Стив Кавана
Тринайсет (17)

16

Пекарната на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица и Бродуей предлагаше хубаво кафе и още по-хубави палачинки. Колата ми още се намираше на наказателния паркинг, затова бях дошъл с метрото по-рано, за да изпреваря навалицата. Разполагах с малко време за закуска. Изядох солидна порция палачинки с гарнитура от хрупкав бекон и изпих две чаши кафе, докато чаках Харпър. Осем и петнайсет. А вече имаше опашка от строителни работници, служители от офисите и туристи, които чакаха за своите сутрешни гевречета.

Видях Холтън, преди да видя Харпър. Влезе, забеляза ме и стигна до средата на заведението, преди Харпър да се покаже зад него. Не че беше ниска, причината беше по-скоро Холтън. Ако застанеше пред буик от 1952 г., щеше да го закрие целия. Харпър беше малко под средния ръст, слабичка и стегната, с конска опашка. Носеше джинси, боти с връзки и кожено яке, закопчано догоре. Холтън беше със същия костюм и носеше същото куфарче, закрепено с белезници за китката му.

— Смяната ми приключва в девет и половина. Тогава ще дойде Яни. Той ще наглежда лаптопа, докато се върна на работа в полунощ — обясни Холтън.

— Добро утро и на теб — отговорих.

— Не се сърди на Холтън, Еди. Спа на канапето ми. И ти на негово място щеше да си кисел — намеси се Харпър.

— Ама той наистина ли спи? Мислех, че като му свърши батерията, просто се включва в контакта.

— Е, ако Руди Карп смяташе, че това е възможно, вече щеше да ми е наврял батерия в задника — увери ме Холтън.

Беше станал много дружелюбен. Сигурно се дължеше на Харпър. И двамата бяха бивши служители на правоохранителните органи. Имаха много общи неща.

Харпър се настани срещу мен. Холтън до нея. И двамата си поръчаха гевречета, а аз прецених, че се нуждая от още кафе.

— Значи имаш позволение от прокурора за малката си разузнавателна мисия, а? — попита Харпър.

— Имам. Говорих с един помощник-прокурор и той уреди нещата с Нюйоркската полиция. Медийният интерес е толкова голям, че къщата се е превърнала в нещо като светилище за феновете. Наложи се полицейският комисар да одобри специално допълнително дежурство, за да осигури денонощното присъствие на полицай пред входната врата. Иначе хората ще нахлуят вътре, ще разпердушинят всичко, за да си вземат нещо за спомен, и ще се снимат за „Холивуд Рипортър“. Дежурният полицай знае, че идваме — отговорих.

Харпър кимна и побутна Холтън, който й се усмихна в отговор. Личеше си, че си е паднал по нея. Приличаше на ученик с глуповатата си усмивка.

— Казах ти, че няма да е проблем да влезем. Трябва да имаш повече вяра — отбеляза Харпър.

Холтън вдигна ръце, за да признае поражението си.

Бях изчел документите по делото. Харпър също. И двамата имахме предостатъчно опит и знаехме, че колкото и снимки на местопрестъплението да видиш, нищо не може да се сравнява с личното посещение. Имах нужда да усетя мястото, околността, разположението на стаите. А и да се уверя, че Руди и ченгетата не са пропуснали нещо.

— Е, какво мислиш за делото? — попитах.

Лицето на Харпър мигом се навъси. Тя отмести очи към масата и се прокашля.

— Да кажем, че не съм убедена колкото теб. Според мен клиентът ти има да обяснява много, а още не го е направил — отговори тя.

— Смяташ, че лъже за убийствата, така ли?

В този момент им поднесоха закуската. Умълчахме се, докато сервитьорката се отдръпне.

— Той лъже за нещо — отбеляза Харпър. — За нещо важно.

Разговорът замря, докато двамата се хранеха. Не им отне много. Холтън почти засмука гевречето си, а Харпър ядеше така, все едно се зарежда за трудно пътуване. Изобщо не усещаха вкуса. Отпивах от кафето си и чаках.

Харпър изтри устни със салфетка и се облегна на стола си. Нещо й се въртеше в главата.

— Не преставам да мисля за пеперудата — каза тя.

— Да, знам. За отпечатъците на Боби и за следите от ДНК на двама души. Според Руди ченгетата са подхвърлили ДНК уликите. Може и да се окаже прав.

Двамата с Холтън кимнаха едновременно.

