Джейн Фалън
Да си остане между нас (38)

38
Беа

Естествено, аз се опитах да се обадя на Патрик веднага щом си тръгнах. По дяволите Правилата за Бен.

Бях приела безпрекословно предложението на Тамсин да ми повика такси. Беше станало късно и аз не бях в настроение за пияни веселяци в метрото, които се прибираха след обиколка по заведенията. Моята вечер не можеше да се опише като весела или забавна. Но беше наситена с разкрития. Шокиращи разкрития. Забавни… не точно!

Превключи директно на гласова поща. Явно Патрик го беше изключил. По това време сигурно беше в леглото с Мишел, прегръщайки я нежно през кръста. Любящият, грижовен съпруг. Аз не оставих съобщение. Не бях толкова глупава.

Пет минути по-късно бях благодарна, че той не се беше обадил. Ако бях изрекла онова, което ме притесняваше, без да обръщам внимание на неговите протести в смисъл „Може ли да ти се обадя по-късно, приятел?“, вероятно нямаше да го видя повече. Щях да съм прекрачила границата между нещо незаплашително и нещо, което определено беше опасно. Щях да съм се превърнала в товар.

Трябва да действам внимателно. Не мога да го засипя с обвинения и въпроси. Но няма да оставя нещата така. Най-малкото, смятам да му кажа каквото знам. Да видя какво ще каже в своя защита.

Опитах се да не мисля за тях заедно. Опитах се да си напомня, че ние току-що се бяхме запознали, когато се беше случило. Но при мисълта за тях двамата ми идеше да повърна.

Али не спеше, когато се прибрах. Тя подхвана някаква безкрайна история как нейният бивш приятел й се беше обадил по грешка, но накрая бяха провели дълъг и задушевен разговор. Нещо такова. Помъчих се да проявя интерес. Не се съмнявах, че тя щеше да ми разкаже цялата история отново утре вечер. Али имаше тази склонност. Когато искаше да сподели нещо, веднъж не й стигаше. При повторението щях да схвана подробностите.

Казах, че съм изморена и трябва да ставам рано, и се оттеглих в моята стая. Но сънят ми изглеждаше немислим, затова си пуснах дивиди с Принцесата булка — филм, който бях гледала най-малко седемнайсет пъти и ме беше приспивал безброй пъти, глътнах две хапчета нитол и някак успях да заспя.

На сутринта Тамсин излъчва леко истерична аура, като дете в седмицата преди Коледа. Тя е жена с мисия. Знам, че няма търпение да ми разкаже за това. След като беше вдигнала шлюза на бента, вече нищо нямаше да я спре. Оставам с впечатлението, че иска да проведем мозъчна атака, защото вече ме бе попитала какво смятам да правя в обедната почивка. Положението е комично.

Разбира се, нямах никакви новини от Патрик. Нашата уговорка не включва задушевни разговори по телефона. Мога само да чакам той да ми изпрати есемес с координатите на срещата — аз винаги съм свободна, между другото.

Аз се съгласявах всеки път, когато той ми изпращаше съобщение с дата и място. Отменях планове и разочаровах приятелите си, за да съм на неговите услуги. Изведнъж това ми се видя недостойно. Не знам защо ми отне толкова много време да го видя.

Изчаках Луси най-сетне да реши да излезе да си вземе нещо за обяд. Както обикновено, дори не й мина през ума да ми предложи да вземе нещо и за мен. Но напоследък аз следвах същата политика. След като осъзнах, че тя никога нямаше да отвърне реципрочно на моята добра воля, аз се отказах. Нека сама да си избира нейния миниатюрен, нискомаслен, нисковъглехидратен, нискокалоричен сандвич. Тамсин е на работна среща. В другия край на града в офиса на Ай Ти Ви.

Аз затварям вратата. Вдигам телефона. Набирам номера.

— Кабинетът на Патрик Мичъл.

— Здравейте — казвам аз, надявам се с радостен и уверен тон. — Обажда се Беа от „Касъл“. Тамсин Фордхъм иска да говори с него.

— Изчакай за момент, Беа. Ще проверя дали е свободен — казва Верити. Предполагах, че това беше Верити.

Почаках. Дръжката на вратата изскърцва и аз подскачам. Протягам ръката, в която държа слушалката, към вилката, готова да затворя веднага. Ашли подава глава в стаята.

— Аз само… — започва тя и аз едва не й отхапвам главата.

— По дяволите, Ашли. Ако вратата е затворена, възпитаният човек чука.

