Стив Кавана
Тринайсет (12)

11

Бях се качил на третото стъпало към входната врата, когато чух някой да ме вика по име откъм улицата. Веднага усетих как Холтън застана нащрек. Почти не продума, докато пътувахме, само ме попита дали ми е удобно. Отговаряше вежливо, но едносрично на опитите ми да завържа разговор. Добър шеф ли е Руди Карп? Да, Холтън бил частен охранител, но с Карп се работело лесно. Отдавна ли работи за него? Да. Обича ли бейзбола? Не. А футбола? Не. Отказах се, реших, че внимава в пътя и не бива да го разсейвам. На стълбите пред входната врата се изненадах, когато той реагира отбранително. Всъщност не предприе нищо. Просто се подготви. За каквото и да било. Завъртях се в посоката, откъдето беше долетял гласът, и видях съдия Хари Форд да ми маха от тротоара. Класическият му стар кабриолет беше паркиран на улицата.

Тъкмо да махна на Хари в отговор, когато забелязах човека зад него. Беше нахлупил бейзболна шапка ниско над очите си. Не виждах лицето му на светлината на уличната лампа. Козирката го криеше. В онзи момент обаче лицето не беше важно. Повече ме заинтригува дясната му ръка — беше пъхната в якето му, като че ли се канеше да измъкне пистолет.

С периферното си зрение установих, че Холтън е приковал очи в него и ръката му е върху кобура на кръста. Устата ми пресъхна, дишането ми стана плитко. Тялото ми замръзна. Примитивните инстинкти, които все още бях запазил, бяха съсредоточени върху мъжа, който се приближаваше с ръка под якето си. Тялото ми нямаше нужда от нищо, което да го разсейва — нито дишане, нито мисъл. Всеки мускул и нерв се напрегнаха до краен предел. Цялата ми енергия премина на режим оцеляване. Не помръдвах. Ако онази ръка се покажеше изпод якето с оръжие, бях готов да се хвърля към вратата.

Температурата падаше. Виждах как тънкият лед, образувал се току-що по тротоара, блести на сребристата светлина на уличните лампи като натрошен кристал.

Мъжът се изравни с Хари и рязко измъкна дясната си ръка от джоба. Протегна я към нас. Държеше нещо черно и лъскаво. Чух глухото приплъзване на пистолета, докато Холтън го измъкваше от кожения кобур. Поех огромна глътка въздух и се свлякох на колене. Ръцете ми скриха главата.

Тишина. Никакъв изстрел. Никакво проблясване на цев. Никакви куршуми, които улучват тухлите над главата ми. Усетих едра длан да ме потупва по рамото.

— Всичко е наред — каза Холтън.

Вдигнах поглед. Хари стоеше до мъжа с бейзболната шапка.

И двамата гледаха дисплея на мобилния телефон в ръката на мъжа. Хари вдигна очи от телефона и посочи на запад по Четирийсет и шеста улица. Мъжът кимна, каза нещо на Хари и вдигна телефона. Дори отдалече различих карта на големия дисплей. Мъжът отмина моята сграда и се запъти на запад.

— Боже, Холтън. Ще ми докараш инфаркт — възкликнах.

— Извинявайте, но предпазливостта не вреди.

— Еди, какви ги вършиш, по дяволите? — попита Хари.

Изправих се, отупах палтото си и се приведох над перилата.

— Ами явно проявявам предпазливост. Какво искаше този тип?

— Беше някакъв турист. Помоли да го упътя — обясни Хари.

Озърнах се през рамо. Мъжът държеше мобилния пред себе си и продължаваше да върви. Беше с гръб към мен. Проследих го с поглед, докато се отдалечи, после отново се обърнах към Хари.

— Решихме, че има пистолет. Приближи се някак целеустремено. Виждал ли си го преди? — попитах.

— Не знам, лицето му беше скрито под шапката. Но дори да не беше, нямаше да мога да ти кажа много, без очила съм — отговори Хари.

— А как шофира до тук? — попитах.

— Внимателно.

Холтън взе един от дървените столове и го изнесе на площадката пред входната врата. Върна се и отново огледа помещението. Хари го наблюдаваше от канапето с равнодушието на човек, който държи в ръка чаша хубав скоч и знае, че е най-превъзходното питие.

— Тук няма никаква охрана, господин Флин. Тази нощ ще остана отвън. Утре сутринта ще уредя да доставят сейф. Ще държите лаптопа в сейфа, когато не сте тук. Съгласен ли сте? — попита Холтън.

— Ще останеш пред вратата цяла нощ?

— Така възнамерявам.

— Е, сигурно си забелязал леглото в дъното. Нямам апартамент, нощувам тук. Сигурно ще работя до сутринта, затова не се тревожи. Върви си у дома и се наспи. Аз ще се оправя.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана отвън.

— Вътре има канапе. Ако ще останеш, поне се настани удобно.

Той огледа канапето. Хари се беше строполил на него преди време и беше счупил няколко пружини. Сега канапето беше изтърбушено по средата. Хари не забравяше онази нощ и винаги когато се отбиваше, сядаше в единия край, но пружините го накланяха към средата и той сякаш всеки момент щеше да се катурне в хлътналата част. Холтън явно прецени, че ще се чувства по-удобно на твърдия дървен стол.

— Няма да съм добра охрана, ако спя на канапето, когато някой строши вратата ви, за да вземе лаптопа. Ще съм отвън. Съгласен ли сте?

Погледнах към куфарчето върху бюрото си и белезниците, закрепени за дръжката.