— Да, не разбирам как ДНК на Пена може да попадне в лабораторията на Нюйоркската полиция — каза Харпър. — Мътна работа. Но мен ме притеснява повече самата пеперуда. Снощи се помъчих да направя такава. Оказва се, че оригамито с доларови банкноти е доста популярно. В Ютюб има клипчета с обяснения. Отделих четирийсет и пет минути, докато си почивах от файловете. Но не успях да направя пеперуда. Който и да я е изработил, явно е отделил сериозно време. И то преди убийството. Адски безсърдечно е да постъпиш така с мъртвец. Изпращаш послание.

— Мислих над това. Не знам как прокуратурата ще представи тази пеперуда, но най-вероятно като доказателство, че Боби не е убил Карл и Ариела в изблик на ревност. Както каза ти, постъпката е безсърдечна. Издава намерение и умисъл — отбелязах.

— Наистина е странно. Почти ритуално. Като че ли е свързано по-скоро с убиеца, отколкото с жертвата. Може би му отдавам прекалено голямо значение, но звъннах на един приятел от Отдела за поведенчески анализ. Той ще провери базата данни. ФБР има регистър на ритуалните убийства. Там разполагат с цял екип, който търси закономерности в поведението. Почеркът може да се окаже сходен с някой друг — обясни Харпър.

Холтън отброи няколко банкноти, като ги разпери между пръстите си. Държеше лаптопа в скута си, а дългата верига подрънкваше, докато той се занимаваше с банкнотите.

— Руди вече опита — каза той. — Цял екип дни наред търсеше сходен почерк, но все стигаха до задънена улица. ФБР отказва да говори с нас, затова сами проучихме нещата с помощта на материали от пресата и познати в полицията. Доникъде не стигнахме. Може би на твоя човек ще му провърви повече.

Сервитьорката вдигна чиниите и остави сметката.

— Аз ще я оправя — отсякох и извадих няколко банкноти.

Харпър и Холтън възразиха. Особено Холтън. Бившите ченгета се стремят да не бъркат в джоба на адвокатите. Но явно нямаха възражения да получават хонорар.

— Аз ще платя — каза Холтън и побутна двайсетачката на Харпър. — Закуската е за сметка на „Карп“. Ще я мина за разход.

Той извади няколко разнородни банкноти и ги остави на купчинка на масата. Най-горната привлече вниманието ми. Портретът на Уошингтън беше отдолу, а от обратната страна се виждаше държавният печат на Съединените щати. Пирамида, увенчана с Всевиждащото око, а в другия край — орел зад щит на ивици, който стиска в ноктите на единия си крак маслинова клонка, а в ноктите на другия — сноп стрели. В този момент нещо се раздвижи дълбоко в съзнанието ми. Инстинктът ми подсказа, че банкнотата в устата на Карл е ключът към всичко.

Тримата завихме и поехме по Западна Осемдесет и осма улица. Стигаше чак до реката, но ние нямаше да ходим толкова далече. Подминахме църква, няколко магазина и един хотел. И после от отсрещната страна на улицата видяхме къщата. Триетажна, от кафяв камък, с полицейска лента пред вратата. Отпред имаше униформен полицай, който бе седнал да си почине на стълбите. Беше по-дребен от Холтън, но въпреки това едър мъж с обръсната глава и дебел врат. На улицата се бяха струпали десетина души. Всичките в черно. На оградата на къщата бяха закачени цветя и снимки на Ариела. Групата беше оборудвана със сгъваеми столчета и дъждобрани. Стояха по цял ден, вероятно ежедневно. Под дървото срещу къщата горяха свещи. Плакат на Ариела в цял ръст обвиваше дънера му.

Докато се качвахме по стълбите, полицаят стана, кимна и притисна пръст към устните си. Очите му се стрелнаха над рамото ми, после ми намигна и каза:

— Влезте, господа полицаи.

Кимнах. Феновете пред къщата скърбяха за Ариела. Нямаше тениски или плакати с образа на Боби. Ако тълпата разбереше, че представляваме Боби, току-виж, играта загрубяла. Полицаят повдигна жълтата лента и открехна входната врата, колкото да се вмъкнем вътре един по един. Чух шума от стъпки, когато феновете се спуснаха напред с надеждата да надникнат вътре.

— Назад — изкомандва ченгето.

Всички влязохме и той затвори вратата зад нас.

— Тези хлапета са откачени, дяволите да ги вземат — каза той.

Харпър се приближи към него с протегната ръка.

— Здравейте, казвам се Харпър — представи се тя усмихната.

Дълго беше работила при федералните и още се чувстваше свързана с правоохранителните органи.

Полицаят пъхна ръце в джобовете си и отговори:

— Дръпни се, кучко. Никой нищо да не пипа. И след половин час да сте се омели.

— Добре дошла в света на адвокатите по наказателни дела, Харпър — казах аз.