Джейн Фалън
Да си остане между нас (56)

56
Тамсин

Това е.

Избрах да го направя в дома на Мишел една вечер, когато знаех, че Патрик отсъства. Измъчих се с избора на място. Накрая стигнах до извода, че няма да е красиво да пусна тази бомба на обществено място. Няма да е красиво.

Нарочно избрах вечер, когато Патрик щеше да отсъства цялата нощ. Нямах представа къде отиваше. Според официалната версия в Манчестър. Но аз знам, че той ще се скрие в някой хотел в Лондон с Беа. Може би дори в нейния апартамент. Далеч от хорски очи. И дори ми хрумна, че Мишел можеше да проведе кратко разследване. Да го издебне, преди той да е започнал да прикрива следите си.

Надявах се, че тя ми има достатъчно доверие, за да повярва на онова, което ще й съобщя. Каква ирония.

Обаждам се на Адам, докато пътувам с такси към Хайгейт. Имам нужда някой да ме увери, че постъпвам правилно. Плюс това трябва да пресека разказа на таксиметровия шофьор за неговото семейство. Което е многочислено. Аз още в началото изключих, но дори усилието да маркирам с неясни междуметия всяка негова пауза, ме изтощаваше. Отне му известно време да отрази факта, че разговарям по телефона, затова когато казах „Здравей, аз съм“, той рече:

— … с някакъв дъртак, който живее на Олд Кент Роуд…

— Ти да не си на концерта на Час и Дейв? — попита Адам.

— Ще ми се. Пътувам.

— Както ти казах снощи, просто отиди и й разкажи. Оттам нататък тя ще реши какво да прави.

Адам ми се беше обадил на прибиране от срещата си с майката на Джордан, която се казваше Мел. Не знам дали той знаеше, че щях да вися като паяк над телефона си в очакване на подробности. Надявам се, че не се издавах чак толкова.

През по-голяма част от вечерта се опитвах да си представя какво се случваше между обекта на моето тайно увлечение и моето алтер его. Измъчвах се с въображаеми картини, за да проверя дали наистина щеше да ме заболи. Заболя ме. Не много. Само малко. Колкото да се уверя, че моите чувства към Адам се бяха трансформирали от приятелски в нещо съвършено различно. Представих си го как я разсмиваше, как я дразнеше по същия начин, както се закачаше с мен. Как я разпитваше за нея, защото той искрено се интересуваше от другите хора. Как я изпращаше до дома й, защото вече имаше обица на ухото.

Как тя го канеше да влезе вътре.

Когато той ми се обади в десет и петнайсет, аз въздъхнах с облекчение, че нищо прекалено значимо не се беше случило. Освен ако не я беше съблазнил светкавично в паркинга на кръчмата. Но Адам не ми приличаше на мъж, способен на такива неща. Но не беше изключено да не й беше отказал, воден от добро възпитание.

— Е, как мина? — попитах аз без предисловие.

— Добре — рече той. — Тя е симпатична.

— Охо! Не си търси работа като репортер, чу ли? Ти не преподаваше ли английски?

Адам се засмя.

— Добре, вечерта беше приятна. Тя обича да поучава събеседниците си.

— Така е по-добре. Така, а сега ми разкажи всичко стъпка по стъпка.

— Не сега. Сега трябва да преговорим какво ще кажеш ти утре.

— Ще излезете ли отново?

— Да. Вероятно. Така… изчакай малко, точно слизам от автобуса…

Чух в слушалката отварянето на вратите на автобуса и свиренето на вятъра. Значи вече се беше върнал в Клапхам? Пресметнах бързо наум. Срещата явно беше завършила най-късно в десет без петнайсет. Това не беше благоприятен знак, нали?

— Така… — продължи Адам. — Остава за утре, нали?

— Да. Патрик ще прекара нощта в Манчестър.

— Повтори ми какво смяташ да кажеш.

Адам и аз бяхме отработили това в подробности. Аз дори си бях водила бележки, които можех да преговарям. Цялата история беше минно поле, което изискваше внимателно договаряне. Първо, аз трябваше да измисля причина, поради която знам какви ги вършеше Патрик. Бяхме се спрели на комбинация от натрапчиви слухове в бранша и това, че Адам и аз бяхме видели Патрик да излиза с някаква жена от хотел „Ковънт Гардън“ вечерта, когато трябваше да тренира с Бен. Което не беше далеч от истината. Единствената неточност беше, че в моята версия Патрик и Беа си тръгваха заедно, а не поотделно.

