Стив Кавана
Тринайсет (3)

2

Кейн видя как мъжът с карираната риза, който отключи вратата на апартамента си, замръзна от изумление. Видя объркването му и се запита какво си мисли този човек. Отначало беше сигурен, че мъжът е решил, че вижда собственото си отражение — все едно на вратата му беше позвънил шегобиец, вдигнал срещу него огледало в цял ръст. А после, когато осъзна, че няма огледало, потърка челото си и се отдръпна от прага, мъчейки се да проумее какво вижда. Кейн за пръв път го доближаваше толкова. Беше го наблюдавал и снимал, беше му подражавал. Сега го измери с поглед от глава до пети и остана доволен от работата си. Самият той беше облечен със същата риза като мъжа на прага. Беше боядисал косата си в същия цвят и след леко подстригване, бръснене и малко грим беше успял да докара съвсем същата форма на оредяващата коса около слепоочията. И очилата с черни рамки бяха същите. Дори сивият му панталон имаше избеляло петно на левия крачол долу, на дванайсетина сантиметра от долния ръб и на пет от вътрешния шев. Обут беше със същите боти.

Кейн насочи вниманието си към лицето на мъжа и отброи три секунди, преди онзи да осъзнае, че не става дума за шега и че не стои пред отражението си. Въпреки това мъжът сведе поглед към ръцете му, за да се увери, че са празни. Дясната ръка на Кейн държеше пистолет със заглушител, отпуснат отстрани до тялото.

Кейн се възползва от объркването на жертвата си. Силно блъсна мъжа в гърдите, за да го принуди да отстъпи още по-навътре. Влезе в апартамента, затвори вратата с ритник и я чу как се затръшна.

— В банята, веднага, в опасност си — каза Кейн.

Мъжът вдигна ръце и устните му се раздвижиха беззвучно, докато се мъчеше да намери думи. Каквито и да било. Нищо не му хрумна. Той просто се придвижи заднешком по коридора към банята си, докато не усети как задната част на бедрата му опира в ръба на порцелановата вана. Високо вдигнатите му ръце трепереха, очите му оглеждаха обстойно тялото на Кейн, паниката му се боричкаше с объркването.

Кейн също не можеше да откъсне очи от човека в банята и откри незначителни разлики във външния вид. Отблизо установи, че е по-слаб от мъжа поне със седем-осем килограма. Цветът на косата му беше сходен, но не съвсем същият. А и този малък белег, точно над горната устна, на лявата буза. Кейн не беше забелязал белега на снимките, които направи пет седмици по-рано, не го видя и на снимката от шофьорската му книжка в базата данни на Службата за превозни средства. Може би белегът се беше появил, след като бе направена снимката. Тъй или иначе, Кейн знаеше, че това не е проблем. Беше изучил холивудските техники за гримиране — с помощта на слаб и бързосъхнещ латексов разтвор можеше да направи точно копие на почти всякакъв белег. Улучил беше само цвета на очите — беше същият като на контактните му лещи. Помисли си, че сигурно ще се наложи да добави по-тъмни сенки около очите си и леко да изсветли кожата си. Носът беше проблем.

Но разрешим.

Не е идеално, но не е зле, помисли си Кейн.

— Какво става, по дяволите? — попита мъжът.

Кейн извади от джоба си сгънат лист и го хвърли в краката на мъжа.

— Вземи го и го прочети на глас — нареди той.

Мъжът приклекна с треперещи крака, взе листа, разгърна го и го прочете наум. Когато отново погледна към Кейн, той държеше малък дигитален диктофон.

— Сега на глас — заповяда.

— Вз-з-земи каквото поискаш, с-с-само не ме наранявай — примоли се мъжът и скри лицето си от Кейн.

— Ей, слушай внимателно — животът ти е в опасност. Нямаме много време. Ще дойдат да те убият. Успокой се, аз съм полицай. Тук съм, за да заема твоето място и да те предпазя. Защо според теб съм облечен точно като теб? — каза Кейн.

Мъжът надникна между пръстите си, отново измери с поглед Кейн, присви очи и заклати глава.

— Кой ще иска да ме убие?

— Нямам време за обяснения, но въпросният човек трябва да ме помисли за теб. Ще те отведем от тук на безопасно място. Преди това обаче искам да направиш нещо. Нали разбираш, изглеждам като теб, но гласът ми е различен. Прочети написаното, за да чуя гласа ти. Трябва ми ритъмът на речта ти, да чуя как говориш.

Листът трепереше в ръката на мъжа, който зачете на глас колебливо, като пропускаше думи и заекваше.

— Спри. Успокой се. В безопасност си. Сега опитай отново, започни отначало — нареди Кейн.

Мъжът си пое дъх и опита пак.

— За миг бях в чужд скърцащ плюшен фотьойл — прочете мъжът с озадачено изречение. — Какво е това?

Кейн натисна стопа на дигиталния диктофон, вдигна пистолета и го насочи към главата на мъжа.

— Изречението е фонетична панграма. Дава ми основна представа как произнасяш звуковете. Съжалявам, излъгах те. Аз съм онзи, който ще те убие. Повярвай ми, иска ми се да разполагахме с повече време да се опознаем. Това щеше много да улесни нещата — каза Кейн.

Изстрелът проби дупка в небцето на мъжа. Двайсет и втори калибър със заглушител. Без изходна рана. Без да се налага да чисти кръв и мозък, без куршум, който да изчовърква от стената. Чиста работа. Тялото на мъжа се строполи във ваната.

