Стив Кавана
Тринайсет (2)

1

На пейките зад мен нямаше репортери. В съдебната зала нямаше и зрители. Нито разтревожени роднини. Само аз, клиентката ми, прокурорът, съдията, стенографката и една секретарка. А, да, и охраната — човекът седеше в ъгъла и скришом гледаше бейзболен мач на смартфона си.

Намирах се на Сентър Стрийт №100, в малка зала на осмия етаж в сградата на Наказателния съд в Манхатън.

Нямаше никой друг, защото никой друг не даваше пет пари. Всъщност и прокурорът не се интересуваше особено от случая, а съдията изгуби интерес още щом прочете обвинителния акт: притежание на наркотици и свързани с тях принадлежности. Прокурорът, който цял живот бе заемал този пост, се казваше Норман Фолкс. Оставаха му шест месеца до пенсия и си личеше. Горното копче на ризата му беше разкопчано, костюмът му изглеждаше като от времето на Рейгъновото президентство, а двудневната му брада беше единственото наглед чисто нещо по тялото му.

Почитаемият Кливланд Паркс, който водеше делото, имаше лице като спаднал балон. Облегна глава на ръката си и се наведе от съдийската маса.

— Още колко ще чакаме, господин Фолкс? — попита съдия Паркс.

Норм погледна часовника си, сви рамене и отговори:

— Извинете, Ваша чест. Той трябва да дойде всеки момент.

Съдебната секретарка прошумоли с някакви документи пред себе си.

В залата отново настана тишина.

— Господин Фолкс, отбелязвам за протокола, че като опитен прокурор сигурно знаете колко се дразня от закъсненията — каза съдията.

Норм кимна. Отново се извини и пак подръпна яката на ризата си, а лицето на съдия Паркс започна да променя цвета си. Колкото по-дълго седеше Паркс, толкова повече поруменяваше. Това беше най-силната проява на възбуда от негова страна. Никога не повишаваше тон, нито размахваше обвинително пръст, но кипеше от гняв. Добре известно беше колко мрази неточността.

Клиентката ми, четирийсет и пет годишната бивша проститутка Джийн Мари, се наведе към мен и прошепна:

— Какво ще стане, ако ченгето не се появи, Еди?

— Ще се появи — отговорих.

Знаех, че той ще дойде. Но знаех и че ще закъснее. Бях се погрижил да стане точно така.

Планът ми можеше да проработи само ако прокурорът беше Норм. Бях подал искане за снемане на обвиненията два дни по-рано, малко преди пет часа, когато служителката в деловодството вече си беше тръгнала. Практикувах от години и имах ясна представа колко бързо се обработват документите и се насрочва заседание. В деловодството чакаха толкова много молби, че едва ли щяха да назначат заседание преди днес, пък и доста щяха да се затруднят да намерят свободна зала. Обикновено исканията се разглеждаха към два часа, но и прокурорът, и адвокатът научаваха в коя зала ще се проведе заседанието едва няколко часа по-рано. И бездруго нямаше значение. Сутринта Норм щеше да бъде зает с отправяне на обвинения, аз също имах работа. Обикновено молиш някой съдебен служител да провери в компютъра номера на залата. След като получи потвърждение за мястото на заседанието, всеки друг прокурор би се обадил на свидетелите си, за да ги уведоми къде се очаква да се явят. Не и Норм. Той нямаше мобилен телефон. Смяташе, че ни облъчват с всякакви вредни лъчения. Бях се постарал да намеря Норм по-рано сутринта в съда, за да му съобщя къде ще се проведе заседанието следобед. Той разчиташе свидетелят му да направи каквото се очаква от него — да провери на таблото в коя зала да се яви. Само че аз го изпреварих.

Таблото се намира в зала 1000 в сградата на съда — канцеларията. Във въпросната канцелария освен опашките от хора, които чакат да платят различни глоби, имаше и бяла дъска със списък на разглежданите дела в съответния ден. Предназначението на таблото е да осведомява свидетели, полицаи, прокурори, студенти по право, туристи и адвокати къде в сградата и по кое време ще се гледа дадено дело. Един час преди началото на заседанието се качих в канцеларията, застанах с гръб към чиновничката, намерих искането си, изтрих номера на залата и написах друг. Дреболия. Не можеше да се мери с продължителните и рисковани операции, които провеждах цели десет години, докато се занимавах с измами. Откакто станах адвокат, понякога си позволявах по някое дребно прегрешение като едно време.

Знаейки колко се чака за асансьор в тази сграда, допусках, че съм забавил свидетеля на Норм с десетина минути.

Полицай Майк Грейнджър влезе в залата с двайсетминутно закъснение. Не се обърнах, когато чух вратата да се отваря. Просто слушах стъпките на Грейнджър — крачеше почти толкова бързо, колкото барабаняха по бюрото пръстите на съдия Паркс. Но после чух още нечии стъпки. Тогава вече се обърнах.