Чувам шумолене в другия край на телефона и й махвам да излезе. Тя отстъпва на заден ход, шепнейки „много съжалявам“. Точно навреме. Чувам гласа на Патрик. Звучи предпазливо, което може да се очаква, нали?

— Тамсин?

Нямам време за любезности.

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— За бога! Какво те прихваща да ми се обаждаш в работата?

— Защото знаех, че ти няма да ми се обадиш, а трябваше да говоря с теб.

— Мислех, че с теб имаме договорка…

— Да, но в момента не съм в настроение да спазвам въпросната договорка.

— Няма ли да ми кажеш за какво става дума? — Той явно беше ядосан.

— По телефона ли искаш да го направя?

— Престани с тези игрички, Беа.

— Не играя игрички.

Патрик въздъхва високо.

— Какво ще правиш след работа? Мога да се видя с теб за един час, в шест.

Когато отивам на срещата, Патрик вече чака до малката будка за чай и кафе. Не сме планирали да пием кафе. Просто беше единственото място, което устройваше и двама ни в целия Хайд Парк, сгушено навътре, точно до изхода на метрото до Ланкастър Гейт.

Аз закъснях десет минути, защото не можах да се откопча от маниакалните кроежи на Тамсин. След като е решила да залови Патрик в крачка, тя е захапала идеята като питбул. Вече прекарахме половината следобед в нахвърляне на една от друга по-абсурдни идеи как да стане това. Моите бяха преднамерено идиотски, естествено. По едно време Тамсин ме обвини, че съм гледала прекалено много епизоди на Скуби Ду. За щастие, тя още не е измислила планове, достойни за сериозно обмисляне. Нищо, което да смущава съня на Патрик или моя.

Когато го виждам, чувствам леко вълнение, както винаги. Той гледа телефона си и още не ме е забелязал. Стана ми неудобно, че го разтревожих и наруших грубо Правилата на Бен. Той също рискува много.

А после си спомням защо сме тук и защо съм толкова ядосана.

Той вдига глава, когато съм на няколко крачки от него. Никой не се усмихва.

— Извинявай, че закъснях. Тамсин ме задържа, за да ми говори.

Патрик тръгва към декоративното езеро и аз го следвам.

— Така — рече той, пропускайки любезностите, — смяташ ли да ми кажеш за какво е този шум?

Аз вече съм решила какво да кажа. Няма да му спестя нищо.

— Тамсин ми разказа какво се е случило между вас.

Патрик замръзва на място.

— Тя какво?

Хъм, наистина е невероятно, че първата му мисъл е как да спаси собствената си кожа.

— Фактът, че тя ми разказа, е без значение. Наистина ли се случи?

Той ме поглежда.

— Ревнуваш ли? Познаваме се само от няколко дни.

— Няма значение… искам да кажа… Тамсин?

— Аз не спах с нея.

— И аз така чух. Тя вече ми разказа за случилото се в най-малки подробности.

Изчаквам да видя дали Патрик щеше да побърза да отрече онова, което намеквах. Той не го прави. Налагам си да не се отклонявам, а да го притисна за подробности.

— Но… какво? Нея ли си харесвал през цялото време? Години си чакал този момент? Какво?

— Не, разбира се. Щом толкова искаш да знаеш, направих го, за да й затворя устата.

Сега шокираната съм аз.

— Какво?

— Когато ти ми разказа за капана, реших, че трябва да направя нещо. Предполагах, че ако я накарам да се чувства виновна, тя ще да спре да се държи като представител на нравствената полиция.

Аз сядам на една свободна пейка. Смея се с глас.

— Това е просто гениално.

Патрик сяда до мен. Близо, но не прекалено близо, в случай че някой колега с пудел минава случайно оттук.

— И аз така мисля. Макар че това беше без значение, защото ние току-що се бяхме запознали и не си бяхме обещали нищо, но аз никога не съм проявявал интерес към Тамсин по този начин. Заклевам се.

Добре, сега аз ще кажа нещо много отчаяно. Слушайте внимателно. Ще бъде достойно за съжаление.

— Но иначе съм само аз, нали? Искам да кажа, освен Мишел, естествено…

— Само ти. Ти си единствената. Аз наистина те харесвам, Беа, ти го знаеш.

Вдишвам дълбоко. Издишвам шумно.

— Всъщност, ти си много опасен. Да скроиш такъв план…

— Но сработи, нали?

— Трябва да призная, че да. Но онова съобщение, което Тамсин ти е изпратила…

Патрик ме прекъсва, смеейки се.

— И това ли ти е казала? Онзи есемес беше дар от бога.

— Тя го е изтрила.

