Джейн Фалън
Да си остане между нас (74)

74
Тамсин

И Мишел, и Адам настояха да се присъединя към тях по-късно, въпреки че аз се опитах да възразя, че да се изтърся на първата им среща беше малко екстремно, дори за мен. В отговор Мишел обяви, че възнамеряваха да хапнат в тапас бара на Хавърсток Хил, който беше на няколко крачки от моя апартамент, и че планираха после да дойдат у нас, независимо дали искам.

Аз цяла вечер гледах телевизия, опаковах коледните подаръци (крем за тяло с аромат на шоколад за Ан Мари, шал за Иън) и едновременно мислех и се опитвах да не мисля за онова, което се случваше по-нагоре на нашата улица.

Моето неуместно увлечение по Адам отслабваше, но още не си беше отишло. Не можех да се освободя от картинката за нашето общо бъдеще — как остарявахме заедно в смях и шеги — която си бях нарисувала. Просто трябва да я пригодя. Да разместя героите. Защото несъмнено, ако той и Мишел се оженят, няма начин някога да се озова полугола на дивана с Адам. Дори ако той искаше, а той не го искаше и никога нямаше да поиска. Мисля ли, че имам основания да се тревожа, че Адам може да измами Мишел? Нито за миг. Този мъж е изтъкан от принципи.

Аз не мога да върна назад онова, което бях направила с Патрик, но сега смятам, че мога да поправя стореното. Мога да събера двамата човека, които обичам най-много в света и да ги гледам как градят щастливо бъдеще заедно. Мисълта за това ме кара да плача, но и да се чувствам добре. Постъпвам правилно.

И да си кажем истината, в дългосрочен план Мишел ще е десет пъти по-щастлива с Адам, отколкото можеше да е с Патрик, така че може би й бях направила услуга. Макар да не вярвам, че тя би възприела нещата по този начин.

Притеснявам ли се, че Адам някога ще й разкрие моята тайна? Нито за миг. Това би я наранило безмерно, а той за нищо на света не би искал това.

На вратата се позвъни и Рон скочи и започна да тича в кръг. Аз им отворих входната врата и щом видях лицата им, разбрах, че всичко беше минало добре. Те приличаха на две развълнувани деца на Бъдни вечер. Уверени, че на хоризонта се очертаваха лакомства.

Приготвих се да ме жегне завист. Вместо това ме изпълни топло сияние. Като горд родител.

— Е? — казах аз още преди те да си съблекат палтата.

— Ужас — рече Адам. — Забравих, че съм виждал Мишел само в твое присъствие. Когато теб те няма, тя се превръща в съвсем различен човек. Расист. Хомофоб. Нарече един от келнерите сополив малък плебей, защото изпусна салфетката й…

Мишел изписка с престорено възмущение.

— Това не е вярно!

Аз се включих.

— Ами, веднъж ти каза на един таксиметров шофьор, че е низша форма на живот, защото подкара от Фицджонс Авеню вместо по Примроуз Хил.

— Не е вярно! — Тя се обърна към Адам, смеейки се. — Това никога не се е случвало.

Адам цъкна с език и поклати глава.

— Тихите води са най-дълбоки.

Мишел се отказа.

— Аз искам чаша вино. Някой друг иска ли?

Тя наля на всички и ние седнахме в хола — аз във фотьойла, Адам и Мишел един до друг на дивана. По едно време единият — не видях кой — хвана за ръка другия. Изпълних се с щастие, тъга, завист и облекчение едновременно. Коктейл от смесени чувства.

Рон се метна на фотьойла до мен, сумтейки и дишайки тежко от усилието. Намести се между мен и подлакътника, сложи глава в скута ми и почти моментално захърка. Аз го почесах по ушите.

— О, утре след работа ще ходим с Адам на коледно пазаруване в „Селфриджис“, искаш ли да дойдеш с нас? — съобщи Мишел. — Можем да вечеряме в някое бистро на Сейнт Кристофър.

— Ами… не съм сигурна… — Знаех, че те искаха да ме приобщят, да ми покажат, че тяхното сближаване не означаваше, че аз оставах навън, но не исках да се пречкам на тяхната разцъфтяваща любов.

— Трябва да дойдеш — рече Адам. — Така Мич може да пазарува, а ние с теб да мрънкаме.

Мишел го погледна строго.

— А ти трябва да дойдеш, за да ми помогнеш да избера нещо за мама и татко.

— Добре. Но недейте да смятате, че трябва да ме каните на всички ваши срещи, защото това ще е идиотско.

— Само на най-интимните — увери ме Адам.

Преди те да си тръгнат — Адам щеше да я изпрати до вкъщи, преди да се прибере у тях, тъй като имаше първи час на другата сутрин, освен това и двамата не бяха от хората, склонни да правят секс на първата среща — Мишел и аз останахме сами за няколко минути, докато той беше в тоалетната.

— Добре ли си прекара?

Тя ме погледна. С блестящи очи.

— Беше прекрасно. Чувствах се толкова комфортно. Нямаше и следа от онази неловкост на първата среща.

— Защото ти вече го познаваш.

— Да. Толкова съм щастлива. Истински щастлива, за първи път от много време насам.

— Ти го заслужаваш.

— Колко странно се наредиха нещата, нали?

— Понякога трябва да минеш през отходната яма, за да стигнеш до шоколада.

— Декарт ли е казал това? — Тя се разсмя.

— Един от учениците на Адам, струва ми се.

— Много дълбокомислено.

Двамата си тръгват във виелица от палта и шалове и обещания да се видим на другия ден. Аз си наливам още една чаша вино и се настанявам на дивана с Рон. Обзема ме спокойствие, каквото не съм изпитвала от месеци. Критичният, омразен глас в главата ми е замлъкнал. Взимам лаптопа си. Влизам във „Втора половинка“.

Поглеждам Рон, почесвам го по главата и той въздиша в екстаз.

Толкова е хубаво.