Кейн пусна пистолета в мивката, излезе от банята и отвори входната врата. Огледа коридора. Беше пуст. Почака. Никой не излезе. Никой не беше чул нищо.

Срещу входната врата на жилището имаше малък килер. Кейн отвори вратата, взе сака и кофичка със сода каустик, които беше оставил там, върна се в апартамента и отиде в банята. Ако можеше да убие мъжа и да премести тялото, щеше да свърши работата другаде, и то много по-ефективно. Обстоятелствата налагаха различен подход. Не можеше да рискува да мести тялото, дори на части. По време на петседмичното наблюдение, което беше предприел, Кейн беше виждал мъжа да излиза от апартамента си не повече от десетина пъти. Той не познаваше никого в сградата, нямаше приятели, семейство, работа и най-важното — нямаше посетители. Кейн беше сигурен, че е така. Само че в сградата и в квартала познаваха този мъж. Той поздравяваше съседи във фоайето, убиваше време с продавачки в магазини, такива работи. Бегли познанства, но въпреки това ги имаше. Затова Кейн трябваше да звучи като него, да изглежда като него и да се придържа колкото се може по-близо до ежедневието му.

С едно явно изключение. Ежедневието на този мъж щеше да се промени по невероятен начин.

Преди да се заеме с тялото му, Кейн трябваше да се заеме със своето. Отново се взря отблизо в лицето на убития.

Носът.

Носът му беше леко изкривен наляво и по-дебел от неговия. Сигурно бе счупен преди няколко години и човекът или беше без здравна застраховка, или нямаше пари, а може би и желание да го оправи.

Кейн бързо го съблече, сгъна старателно дрехите му и ги остави в дневната. Взе хавлия от банята, намокри я под крана на мивката и я изстиска. Направи същото и с една кърпа за лице.

Нави хавлията, докато не се получи стегнато руло с дебелина около осем сантиметра. Провеси кърпата върху дясната половина на лицето си, но се постара да покрие носа. Хавлиеното руло беше достатъчно дълго, за да го върже около главата си.

Кейн хвана с една ръка бравата и придърпа вратата към лицето си, докато ръбът й докосна изпъкналата част на носа му. Кърпата за лице щеше да поеме удара от острия ръб на вратата, за да не се сцепи кожата. Кейн наклони леко глава наляво и покри лявата половина на лицето си с лявата си длан. Усети как мускулите на шията му се напрягат, как натискат към лявата му длан и същевременно назад, към тила му. Така главата му нямаше да отхвърчи наляво при удара.

Кейн преброи до три, отдалечи вратата от себе си, после рязко я дръпна и ръбът й удари носа му. Главата му издържа. Носът — не. Чу изпукването на костта. Отсъди, че е строшена по звука, защото не усети нищо.

Вързаната хавлия предпази главата му от удара на вратата, а орбиталната кост — от счупване. Подобна фрактура щеше да предизвика кръвоизлив в окото и щеше да се наложи операция.

Кейн развърза хавлиеното руло, махна и кърпата за лице и ги хвърли във ваната върху краката на мъжа. Огледа се. После погледна носа на мъртвия.

Още малко. Стисна носа си от двете страни и го изви наляво. Чу хрущенето на счупените кости. Все едно бе увил в кърпа зърнена закуска и бе стиснал силно. Отново се погледна в огледалото.

Много добре. Можеше да прикрие с грим синината, която неизбежно щеше да се появи около носа и очите.

Облече костюма за химическа защита, който беше сложил в сака заедно с другите неща. Съблече мъжа във ваната. Във въздуха литна облаче бял прах, когато Кейн отвори капака на кофичката със сода каустик на прах. Беше развъртял крана за топлата вода и струята скоро достигна нетърпима температура. Кожата на мъжа се зачерви. Струйки кръв се виеха като червен дим в горещата вода. Кейн изсипа три черпака сода каустик във ваната.

Когато три четвърти от нея се напълни, той затвори кранчето. Измъкна от сака си голямо гумирано платно и покри ваната. Разпечата тиксо и с дълги парчета се зае да залепва гумираното платно за фаянса.

Кейн познаваше най-различни начини да се отърве от едно тяло, без да оставя следи. Смяташе този конкретен начин за много ефикасен. Процесът се основаваше на алкална хидролиза. Биокремацията разграждаше на клетъчно ниво кожа, мускули, тъкани и дори зъби. Сода каустик, разтворена в подходящото количество вода, разтопяваше човешко тяло за по-малко от шестнайсет часа. След това Кейн щеше да има вана, пълна с кафеникавозелена течност, която просто щеше да източи в канализацията.

Останалите зъби и кости щяха да са избелени и крехки и той лесно щеше да ги натроши с тока на обувката си. Кейн знаеше, че идеалният начин да се отървеш от смлени кости е да ги изсипеш в кутия с прах за пране. Смесваха се лесно и на никого нямаше да му хрумне да търси там.

Единственото друго нещо във ваната, за което трябваше да се погрижи, щеше да е куршумът, а него можеше да хвърли в реката.

Чиста работа, точно както обичаше той.

Доволен от направеното досега, Кейн поклати глава и излезе в тесния коридор. До входната врата имаше масичка с купчина отворена поща. Най-отгоре, с гордо набиваща се на очи червена лента върху бялата хартия, видя плика, който беше снимал няколко седмици по-рано — призовката за съдебен заседател.