Настъпва комичен момент, когато той вади с треперещи ръце телефона си, провери съобщенията, прехвърля ги от горе до долу и обратно, а после още веднъж. Проверява снимките.

— Как, по дяволите?

Аз му разказвам признанието на Тамсин. Честно, въпреки че съм решила да му простя, аз все пак изпитвам известно удовлетворение, виждайки как маската на увереност се смъква от лицето му.

— По дяволите. Сигурно така е разбрала къде и кога щяхме да се срещнем.

Аз изобщо не се бях сетила за това.

— Така ли мислиш?

— Как иначе?

— Това не е всичко — рекох и му разказах за новото решение на Тамсин да го разобличи. — Тя иска аз да й помогна.

Патрик се замисля за момент. Следобедът е захладнял. Във въздуха се усеща първият есенен полъх. Изваждам жилетката от чантата си и я обличам.

Започвам да се притеснявам от неговото мълчание, питам се дали вчерашният инцидент не го е отрезвил.

— Нали не съжаляваш… за нас?

И докато изричам това, осъзнавам, че отчаяно много искам Патрик да каже не, не съжалявам, не бих могъл да се откажа от теб, дори да го исках.

Уф. Всъщност, аз не искам той да отговори на въпроса ми.

Патрик ме поглежда.

— Не. Разбира се, че не. Но вече е сложно — нали виждаш?

Аз кимам неохотно. Посоката на разговора ме плаши.

— Не можем да допуснем да ни хванат — тихо казва той.

— Знам. Но ако Тамсин смята, че аз й помагам, тогава мога да направя така, че да не ни хванат.

Това току-що ми хрумна. Фактът, че Тамсин разчита на моята помощ, можеше да се окаже единственият начин да спася връзката ми с Патрик.

— Само помисли. Аз мога да я насоча към напълно погрешна следа.

За първи път откакто сме дошли тук по устните му заиграва съвсем бегла усмивка. Онази негова крива усмивка, при която само едното ъгълче на устата му се вдига нагоре. От нея ми омекват колената.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Изпитвам такова облекчение, че се изпълвам с огромна увереност, макар да не бях съвсем сигурна какво смятах да направя.

— Определено. Ще бъде много смешно. След известно време тя несъмнено ще се откаже…

— Не бъди толкова сигурна. Не бива да тънем в самодоволство. Нито за миг.

Ние. Патрик казва „ние“.

— Не! Не, разбира се. Знам, че моята работа не може да се сравнява по значимост с твоя брак — честно казано, аз вече пет пари не давах за брака му, но исках Патрик да вярва обратното и все още държах на работата си. Поне докато не си намерех друга работа, когато щеше да ми е все едно, — така че ще пипам внимателно. — Ние можем да използваме това в наша полза.

Усмивката му се разлива по цялото му лице.

— Докато тя не открие, че това си ти, Тамсин няма никакъв коз. Нищо, на което Мишел би повярвала.

— Рисковано е — казвам аз, защото вече се чувствам достатъчно сигурна, че той няма да избяга.

Патрик се разсмива.

— Как само ще я разиграваме! Ние ще й дърпаме конците, както си искаме. Всъщност, това ще бъде забавно.

— Предполагам, че вече не можем да използваме Бен.

Той се замисля за секунда.

— Напротив, можем. Налага се. Но не за истински срещи. Тогава нарочно мога да оставям телефона си, така че тя да го намери. Какво друго може да направи? Да ме следи?

— Аз не бих го изключила.

— Мога да се измъкна в четвъртък вечер следващата седмица. Ти?

Бях се уговорила да излезем с Али и Сара. Смятахме да хапнем пица, а после да отидем на пъб и на клуб. Нищо особено, но си бяхме обещали, че няма да поемаме други ангажименти за тази вечер.

— Добре.

— Шест и половина в Ковънт Гардън?

Аз кимам.

— Ще ти изпратя кодирано съобщение и ти просто ще го потвърдиш. Но планът е 18:30 в Ковънт Гардън, нали?

— Да.

— Така, и дотогава си вземи сим карта с предплатена услуга. Аз ще държа моята в офиса, заключена в едно чекмедже, за което само аз имам ключ. Само есемеси, никакви обаждания.

— Исусе — промълвявам аз. — Това започва да прилича на Наркомрежа.

— Трябва да сме още по-внимателни — казва той, като се оглежда, за да се увери, че никой не ни наблюдава и стисва за миг ръката ми. — Аз наистина искам да продължим да се виждаме, Беа.

Аз преглъщам, ядосана на себе си, задето съм се превърнала в такъв идиот. Нямам представа как ще завърши тази история.

— Аз също.