Джейн Фалън
Да си остане между нас (69)

69
Тамсин

Аз седя в спалнята на Мишел в нейния апартамент в Мейда Вейл и я гледам как се приготвя за първата си среща с мъж след раздялата с Патрик. Красива е. Запуснатият, леко немарлив вид е заменен от нещо, което прилича на нейния някогашен образ. През последните няколко седмици тя започна да изглежда щастлива. По-щастлива отпреди. На път към щастието.

Следващата седмица тя ще завърши обзавеждането на новото си жилище — едностаен апартамент с отделна спалня, баня и тоалетна близо до улица „Сейнт Джонс Ууд“. Заедно с Мишел и/или Адам през повечето време огледахме около трийсет апартамента — от големи и красиви в опасни райони до ателиета с големината на кибритена кутийка в най-търсените квартали. Този тук е компромис. Намира се на една от не толкова престижните улици, но на няколко крачки от най-красивите места в центъра. Сградата е добре поддържана и безопасна, но без добавени екстри като портиер и 24-часов фитнес салон, които биха вдигнали цената до невъзможност. С помощта на нейния дял от продажбата на къщата, която се продаде за дни, след като Патрик проумя, че на хоризонта нямаше никакви изгледи за хепиенд. Той не можеше да изплати дела на Мишел и да задържи къщата, предвид новата мрачна перспектива пред кариерата му и огромната ипотека. А Мишел успя да очарова възрастния собственик на апартамента да приеме нейната оферта. Тя се нанесе тук още на следващата седмица след раздялата. По някакъв начин успя да придаде на апартамента домашен уют, въпреки безвкусния декор и утилитарните мебели.

— Не е ли прекалено? — каза сега тя, като попи бледорозовото си червило със салфетка.

— Прекрасна си! Освен това той не те вижда за първи път.

— Много се притеснявам. Много глупаво, нали?

— Просто забрави, че това е среща. И недей да се притесняваш.

— Не е ли глупаво, че го правя? — Мишел се обърна да ме погледне.

— Не! Според мен е страхотно.

Последните две седмици в службата с Беа можеха да се нарекат интересни. Въпреки че аз знаех, че тя се чувстваше виновна, вече беше късно. Аз не можех да се отърва от мисълта, че тя още можеше да е с Патрик, ако бе сметнала, че той наистина се интересуваше от нея. Но от друга страна, нямах желание да я накажа. След преживяната истерия и вълнения, копнеех за спокоен живот.

Междувременно Беа не се набиваше на очи и си вършеше работата. Не знам какво точно вършеше, защото сега предпочитах да възлагам задачите си на Ашли или да си ги върша сама, вместо да влизам в ненужни контакти с Беа.

Тя се яви на няколко събеседвания, докато работеше за нас и аз я пусках с готовност. Дори не знам за какви позиции кандидатстваше. Не я питах.

В последния й ден Иън и Ан Мари я изпратиха с почести, както трябваше. Беа не беше допуснала никаква професионална грешка, само лична. Аз се помотах в приемната, докато те вдигаха тост с пенливо вино и торта, и й подариха ваучер за подарък и картичка. Беа дойде в кабинета ми точно когато си обличах палтото. Надявах се да избегна сбогуването. Не знаех какво да кажа.

Тя затвори вратата, което моментално ме изнерви.

— Аз само исках да ти кажа — започна тя, преди да имам време да я попитам какво иска. Тя изрече думите толкова бързо, сякаш ги беше репетирала и искаше да ги изговори, преди да си е забравила репликите. — Недей да си мислиш, че ще разнасям сплетни или че ще разкажа на някого за онова, което се случи. Не искам да смяташ, че ще отида на някое ново място и ще започна да говоря лошо за теб или за… ти знаеш.

Тя замълча. Трябва да призная, че ми падна камък от сърцето. Въпреки че Беа не обичаше да злослови, аз се бях питала дали нямаше да се изкуши да очерни името ми. Не че някой щеше да й повярва — най-вероятно щяха да направят аналогия с киселото грозде — но хората разнасяха клюки и без да вярват в тях.

— Благодаря. Същото важи и за мен. Ще ти дам препоръка и ще сложа точка.

— Съжалявам, че се изложих. Не се гордея с постъпката си.

— Знам. Ти ще се оправиш. Някой ще те грабне.

Тя пристъпи неловко от крак на крак, сякаш не знаеше какво да направи или да каже. Усетих, че в гърлото ми заседна буца. Заповядах си да не плача.

— Добре. Ъм… аз трябва да вървя. Благодаря ти, Тамсин. Наистина…

Почувствах идиотски порив да я прегърна. Но се сдържах. Хубаво беше, че се държахме като възрастни хора, но аз не исках тя да си мисли, че съм й простила, защото не бях.

— Късмет в търсенето на работа — рекох аз. — Ако чуя нещо…

На лицето й се появи предпазлива усмивка.

— Благодаря.

Две седмици по-късно получих молба за препоръка от един от големите независими канали, който си търсеше секретарка за едно от предаванията им, което се канеха да възложат на външен изпълнител. Дълго шоу за реновиране на домове. С участието на големи строителни предприемачи. Вървеше от години. Може би му се виждаше краят, но те искаха да предложат деветмесечен договор, което беше нещо нечувано в света на фрилансерите. Горещо им препоръчах Беа и казах, че тя ще бъде страхотен актив в техния екип.

