Джейн Фалън
Да си остане между нас (73)

73
Тамсин

Мишел не беше способна да направи първата крачка. Започваше да се поти само при мисълта за това.

— Ами ако той ми се изсмее в лицето. Или по-лошо, ако се изплаши.

— Няма. Просто се постарай да останеш насаме с него и действай.

Стомахът ми се сви на топка при мисълта за това. Не можех да мисля за нищо друго, откакто Мишел ми беше признала за чувствата си. Представях си учудването на Адам, който не можеше да повярва на късмета си, докосваше лицето й, целуваше я. Моят Адам.

Но аз не можех да я лиша от това. Сякаш ако аз се откажех от моите надежди за мен и Адам, ако се отдръпнех и дадях на Мишел моята благословия, щях да съм завършила покаянието си за онова, което бях направила. Жалко, че не ме бяха възпитали като ревностна католичка, защото бях надарена с внушителна способност за вина. В което нямаше нищо лошо. Аз заслужавах да се чувствам виновна. Но може би, ако можех да поправя нещата по друг начин, щях да си отдъхна. Да се разплатя.

— Ти не можеш ли да го поразпиташ мъничко? Колкото да се ориентираш дали не ме мисли за напълно ужасна?

— Не. Моля те, не ме карай да правя това.

— Можеш да го направиш тактично. Просто да се ориентираш… на теория…

Спомних си един път, когато Мишел ме беше помолила да направя същото. Бяхме около петнайсетгодишни. Тогава не успях да измисля какво друго да кажа, затова просто се доближих до момчето и го попитах: „Ти харесваш ли Мишел, или не?“

За щастие, то каза „да“. Двамата бяха гаджета почти два месеца. Този път беше по-сложно. Няколко приятелства бяха заложени на карта. Сърцата на няколко възрастни хора рискуваха да бъдат разбити. Но също така имаше шанс двама човека, които обичах, да намерят щастието.

Аз дължах това на Мишел.

— Добре. Ще опитам. Но не обещавам нищо.

— Нали няма да ме издадеш?

— Не, разбира се. Ще проявя върховна дипломация.

— Прилоша ми — каза тя. „На мен също“, помислих си аз.

Преди да имам възможност да хвана Адам насаме, ние тримата прекарахме една вечер заедно, като хапнахме и пийнахме повечко в апартамента на Мишел. Приличаше на възстановка на Инфарктните съботи, с малка промяна в персонажите и сцената. По някакъв начин Мишел бе успяла да превърне наетия апартамент в място, където всички искахме да се събираме. Уютно, топло, домашно.

Когато пристигнах, Адам вече беше там и аз почувствах облекчение, защото не се налагаше да разказвам на Мишел за напредъка по нейния въпрос — който беше нулев. Не бях виждала Адам два дни и ми се струваше неуместно да обсъждам тази деликатна тема по телефона. Освен това, аз все още се опитвах да осмисля ситуацията. Да се откажа от моята мечта, която от седмици беше в процес на тиха ферментация в мен.

Когато влязох, двамата се трудеха усърдно в кухнята. Радиото свиреше. Адам, нагизден с шапка на Дядо Коледа, изпълняваше някакви танцови стъпки, докато режеше доматите. И тананикаше някаква коледна песен. Мишел — която никога не пееше — припяваше фалшиво. Като казах кухня, това беше един ъгъл от хола, оборудван с два шкафа, готварска печка, хладилник и мивка. Беше добре оформено, но семпло място. В сравнение с грижовно обзаведената къща на Мишел в Хайгейт.

Първото нещо, което ме порази, когато ги видях един до друг, режейки някакви зеленчуци, беше, че те изглеждаха като двойка. Двойка, в която мъжът беше извадил голям късмет, но все пак двойка. Те се чувстваха комфортно заедно. Той говореше разни неща, с които я разсмиваше, а тя го гледаше с нещо, което можех да опиша единствено като обожание. Възелът в стомаха ми се затегна още повече.

— Добър вечер — казах аз и те подскочиха. Всички се разсмяхме. Аз от нерви, те от шока да ме видят там, предполагам.

— Добре. Сега ще изляза и ще се престоря, че не съм видяла нищо.

— Той ме учи да пея — каза Мишел през смях.

— О! А пък аз си помислих, че си се порязала.

Тя ме изгледа обидено.

— Много смешно.

— Заповядай — рече Адам, като наля някаква зловеща червена течност от една касерола в стъклена чаша. — Приготвихме греяно вино.

— Днес е едва втори декември — възразих аз, като взех топлата напитка.

— Именно. Вече е декември. Значи е Коледа.

— О, не. Ти да не си от онези хора?

— Кои хора?

Аз направих физиономия.

— Бригадата на едномесечното принудително веселие?

— Какво да кажа? Аз преливам от празнично веселие.

— Не обръщай внимание на Тамсин — изчурулика Мишел. — По Коледа тя се превръща в чичо Скрудж.

— Не е вярно! Обичам Коледа. Просто я обичам на Коледа. Не четири седмици по-рано…

— Е, тогава те предупреждавам, че ще съм непоносим, защото аз не мога да й се наситя — обади се Адам.

— Така става, когато по цял ден си заобиколен от тийнейджъри — казах аз, пресегнах се и взех една краставица, за да я нарежа. — Страдаш от забавено развитие.