— Нямам нищо против.

— Е, господа, оставям ви — каза Холтън и затвори вратата зад себе си.

— Малко е напрегнат — отбеляза Хари.

— Нищо в този човек не е малко. Но въпреки това ми харесва. Личи си, че е професионалист — отговорих.

— Е, какво в този лаптоп изисква такава охрана? — попита Хари.

— Бих ти казал, но след малко така ще се напиеш, че е по-добре да проведем този разговор утре.

— Наздраве за това.

Налях си два пръста бърбън и седнах на бюрото си. Само едно питие. За успокоение. Нуждаех се от бистра мисъл, за да прочета документите. Но сега можех да се поотпусна. Лампата в ъгъла и онази върху бюрото ми със зелен стъклен абажур озаряваха стаята с топла светлина. Облегнах се на стола, качих крака върху бюрото си и поднесох чашата към устните си. Вече можех да си позволя от време на време да пийвам с Хари. Бях си наложил дисциплина, но ми отне много време. Хари ми помогна.

Без него нямаше да стана адвокат. Преди години ме съдиха, защото причиних катастрофа, и се защитавах сам. Доказах, че става дума за застрахователна измама. Съдия беше Хари. Оборих адвоката на ищеца, спечелих делото и Хари поиска да се срещнем след това. Посъветва ме да се замисля за кариера в правото. И така, след като си взех дипломата, станах помощник на Хари, докато учех за адвокатския изпит. Благодарение на него имах нов живот, далече от уличните мошеничества и измами. Сега хитрувах в съдебната зала.

— Как е семейството ти? — попита Хари.

— Ейми расте бързо. Липсва ми. Но пък може би има изгледи нещата да се оправят. Кристин ми звънна и ме покани на вечеря.

— Хубаво — усмихна се доволно Хари. — Мислиш ли, че ще успееш да закърпиш нещата?

— Не знам. Кристин и Ейми се установиха в Ривърхед. Имам чувството, че животът им продължава без мен. Трябва ми работа, която не поставя живота ми в опасност. Нещо стабилно, заради което нито аз, нито някой друг ще се забърква в неприятности. Това иска Кристин. Нормален живот.

Но още докато изричах думите, не бях сигурен, че ще се получи. Тя открай време искаше стабилен и безопасен дом. Работата ми не го позволяваше, но вече се съмнявах, че Кристин изобщо ме иска в живота си. Бяхме се отчуждили. Надявах се поканата за вечеря да ми даде шанс отново да се сближим.

Хари отпи от скоча си и се почеса по главата.

— За какво мислиш? — попитах.

— За куфарчето. За здравеняка в коридора ти. За това си мисля. Ако си търсиш по-спокойна работа, не си на прав път. Кажи ми, че не си загазил.

— Не съм.

— Защо си мисля, че не ми казваш всичко? — попита Хари.

Завъртях кехлибарената течност в чашата и я вдигнах към светлината. Отпих отново.

— Днес се срещнах с Руди Карп. Нае ме в екипа по защитата на Робърт Соломон.

Хари се изправи. Допи скоча и остави празната чаша до моята.

— В такъв случай трябва да си тръгна — заяви той.

— Защо? Какво става?

Той въздъхна, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се загледа към вратата, докато говореше:

— Допускам, че си се срещнал с него днес сутринта. И че преди това не се е опитвал да се свърже с теб. Никакви имейли или телефонни обаждания. Така ли е?

— Така е. Откъде знаеш?

— Каква причина изтъкна Руди за това, че те наема?

— По-скоро сам се досетих. Лесно може да ме пожертва. Ако не успея да оборя свидетелите ченгета, ще отпадна от екипа на защитата и фирмата ще се престори, че никога не ме е имало. Ще бъда буфер между Руди и журито. Той ще запази репутацията си пред съдебните заседатели, ако играта не успее. Не е бог знае какво, но искам да помогна на този Боби. Знам, че е филмова звезда и така нататък, но ми допада. Мисля, че е невинен.

— Допускам, че Руди е имал нужда от история, на която да клъвнеш. В известен смисъл е по-убедително да решиш, че ролята ти не е нищо особено. Затова те наемат в деня преди избора на заседателите.

Дойде моят ред да се напрегна. Изправих се на мястото си и насочих цялото си внимание към Хари.

— Престани да се занасяш, Хари. Говори направо.

— Съдия Колинс ми се обади в петък. Каза, че се чувства странно. Не се изненадах. През последните години тя ръководи подготовката за процеса срещу Соломон. Вече се проведоха десетина изслушвания за улики, искания за прекратяване на делото, какво ли не. Преди две седмици тя се изнесе на хотел, за да работи необезпокоявана. Въпреки недостатъците си Роуина Колинс е съдия, която не се плаши от работа. Та затова допуснах, че е от стреса… — замлъкна Хари и се умисли.

И аз мълчах. Щеше да продължи, когато събере мислите си.

— Обадиха ми се от болницата в събота сутринта. Роуина припаднала предишната вечер, малко след като говорихме. Можела да умре, ако не била редовната доставка на храна с румсървис. Момчето я намерило на пода. Получила била дихателна недостатъчност. Слава богу, че я намерили навреме. Парамедиците й спасили живота. Проблем със сърцето, вкарали я в интензивното. Състоянието й е критично, но стабилно. Днес я видях. Никак не е добре. Освен всичко останало случилото се застрашава и процеса срещу Соломон. Нямах човек, който може да зареже графика си за две седмици, затова го поех лично. Аз съм съдията на процеса срещу Соломон.