Два дни по-късно получих картичка от Беа, която ми съобщаваше, че я бяха взели на работа. Аз дадох картичката на Ашли, за да я сложи в приемната.

Междувременно ние пуснахме обява за нова асистентка.

— Какви качества търсиш? — попита ме Ан Мари. Двете седяхме, треперейки пред кварталното кафене, с две чаши на масичката. Тя се беше въоръжила с тефтер и химикалка.

— Някой, който няма да съблазнява продуцентите — казах аз и тя ме погледна с ирония. Много смешно.

Много мислих за това. Дали ценях ефективността повече от лоялността? Дали бих простила няколко правописни грешки, ако знаех, че моята асистентка нямаше да спи със съпруга на приятелката ми? Макар че тя вече нямаше съпруг, но вие разбирате за какво говоря. Дали имаше значение, ако не бяхме приятелки, ако не се шегувахме и ако не излизахме да пийнем от време на време? Не. Никак даже.

— Да приема, че не мога да имам всичко? Човек, на когото мога да се доверя.

— Хъм, хайде да не изхождаме от това, че не можеш да имаш всичко. Сигурно има стотици добри кандидатки.

— Ох — изохках аз. — Само като си помисля, че трябва да обучавам някой от нулата.

— Знам, че няма да проявиш интерес, но Ашли иска да кандидатства за мястото.

Първата ми реакция беше да се намуся. Преди няколко месеца сигурно щях да кажа „Коя Ашли?“ Но сега се замислих за миг. През последните четири седмици Ашли в общи линии вършеше работата на Беа. Без да бие на очи, тихо и кротко, като в същото време обслужваше приемната. Все още не беше объркала нищо, доколкото знаех. И с нищо не ме беше ядосала.

— Всъщност това е гениална идея.

Ан Мари сякаш се изненада.

— Нали не го казваш само защото тя е по-малката злина? Мислех, че не я харесваш особено.

— Просто не я забелязвах. Което може би е било за добро.

— Все пак трябва да пуснем обявата, така че не си длъжна да решиш веднага.

— Така ли?

Тя кимна.

— Обаче това е добре, защото ако избереш Ашли, няма да е защото това е най-лесният вариант.

— Добре. Освен ако не се появи някой блестящ талант, аз смятам, че тя е най-правилният избор.

— Е, много се радвам — каза Ан Мари и се усмихна. — Кажи сега какво да напиша в обявата?

Е, вие знаете какво ще кажа. След два дни затъпяващи събеседвания, ние назначихме Ашли. Тя е трудолюбива, амбициозна и лоялна асистентка. Чувствах се спокойна в нейно присъствие. Не се затваряхме в кабинета ми, за да бистрим световните дела, но това ми харесваше. Аз не й разказвах за моя любовен живот и не я карах да ходи да ми купува стягащо бельо. Имахме нормални граници между шеф и асистентка. Работата вървеше.

В началото аз се постарах да й обясня на какво държах.

— Първо ги сортирай по опит, но после разделяй купчините по местоживеене — казах аз, като й подадох едно тесте сивита на оператори.

— Знам — рече тя, без да се надува. — Правех това за Беа.

Оказа се, че Ашли беше вършила много неща за Беа. Аз през цялото време си мислех, че единствено моята асистентка умееше да изпълнява задачите правилно, а сега се оказваше, че тя беше делегирала половината си задължения на своя собствена асистентка.

Все пак кафето, което ми носеше Ашли, не беше вкусно колкото онова, което ми носеше Беа, но можех да преживея този недостатък.

След продажбата на къщата Патрик и Мишел прекъснаха всякакви връзки. За да съм честна към него, той я остави на мира, след като осъзна, че нямаше надежда за помирение. След като разбра, че тя е казала на баща си, той навярно бе заключил, че вече нямаше смисъл да прави опити за сдобряване. Мисля, че Патрик я обичаше, но не чак толкова много. Мишел го устройваше — тя беше мила и доверчива и не се оплакваше — но ако не вървеше в комплект с апетитна длъжност, той не виждаше смисъл да се бори за нея.

Между другото, Патрик още се крепеше на позицията си в канал „Интериорен дизайн“, макар да знаех, че Джулиан му е казал недвусмислено, че трябва да напусне. Той беше наредил на финансовия отдел да прегледат под лупа разходите на Патрик. Да проверят прецизно подробностите около всички командировки с нощувка. За Патрик нямаше обещание за добра препоръка. Всъщност Джулиан явно го плюеше наляво и надясно. Така че шансовете на Патрик да го поканят в друга телевизия ставаха все по-малки. Предполагам, че той щеше да се крепи на мястото си, докато не станеше непоносимо тежко. И тогава щеше да направи крачка назад. Да се търколи по обратния път от върха към низините.

Той ми звъня няколко пъти след гафа. Първия път по невнимание вдигнах и после бързо го отрязах, когато той започна да сипе обвинения срещу мен. Оттогава бях по-внимателна. Имаше и есемеси. Винаги намекващи за онова, което се беше случило между нас. Аз ги игнорирах. Усещах, че бяха капан, който той се опитваше да заложи, подмамвайки ме да се инкриминирам с отговора ми.

Напоследък нямах никакви новини от него и не исках да имам. Засега „Касъл“ нямаше да кандидатства да продуцира нови предавания за канал „Интериорен дизайн“. Все щяхме да оцелеем.