Стив Кавана
Тринайсет (10)

9

Лоши дела няма. Има само лоши клиенти. Моят ментор, съдия Хари Форд, отдавна ме беше научил на това. И правотата му се потвърди. Неведнъж. Спомних си съвета на Хари, докато седях на кожения стол до Боби Соломон.

— С Ариела се скарахме същата вечер, когато беше убита. Затова излязох от къщи и се запих. Аз… аз… исках да го знаете. В случай че повдигнат въпроса. Скарахме се, но, бога ми, не съм я убил! Обичах я — каза Боби.

— За какво се скарахте? — попитах.

— Ари искаше да подпиша договора за втори сезон на „Семейство Соломон“, нашето риалити шоу. На мен ми беше страшно неприятно камерите да ни следят непрекъснато, просто беше прекалено. Нали разбирате? Не можех да го направя. Затова се скарахме. Но и с пръст не съм я докоснал, никога не се е стигало дотам. Просто заявих, че няма да го направя, и излязох.

Боби се облегна на стола си, изду бузи и вдигна ръце на главата си. Имаше вид на човек, който е свалил бреме от плещите си. И после се разплака. Взрях се изпитателно в него. Изражението му издаваше само едно — вина. Не разбрах обаче дали е вина заради резките думи, които беше разменил със съпругата си, или за нещо друго.

Руди се изправи, разпери ръце и подкани Боби да го прегърне. Двамата се притиснаха в прегръдка. Чух как Руди прошепна:

— Разбирам, разбирам, ясно? Не се тревожи. Радвам се, че ми каза. Всичко ще се нареди.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, забелязах, че очите на Боби блестят. Той подсмръкна и изтри лицето си.

— Добре, това е засега. За тази вечер — каза Боби. Сведе очи към мен, протегна ръка и каза: — Благодаря, че ме изслуша. И извинявай, че се разчувствах. Виж, в момента ми е адски трудно. Радвам се, че ще ми помогнеш.

Изправих се. Този път той стисна ръката ми по-здраво. Вгледах се отблизо в лицето му. Главата му още беше клюмнала. Усетих как ръцете му треперят от напрежение. Въпреки бодигардовете, модерните дрехи, маникюра и парите Боби Соломон беше едно уплашено хлапе, застрашено да прекара остатъка от живота си в затвора. А може би всичко това беше само преструвка. За пред мен. Безспорно имаше талант. Но биваше ли го достатъчно, за да ме заблуди?

— Обещавам да направя всичко по силите си — уверих го.

Той постави лявата си длан върху китката ми и здраво стисна ръката ми със своята десница.

— Благодаря ти. Не искам нищо повече.

— Благодаря, Боби — каза Руди. — Това е всичко за тази вечер. Ще се видим утре сутрин в съда за избора на съдебните заседатели. Колата ще те чака в осем и петнайсет. Отиди да поспиш.

Боби ни махна и си тръгна. Бодигардовете го наобиколиха незабавно — не поемаха никакви рискове. Изведоха го от кантората, обграден от дълги кашмирени палта.

Обърнах се към Руди. Седнахме.

— Е, откога знаеш, че Боби и Ариела са се карали заради своето риалити? — попитах.

— От самото начало. Допусках, че сам ще признае в даден момент. Явно имаш силно влияние над него. Пред теб се разкри веднага.

Кимнах и отбелязах:

— Ти постъпи мило — създаде му усещането, че сваля бреме от плещите си. Ще се почувства по-уверен.

Лицето на Руди помръкна, той сведе очи към бюрото си и притисна върховете на пръстите си. След малко вдигна глава, взе лаптопа от масата и ми го подаде.

— Доказателствата срещу Боби са съкрушителни. Има съвсем малък шанс. Но аз ще направя всичко възможно да го увелича. Прегледай уликите довечера, за да видиш срещу какво сме изправени.

Взех лаптопа, отворих го.

— Не е проста работа да убиеш хладнокръвно двама души. Особено съпругата си и човек, когото познаваш прекрасно. Рядкост е някой, който не е проявявал насилие преди, да направи нещо толкова крайно. Боби имал ли е психически проблеми? Ако медицинският му картон не съдържа сведения за насилие, може би си струва да го покажем на прокуратурата — отбелязах.

— Няма да използваме медицинския му картон — отговори Руди категорично. Натисна копче на телефона и нареди: — Трябва ми сигурен транспорт.

Долових нещо в гласа му. Или не беше съгласен с разбиранията ми относно тази част от делото, или криеше нещо. Каквото и да беше, предполагах, че не е много важно, иначе обвинението щеше да го намери и използва. Засега оставих нещата така.

На екрана на лаптопа имаше прозорче с искане за парола. Руди написа нещо на листче и ми го подаде.

— Ето паролата. Ще се погрижим да се прибереш благополучно в кантората си с лаптопа, затова помолих служител от охраната ни да те придружи, ако не възразяваш.

Замислих се колко е студено навън и как ще трябва да се прибера пеша.

— Има ли кола въпросният служител? — попитах.

— Разбира се.

Погледнах бележката. Паролата беше „Невинен1“. Затворих лаптопа, изправих се и се ръкувах с Руди.

— Радвам се, че вече официално си на борда — каза той.

— Предупредих те, че ще прегледам документите, преди да реша — уточних.

Руди поклати глава.

— Не. Обеща на Боби да му помогнеш. Да направиш всичко по силите си. Вече си в екипа. Вярваш му, нали?

Каква полза да крия?

— Да, така мисля.

Но вече се е случвало да греша, помислих си.

— Същият си като мен. Разбираш, когато клиентът ти е невинен. Просто го усещаш. Не познавах друг с това умение. До тази вечер — каза Руди.

— Аз не съм Боби Соломон, Руди. Не е нужно да ми целуваш задника. Знам, че си го повикал, за да се срещна с него. Искал си да го погледна в очите. Да го подложа на изпитание. Да взема решение. Знаел си, че ще му повярвам. Изигра ме. И макар да не го смятам за убиец, не съм сигурен, че не е преметнал и двама ни.

Руди вдигна ръце.

— Виновен съм. Което не променя факта, че сме изправени пред кошмарен сценарий. Човекът е невинен. Да, добър актьор е, но никой не се отървава от обвинение в двойно убийство само като изпълнява роля.

Мъжът, който влезе в кабинета, беше толкова едър, че трябваше да отвори и двете крила на вратата. Беше висок приблизително колкото мен. Плешив. И широк колкото заседателната маса. Черен панталон и черно палто, закопчано до шията. Скръсти ръце на гърдите си, стисна длани. Сигурно беше пет-шест години по-възрастен от мен и явно беше боксьор. Кокалчетата на ръцете му бяха колкото орехи.

— Това е Холтън. Той ще се погрижи ти и лаптопът да бъдете в безопасност.

Руди се наведе, измъкна алуминиево куфарче изпод бюрото и го постави отгоре. Холтън се приближи, разменихме любезни поздрави и той се зае с куфарчето. Отвори ключалките, вдигна капака и настани лаптопа в леглото вътре. Проследих с поглед как затвори капака, заключи го и извади чифт белезници от джоба си. Закопча китката си за дръжката на куфарчето, взе го и каза:

— Да вървим.

Вече се бях запътил към изхода заедно с Холтън, когато Руди ми даде последен съвет:

— Докато четеш документите, не забравяй какво се случи тук днес. Не забравяй какво си усетил. Не забравяй убеждението си, че този човек е невинен. Ние с теб трябва да се постараем да си остане невинен.