Големият въпрос беше дали да кажа на Мишел, че жената беше Беа? Аз присъствах на нейното запознанство с Беа преди няколко дни. Бях ги наблюдавала да си бъбрят (и Беа да се надсмива над Мишел) и не бях казала нищо. Плюс това не исках да се доближавам до въпроса как Патрик и Беа се бяха запознали. Накрая решихме да не казвам нищо. Да спомена, че Адам я беше видял, докато аз само я бях зърнала. И да завоалирам нещата.

Разчитах, че Мишел щеше да е прекалено съсредоточена върху голямата картина, за да се вглъбява в детайлите.

После щях да чакам. Да подкрепя приятелката ми и да се скрия, когато Патрик се разбеснееше. Надявах се, че дотогава Мишел щеше да е толкова убедена в неговата вина, че нямаше да повярва на нито една негова дума.

В общи линии планът не се отличаваше с гениалност.

— Така, добре — рече Адам, след като повторих цялата история. — Важното е да се придържаш към аргументите. Без да се отклоняваш.

— Гади ми се — рекох аз. — Не знам дали мога да го направя.

— Ще ти се обадя утре. Опитай се да поспиш.

— Ще опитам. Значи… ти определено ще се видиш с нея отново… с Мел?

— Мисля, че да. Да.

— Супер. Къде ще отидете следващия път?

— Стига си отлагала часа за лягане. Ще ти се обадя утре. Лека нощ, Тамсин.

Днес той ми се обади отново в обедната си почивка. Аз бях в кабинета на Ан Мари и обсъждахме бюджета, но знаех, че ако не го чуя сега, шансовете да го хвана по-късно бяха минимални. Адам щеше да дежури в столовата или занималнята, или щеше да въдворява немирни ученици. Затова аз се извиних на Ан Мари и отидох в собствения си кабинет, като затворих вратата след себе си.

— Позвъни ми веднага щом си тръгнеш оттам. На секундата. Няма значение колко е късно.

— Аз мислех да остана да спя там. Ако момичето, което разхожда кучетата, се съгласи да вземе Рон.

— В такъв случай ме предупреди. Цяла вечер ще бдя нащрек до телефона.

— Добре, обещавам. Пожелай ми успех.

— Всичко ще бъде наред. Тоест, не, няма, но поне ще приключи.

Цяла сутрин избягвах Беа. Не можех да я погледна в очите. Знаех, че според нея се държах странно, но не можех да направя нищо. След поредния инструктаж от Адам, дадох на Ашли един куп документи за завеждане и излязох да си взема салата.

— Нали нямаш нищо против? — попитах, когато оставих грамадата върху бюрото й. — Не е спешно.

— Не, разбира се.

— Благодаря — извиках през рамо и заслизах по стълбите, бързайки да изляза преди моята асистентка да ме хване, че възлагах задълженията й на друг човек.

— Тази нощ ще спя у Дани — обясни Беа, когато ме видя да оглеждам малкия сак, с който си тръгваше от работа. Аз се бях изморила да избягвам да й говоря през последните осем часа.

— Охо! Това е голяма крачка, нали? — възкликнах аз, опитвайки се да скрия факта, че знаех, че ме лъжеше в лицето.

— Епично — рече тя със самодоволна усмивка.

— Е, приятно прекарване.

— Ти добре ли си? — попита тя и ако не знаех истината, щях да приема нейната загриженост за чиста монета.

— Да. Просто… ПМС. Утре ще съм окей.

Сега седя в кухнята на Мишел и Патрик. Където съм седяла безброй пъти през годините. Моят втори дом. Изведнъж се запитах кой щеше да задържи къщата. Помня деня, когато Мишел я видя за пръв път. Тя ме взе със себе си за второ мнение, още преди да каже на Патрик. И двете се влюбихме в тази къща от пръв поглед. Уютен мезонет, плюс приземна кухня с тераса и малка уединена градина отзад. „Истински“ газов огън, който гореше в автентичната викторианска камина. Огромен портал към вътрешния двор. Съвършената комбинация от старинен и модерен дух. Две спални. Можех да прочета мислите на Мишел — това беше идеалното място да създадеш семейство.

Когато тя доведе Патрик на оглед, сделката вече беше сключена. Спомням си как си помислих, че беше трогателно, че той беше готов на всичко, за да я направи щастлива. Помислих си, че може би не беше чак толкова ужасно, че моята приятелка се омъжваше за него.

Мишел слага пред мен чаша зелен чай със солен карамел. Тя още следва ревностно здравословния режим за зачеване, а аз не искам да рискувам с алкохол. Тя сяда на стола срещу мен.

— Всичко наред ли е?

Поемам въздух и издишам бавно. И се хвърлям в пропастта.

— Всъщност не. Мич… трябва да ти кажа нещо.