

— Ти си водещата новина по всички канали. Снимката ти е на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Какво е чувството? — попита той.

Ето какво го гризеше. Прайър искаше първите страници.

— Както казах, нищо не съм гледал. Получи ли имейлите ми?

Той потвърди, че е получил допълнителните доказателства, които включвах. Според него се хващах за сламка в опита си да припиша престъплението на сериен убиец.

Може и да имаше право, но само с това разполагах.

Този ден от процеса започна с посещение в кабинета на Хари. Още един мъртъв съдебен заседател. Мануел Ортега. Нюйоркската полиция определи случилото се като самоубийство. Съобщиха на семейството му. Няколко съдебни заседатели бяха намерили тялото, но бяха добре. С всеки от тях беше разговарял психолог и те щяха да продължат да бъдат членове на журито. Доведоха друга резерва. Рейчъл Кофи. И двамата с Прайър нямахме нищо против нея. Хари отсече, че иска делото да приключи, преди да изгуби още някой заседател.

— Този процес е прокълнат — каза той. — Трябва да го приключим час по-скоро.

Боби беше прекарал тежка нощ. Не беше мигнал. Холтън го доведе в съда с цяла група охранители и се настани на реда зад нас. Почти през цялата сутрин ръката му обгръщаше Боби. Подкрепяше го. Шепнеше му насърчително. Уверяваше го, че има най-добрия екип от защитници на света.

Признателен бях на Холтън. Харпър явно го харесваше, освен това той беше достатъчно проницателен да усети, че Боби е на края на силите си. Не му оставаше много.

С Боби се настанихме на масата на защитата и аз му обясних, че Арнолд ще дойде по-късно. Той хвърли поглед през рамо. Холтън му се усмихна, вдигна юмрук и устните му оформиха: „Кураж!“.

— Всичко е наред, Боби. Смятаме, че знаем кой е причинил това на Ариела и Карл. Днес ще съобщя на журито. Ти само се дръж — казах му.

Боби кимна. Не можеше да говори. Видях го как се мъчи да преглътне бучката в гърлото си. Поне си беше взел лекарствата. Холтън пък се беше постарал да му осигури топъл сандвич на път за съда. Беше хапнал малко.

Налях му вода. И после му зададох въпроса. Беше противен и опасен въпрос, но нямах голям избор.

— Боби, трябва да знам къде си бил в нощта на убийствата. Готов ли си да ми кажеш истината?

Той се вторачи в мен и се помъчи да изрази възмущение. Не се получи.

— Бях пиян. Не помня.

— Не ти вярвам. И съдебните заседатели няма да ти повярват.

— Това е мой проблем. Не съм убил никого, Еди, вярваш ли на това?

Кимнах. Но вътрешно ми призля. И преди бях грешал по отношение на клиенти.

— Ако не ми кажеш, ще зарежа всичко. Знаеш го, нали?

Той кимна. Нищо не каза. Никой не е такъв глупак, че да изгуби втори адвокат насред процес за убийство. Но Боби продължаваше да мълчи. Притиснах го колкото можах. Не исках да го прекърша. Все още вярвах, че той не е убиец. Каквото и да криеше, беше свързано по-скоро с личното му чувство за вина. Може би смяташе, че ако си бе останал у дома, Ариела и Карл сигурно щяха да са живи.

 

 

Всички се изправихме, когато Хари влезе в съдебната зала. Той нареди да въведат съдебните заседатели и аз ги наблюдавах внимателно, докато се настаняваха по местата си. Търсех две неща. Първото беше водачът.

От жените две ми се струваха по-властни. Рита Весте и Бетси Мълър. От тях намирах Бетси за по-вероятния водач. Днес сутринта и двете изглеждаха мрачни. Личеше, че са плакали. Виждах го по лицата им. Седяха в отбранителна поза. Бетси беше обгърнала тялото си с ръце, а Рита бе преплела пръсти и гледаше надолу.

Може би те бяха намерили тялото на Мануел.

Не бях обърнал сериозно внимание на мъжете, но сега започнах да ги преценявам.

Шеф-готвачът Тери Андрюс беше най-високият. Не си го представях като лидер. През цялото време изглеждаше равнодушен и разсеян. Човек, зает със собствените си дела.

Даниъл Клей имаше нещо между зъбите, опитваше се да го измъкне с език и не проявяваше почти никакъв интерес към случващото се в залата.

Джеймс Джонсън си бъбреше с Крис Пелоси. Преводачът и уеб дизайнерът бяха силни характери и всеки от тях би могъл да претендира за водачеството. Най-възрастният съдебен заседател, шейсет и четири годишният Брадли Съмърс, си гризеше ноктите и гледаше към тавана. Приех това за добър знак. Той мислеше. Може би не за делото, но поне умът му беше способен на рационален анализ.

Оставаше последният мъж, Алек Уин. Любителят на заниманията на открито с колекция от пушки. Онзи, чието зловещо изражение беше забелязал Арнолд, преди Уин да го прикрие. Седеше с изпънат гръб. С ръце в скута. Внимаваше. Беше готов да изпълни дълга си.

Заключих, че той е алфа-мъжкарят. Трябваше да го наблюдавам внимателно.

