Джейн Фалън
Да си остане между нас (40)

40
Беа

Патрик и аз имаме план за действие. Отчасти, за да се забавляваме и отчасти, за да се заяждаме с Тамсин. Целта не е толкова да я изпратим на погрешна следа, колкото да й загубим времето и енергията и да се уверим, че ние държим всички козове.

Следващия път, когато Тамсин отиде у тях, Патрик ще ми даде знак и най-неочаквано Бен ще му се обади по средата на гостуването й. Патрик ще каже на Мишел, че му се обажда Бен и ще отиде в другата стая, за да говори по телефона. Той се надява, че Тамсин няма да устои на изкушението да го последва, за да го подслуша и ще дочуе как си уговаря среща на километри от нашата истинска среща в хотел „Ковънт Гардън“. Следващата седмица тя ще прекоси Лондон, надявайки се да го залови (насърчавана от мен, ако ми се довери, в което аз нямам основания да се съмнявам), и ние ще се срещнем без никакъв страх, че Тамсин се крие зад някоя колона.

Част от мен си мисли, че Патрик иска да забрави за нашата среща и да хукне след Тамсин — плячката да преследва ловеца — за да види колко дълго тя ще дебне в очакване. Той всъщност ми се обади от кабинета си — безпрецедентен случай — за да си поговорим и десет минути обсъждахме все по-безумни места, на които можехме да я пратим за зелен хайвер — Глазгоу! Стадион Уембли по време на футболен мач! На върха на Шард! (Тамсин мрази височините.) Вече бяхме на ръба на истерията и се смеехме като нормална двойка, когато той внезапно каза: „Уф, Верити се върна“ и прекъсна разговора, без да каже довиждане. Аз се сдухах като балон от вчерашен рожден ден.

Когато нещо започва да звъни в чантата ми и аз си спомням, че сега имам втори телефон — с предплатена карта и номер, даден на един-единствен човек — аз вече вървя по улицата, от страх да не ме чуе някой в офиса, след като направих знак на Луси, че нямам покритие. Досега телефонът не е звънял, тъй че аз съм забравила, че той може да издава звук. Свивам зад ъгъла, влизам във входа на един блок за всеки случай. Днес Тамсин е извън офиса, за да се опита да реши проблема със своенравния продуцент на Стаи с гледка. Не съм я чувала от единайсет часът, така че се надявам поне веднъж да имам нормална обедна почивка. Да си взема сандвич. Да седна на някоя пейка.

— Луси излезе — казва Ашли, когато минавам на връщане през рецепцията. Аз си поглеждам часовника. Показва 12:30.

— Вече?

Ашли завърта лекичко очи. Не достатъчно, за да излезе, че взима страна, но все пак забележимо.

— Каза, че трябва да отиде до Уестфийлд.

— Сигурно иска да накупи предварително подаръците за Коледа. И без това остават само един милион дни дотогава.

Ашли изпръхтява. После ме поглежда виновно.

— Тя ме помоли да те попитам дали ще можеш да се погрижиш за обеда на Иън. Аз й предложих да се заема, но тя каза, че ти познаваш вкуса му, затова…

— По дяволите. — Поръчката за обяда на Иън винаги прилича на пазарски списък. Сандвич от едно място, напитка от друго, сладкиш от пекарната. Ако сандвичът е с пилешко, да е с майонеза, но без масло. Ако е с риба тон, да е с масло, но без майонеза. И в двата случая с яйце. Бри, да, но само ако провериш дали е зряло. Същото важи за авокадото. Ако няма, тогава с чедър. Но само ако добре узрял. Изтощително е.

— Наистина, аз мога да те отменя, ако ми кажеш къде да отида.

— Благодаря, но по-добре не. Ще ми отнеме повече време да ти обясня всичките му глупави прищевки, отколкото да напазарувам. Той тук ли е?

Тя поклаща глава.

— Трябва да се върне след петнайсет минути.

Мечтата ми за нормална обедна почивка изсъсква и умира.

— Обади ми се веднага, щом той се върне, чу ли? На бюрото ми има един куп за копиране, който остави Тамсин. Снимай всичко, ако ти остане време.

— Няма проблем — казва Ашли.

— Не споменавай, че съм те помолила да го поемеш, нали? Знаеш я каква е. — Това е за всеки случай.

Когато ми се обади, Патрик ме предупреди, че Тамсин ще бъде у тях тази вечер. Инструктира ме да се обадя в осем и половина. Ако се обадех по-рано, те още щяха да вечерят и тя може би нямаше да посмее да стане от масата и да го проследи.

Ако моментът не е подходящ или ако Тамсин вече си е тръгнала, или е в тоалетната, или нещо друго, той няма да вдигне. Ще опитаме отново друга вечер. Макар да се забавлява с идеята да я изпрати за зелен хайвер, Патрик не иска да поемаме никакви рискове. Аз също не искам. Не, разбира се.

И така, в осем часа и двайсет и пет минути аз съм в стаята на Сара, надвесена от прозореца, и чакам. Тя не си е вкъщи, за щастие. Нямаше да е лесно да изпълня задачата си пред публика. Докато стоя там сама, аз започвам да си мисля, че тази идея май е глупава. Разчита се, че Тамсин ще е достатъчно заинтригувана да последва Патрик, за да го подслушва, но и да може да го направи, докато той се преструва, че не иска да го чуват.

Точно на минутата аз набирам неговия номер и затаявам дъх. След около четири позвънявания — предполагам, докато Патрик разиграва сценката с „Обажда се Бен, трябва да вдигна“ — той се обажда.

— Здравей, приятел.

Според инструкциите, аз не казвам нищо. Не можем да рискуваме Мишел да чуе женски глас от слушалката.

— Чакай малко — казва той. — Прекъсваш ми. Ще отида в другата стая.

Бива го в тези неща. Да лъже. Да заблуждава. Но аз това вече го знам.