След Грейнджър бе влязъл мъж на средна възраст със скъп костюм, който се настани отзад. Разпознах го на секундата: въздълга руса коса, холивудски зъби и бледо лице на човек, който работи на закрито. Руди Карп беше от адвокатите, чиито дела се отразяваха по новините, появяваше се в юридическите предавания и на кориците на списания и притежаваше всички необходими умения, за да си заслужи известността. Беше официалният адвокат на звездите.

Не се познавахме. Движехме се в различни кръгове. Руди вечеряше в Белия дом два пъти годишно. Съдия Хари Форд и аз пиехме евтин скоч веднъж месечно. По едно време се бях предал на алкохола. Вече не. Веднъж месечно. Не повече от две питиета. Владеех се.

Руди махна с ръка. Обърнах се и видях, че съдията е вперил поглед в Грейнджър. Обърнах се отново и Руди пак махна. Едва тогава осъзнах, че маха на мен. Отвърнах на поздрава, обърнах се и се постарах да се съсредоточа. Не проумявах какво търси в моята съдебна зала.

— Благодаря, че се присъединихте към нас, господин полицай — каза съдия Паркс.

Майк Грейнджър беше ветеран от Нюйоркската полиция — от глава до пети. Той пристъпи наперено, свали оръжието си, изплю дъвката си и я лепна върху кобура, преди да го остави върху масата на обвинението. Оръжията бяха забранени. Дори ченгетата трябваше да предават пистолетите си на охраната на съда. Тя си затваряше очите за ченгетата ветерани, но дори те не си позволяваха да сядат на свидетелското място с оръжие.

Грейнджър се опита да обясни защо е закъснял. Съдия Паркс го прекъсна с тръсване на глава — ще говорите на свидетелското място.

Чух въздишката на Джийн Мари. Черните корени на изрусената й коса бяха прораснали и пръстите й трепереха, когато ги поднесе към устата си.

— Не се тревожи. Вече ти обясних, че няма да се върнеш в ареста — уверих я.

Носеше нов костюм с панталон специално за съда. Добре й стоеше, придаваше й малко по-самоуверен вид.

Докато аз успокоявах Джийн Мари, Норм започна процедурата, като призова Грейнджър на свидетелското място. Полицаят се закле и Норм го преведе през основните стъпки от ареста на Джийн.

В онази нощ, когато минавал покрай ъгъла на Трийсет и седма улица и Лексингтън авеню, забелязал Джийн да стои пред салон за масаж с голяма хартиена торба в ръка. Грейнджър познавал досието й като бивша проститутка. Спрял, приближил се. Представил се и й показал значката си. В този момент забелязал „принадлежностите за наркотици“ да стърчат от торбата на Джийн.

— Какви бяха тези принадлежности? — попита Норм.

— Една сламка. Обикновено наркоманите я използват да смъркат дрога. Съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й — каза Грейнджър.

Съдия Паркс не беше изненадан, но въпреки това завъртя очи. Не е за вярване, но през последните шест месеца половин дузина афроамериканци бяха арестувани и задържани от Нюйоркската полиция заради притежание на принадлежности за наркотици, понеже намерили у тях сламки, обикновено щръкнали от чаши с безалкохолно.

— И какво направихте после? — попита Норм.

— Видя ли у някого принадлежности за дрога, за мен това е основание за обиск. Госпожица Мари има и предишни нарушения, свързани с наркотици, затова претърсих торбата и намерих на дъното пет пликчета с марихуана. Арестувах я.

Май на Джийн не й мърдаше затворът. Второ наркопрестъпление за дванайсет месеца. Този път нямаше да има условна присъда. Щеше да влезе на топло най-вероятно за две-три години. Спомних си, че всъщност вече бе излежала някакво време за това закононарушение. Беше прекарала три седмици в килия, преди да намеря кой да я измъкне под гаранция.

Бях разпитал Джийн за ареста. Каза ми истината. Джийн винаги ми казваше истината. Грейнджър спрял до нея, защото му се искало да се позабавлява безплатно на задната седалка на колата си. Джийн му заявила, че е приключила с тези работи. Затова той слязъл от колата, сграбчил хартиената торба, която носела, и като видял вътре тревата, запял друга песен — заявил й, че отсега нататък иска петнайсет процента от печалбата й, иначе щял да я арестува незабавно.

Джийн отговорила, че вече плаща десет процента на двама патрулиращи от Седемнайсети участък, но явно те не си вършели работата. Ченгетата познаваха Джийн и никак не им беше трудно да си затварят очите. Въпреки миналото си тя беше патриотка. Продуктът й беше стопроцентово американска марихуана от държавно лицензирани ферми във Вашингтон. Повечето клиенти на Джийн бяха възрастни хора — пушеха, за да облекчават артритните си болки или глаукомата си. Бяха й редовни клиенти и не създаваха проблеми. Джийн казала на Грейнджър да се разкара, затова той я арестувал.

Разбира се, не можех да докажа нищо от това в съда. Изобщо нямаше да се опитвам.