Прайър призова патоложката Шарън Морган. Руса жена, подходящо облечена с черен костюм. Беше на петдесет и няколко, но младееше. И най-важното, обикновено беше много прецизна в показанията си. Беше присъствала на местопрестъплението, беше извършила аутопсиите и беше намерила банкнотата в устата на Карл. Прайър я представи на журито. После описаха нараняванията и аутопсиите. Патоложката потвърди причината за смъртта на всеки от двамата. Фрактура на черепа и мозъчна травма при Карл.

— А успяхте ли да установите причината за смъртта на убитата жена? — попита Прайър.

— Да. Многобройните прободни рани в гърдите бяха очевидната причина за смъртта. Установих, че прободната рана под лявата гърда е прекъснала голяма вена. Сърцето е продължило да помпа кръв и това е създало вакуум. Във вената е бил засмукан въздух, който бързо е стигнал до сърцето и е създал блокада, която е прекъснала притока на кръв и е предизвикала спирането му. Смъртта е настъпила за секунди — обясни Морган.

— Това обяснява ли защо по жертвата няма рани от самоотбрана? — попита Прайър.

Насочваше Морган, но не възразих. Прайър се мъчеше да поправи част от щетите, които му бях нанесъл предишния ден, като се опитваше да докаже, че двете жертви са били убити в леглото заедно.

Наблюдавах как Уин кима. Обвинението печелеше точки с Морган. Прайър показа снимка на гърдите на Ариела при аутопсията. Нещо, което за неподготвеното око изглеждаше като пет огнестрелни рани. Овални дупки в гърдите.

— Имали сте време да разгледате ножа, взет от дома на обвиняемия. Какво ще ни кажете за него и за раните на Ариела Блум?

— Раните са нанесени с едноостър нож. Не с двуостър. Двуострият би направил ромбоидна рана. Ножът отговаря и на дълбочината на раната.

Прайър седна. Аз имах три въпроса.

Единият щеше да направи неоспорима теорията ми за две отделни нападения. Другият въпрос щеше да открехне вратата към заключителната ми реч относно участието на Банкнотата. Докато преглеждах материалите предишната вечер, открих още улики, които свързваха убийствата с този тип. Беше време да извадя част от тях на бял свят.

Патоложката седеше търпеливо в очакване на първия ми въпрос. Нямаше да допусне да я замесвам в теории. Свидетелстваше професионално в съдебната зала. И точно на това разчитах.

— Доктор Морган, вече обяснихте, че по гърдите на жертвата има пет прободни рани. Раздалечени една от друга. Както ще видите на снимката, има една рана в средата на гръдния кош, между гърдите, две успоредни рани — по една под всяка гърда — и още две рани под тях. Петте прободни рани формират върховете на петолъчка, така ли е?

Морган отново разгледа снимката.

— Да.

Смених снимката и на екрана се появи разгърнатата банкнота, извадена от устата на Карл.

— Вие сте извадили банкнота от устата на Карл Тоузър. Снимали сте я и докато сте я изследвали, сте забелязали знаци по държавния печат от обратната й страна. Стрела, маслиново листо и… какво още беше маркирано?

Морган погледна увеличената снимка на екрана.

— Звезда — отговори тя.

Две съдебни заседателки, Бетси и Рита, се приведоха напред. Засега щях да оставя въображението им да се развихри.

— Още нещо. Според вашето описание фаталната рана на черепа на Карл Тоузър е от удар с тъп предмет. Когато е била нанесена тази рана, е бил произведен силен шум, нали?

— Почти сигурно е — отговори Морган.

Върнах се на масата на защитата. Търсех снимката на жертвите, легнали една до друга. Не смятах да задавам повече въпроси, но нещо, което беше в дъното на съзнанието ми, изплува нагоре. Снимката изпълни екрана на лаптопа ми. Ето го. В момента съдебните заседатели нямаше да го разберат. Всъщност то щеше само да ги обърка. Не само тях, а и Прайър. Прецених, че все пак си струва риска.

— И последно, доктор Морган. — Качих на екрана снимката на жертвите в леглото. — Според показанията ви смъртта е настъпила почти мигновено и при двете жертви. Ариела Блум лежи по гръб и ръцете й са прибрани до тялото. Карл Тоузър лежи настрани, с лице към нея, извит почти като лебед. Възможно ли е убиецът да е нагласил жертвите в тези пози веднага след смъртта им?

Тя разгледа снимките.

— Мисля, че е възможно — отговори.

— Като гледате жертвите тук, тялото на Карл Тоузър е извито като лебед или пък може би като цифрата две, нали?

— Да.

— А Ариела е единица?

— Възможно е — каза тя.

Знаех го. Просто едва сега го видях. Оставаше Банкнотата да приключи още един съдебен процес. Ариела Блум, Карл Тоузър и Боби Соломон щяха да бъдат неговата дванайсета звезда. Беше разположил телата като числото дванайсет.

Дванайсет съдебни процеса. Срещу дванайсет невинни хора. Трябваше да спра това чудовище, преди да има тринайсети.

Погледнах към дъното на съдебната зала. Там стояха половин дузина агенти на ФБР. С Дилейни в средата. Тя поклати глава. Никой не се беше опитал да си тръгне. Още не. Вратите на залата се отвориха и влезе Харпър заедно с дребен мъж в сив костюм. Той каза нещо на Дилейни. Харпър дойде в предната част на залата и седна до мен. Извади листове от чантата си, остави ги на масата и прошепна:

— Оказа се прав.