Когато Норм седна, аз се изправих, прокашлях се и нагласих вратовръзката си. Разкрачих крака, отпих глътка вода и събрах сили. Отстрани изглеждаше, че влизам в кондиция и се каня да дъвча ченгето поне няколко часа. Взех лист от масата и зададох на Грейнджър първия си въпрос:

— Господин полицай, в показанията си твърдите, че обвиняемата е държала торбата с дясната си ръка. Знаем, че става дума за голяма хартиена торба. Трудно се обхваща с една ръка. Допускам, че я е държала за дръжките, нали?

Грейнджър ме погледна, като че ли се опитвам да му хабя ценното време с банални и глупави въпроси. Той кимна и усмивка разтегли ъгълчето на устата му.

— Да, държеше торбата за дръжките — отговори.

После погледна самоуверено към масата на обвинението, за да им покаже, че владее положението: личеше си, че Норм и Грейнджър са обсъждали законната употреба на сламките, докато са се подготвяли за днешния ден. Грейнджър със сигурност беше готов. Очакваше голям спор с мен относно сламката, дали тя се използва само за безалкохолни напитки и тъй нататък.

Седнах без нито дума повече. Първият ми въпрос беше и последен.

Забелязах как Грейнджър ме изгледа подозрително, все едно не беше сигурен дали току-що не съм го преджобил. Норм потвърди, че няма намерение да разпитва свидетеля отново. Грейнджър напусна свидетелското място, а аз помолих Норм да ми даде три веществени доказателства.

— Ваша чест, първото веществено доказателство е торбата. Ето тази торба. — Вдигнах прозрачния запечатан плик с кафява торба с логото на „Макдоналдс“.

Наведох се и взех своя торба от „Макдоналдс“. Вдигнах я за сравнение.

— Тези торби са с еднаква големина. Торбата е дълбока петдесет сантиметра. Взех я тази сутрин със закуската си — поясних.

Оставих на масата двете торби и взех следващото веществено доказателство.

— Това е съдържанието на торбата, иззето от клиентката ми в нощта на ареста й. Веществено доказателство номер две.

В запечатания найлонов плик се виждаха пет пакетчета с марихуана. Заедно не биха напълнили дори купичка.

— Третото веществено доказателство е обикновена сламка от „Макдоналдс“. Сламката е дълга двайсет сантиметра — поясних, когато я вдигнах да я покажа. — Днес сутринта взех същата.

Показах и своята сламка, после я оставих отново върху масата.

Пъхнах тревата в своята торба от „Макдоналдс“ и я вдигнах пред очите на съдията. След това взех сламката, задържах я вертикално и я пуснах в торбата с една ръка, придържайки дръжките с другата.

Сламката изчезна от поглед.

Подадох торбата на съдията. Той я погледна, извади сламката и я пусна отново вътре. Повтори действието няколко пъти и дори изправи сламката върху пакетчетата с марихуана. Сламката остана на повече от десет сантиметра от горния край на торбата. Знаех го, защото бях пробвал същото.

— Ваша чест, стенографката ще бъде най-точна, но според моите бележки полицай Грейнджър заяви „съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й“. Защитата е съгласна, че е възможно сламката да се показва, ако горният край на торбата е навит. В показанията си обаче полицай Грейнджър потвърди, че клиентката ми е държала торбата за дръжките. Ваша чест, хващат се за сламка… образно казано.

Съдия Паркс вдигна ръка. Беше чул достатъчно от мен. Завъртя се на стола и насочи вниманието си към Норм.

— Господин Фолкс, разгледах тази торба и сламката заедно с предметите, които са се намирали на дъното. Не съм убеден, че господин Грейнджър би могъл да види сламката да стърчи от тази торба. Поради което не намирам основание за обиск и всички улики, събрани при този обиск, са недопустими в съда. Включително сламката. Силно съм притеснен от склонността на някои полицейски служители напоследък да окачествяват сламки за безалкохолни напитки и други безобидни предмети като принадлежности за наркотици. Тъй или иначе, вие не разполагате с доказателства в подкрепа на основателен арест, поради което снемам всички обвинения. Сигурен съм, че искате да ми кажете много неща, господин Фолкс, но няма смисъл — опасявам се, че сте адски закъснели.

Джийн се метна на шията ми и едва не ме удуши. Потупах я по ръката и тя ме пусна. Сигурно няма да й е до прегръдки, когато получи сметката за хонорара ми.

Съдията и служителите му се изправиха и напуснаха залата.

Грейнджър гневно изхвърча навън и на излизане ме отстреля с изпънат показалец. Не ми пукаше, бях свикнал.

— Кога да очаквам да обжалваш? — попитах Норм.

— В някой друг живот — отговори той. — Грейнджър не арестува дребни риби като клиентката ти. Сигурно зад ареста се крие нещо друго, което ние с теб никога няма да узнаем.

Норм събра нещата си и напусна след клиента си. В залата останахме само двамата с Руди Карп. Той ме аплодираше с искрена усмивка.

Изправи се и каза:

— Поздравления, беше… впечатляващо. Ще ми отделите ли пет минути?

— За какво?

— Ще се съгласите ли да станете втори адвокат в най-големия процес за убийство, воден някога в този щат?