— Адам помага в подготовката на училищния хор за Коледния концерт — похвали се Мишел като горд родител.

— Исусе Христе. Аз мислех, че повечето ти ученици са диваци.

— Така е. Но ги освобождават от математика за една седмица, ако идват да репетират. Няма да повярваш колко много от тях откриха, че обичат да пеят. Ти също си добре дошла да се включиш.

— Мисля, че ще съм заета въпросната вечер.

Адам се засмя.

— Аз още не съм ти казал кога е концертът.

— Знам. Смятай, че ще съм заета всяка вечер. Много, много заета.

— Аз пък искам да дойда — каза Мишел и Адам я възнагради с усмивка, която казваше повече от стотици думи.

— Чудесно — рече той. — Мога да ти покажа моето място в учителската стая. Много е вълнуващо.

— Ох, аз трябва да седна.

Адам беше на фитнес вълна. Това означаваше, че се присъединяваше към мен и Рон в разходките до Примроуз Хил, и понякога тичаше в кръг, докато аз седях на някоя пейка и го гледах. Възхитен, Рон припкаше след него, изплезил език. И двамата дишаха тежко. Все едно че имах две кучета.

Но усилието си заслужаваше. Беше отслабнал. Искаше ми се да му кажа да не се престарава. Той беше идеален такъв, какъвто беше. Но това вече не беше моя работа. Не че някога е било, освен в моите фантазии.

От няколко дни се опитвах да намеря начин да му заговоря за Мишел. Не знаех дали отлагах, защото се страхувах да не объркам нещо, или защото се страхувах от онова, което можеше да последва.

— Натоварваш се прекалено. Трябва постепенно да увеличаваш натоварването.

— Каза експертът. — Той се тръшна до мен, а Рон се пльосна в краката му.

— Всъщност напоследък свалих няколко килограма. Но не знам как. В действителност просто търсех причина ти да си починеш.

— Аха. В такъв случай ти си авторитетът, а аз трябва да ти се подчинявам.

— Утре вечер съм на среща — казах аз, докато гледахме в далечината. Не беше вярно. Използвах срещата като предлог, за да насоча разговора в нужната посока, но и защото смятах, че така можех да пресека нещата, ако — макар че не вярвах да е така — Адам криеше същите тайни въжделения към мен, каквито аз към него.

След признанието на Мишел, аз се опитвах да изкореня увлечението си. Изтъквах си наум всички недостатъци на Адам. Напомнях си, че физически не изпитвах никакво привличане към него, преди да го опозная като човек. Не знам дали успявах. Все така изпитвах желание да уловя ръката му, облечена в ръкавица без пръсти, но може би по-слабо отпреди. Не бях сигурна.

Глупавото беше, че аз дори не знаех дали той харесваше Мишел. Ако се окажеше, че той не се интересуваше от нея, може би щях да запазя надежда за себе си. Някой ден. Така че да не изглежда сякаш съм се намесила и съм го измъкнала под носа й. Но аз знаех, че Адам трябваше да я харесва. Ако знаеше какво бе добро за него.

— „Втора половинка“?

— Да.

— Отлично — рече той. — Разкажи ми за него. Има ли добро чувство за хумор? Обича ли кучета?

— Нямам представа. Той изглежда добре на снимката си. Работи в театъра. Това е всичко.

— Как се казва?

— Ъм… Тим. Или Том. Нещо такова. Не знам защо се съгласих да изляза с него.

— Нали ще провериш? Защото ако го наречеш с чуждо име, няма да тръгнеш по верния път към сърцето му.

— Ами ти? Някакви новини?

Той поклати глава.

— Не.

Почувствах облекчение, а после си спомних защо бях тук. И така:

— Чудех се дали да не предложа на Мишел да опита.

Той се разсмя.

— Защото ние с теб пожънахме голям успех в този сайт, нали?

— Да. Смяташ ли, че е прекалено рано да започне да се вижда с някого?

— Не! Макар че тя май смята така.

— Но не мисля, че Мишел трябва да прибягва до интернет. Тя е толкова привлекателна…

Изчаках. Опитах се да разтълкувам реакцията му.

— Ммм.

Браво. Много категорично.

Опитах отново.

— Може би трябва да й намерим някого. Ти познаваш ли някой симпатичен мъж?

— Това никога не сработва, не мислиш ли? Нашата идея за подходящ партньор може да се окаже кошмар за нея.

— На нея й трябва някой добър човек. Някой, който ще се държи добре с нея. Тя не държи на външния вид — добавих аз. Дали си въобразявах? Дали Адам не наостри уши при последните думи?

— Аз бих казал, че Патрик имаше доста добра външност, нали? Макар че не съм експерт по мъжкия сексапил. Винаги съм смятал, че Джон Стейпълтън е много секси.

— Какво? Все едно, именно. И виж какво лайно се оказа. Говоря за Патрик. Не за Джон Стейпълтън. Освен това Мишел никога не е държала на външността. Патрик беше някакво отклонение от нормата.

Адам придърпа ръкавите на суичъра си. Беше застудяло.

— Според мен Мишел е прекалено добра за „Втора половинка“.

— За разлика от теб и мен, така ли?

Той се засмя.

— Да. Не мога да си я представя да се занимава с разни идиоти.

— Ти също си регистриран там. Ти се оказа истински. С изключение на информацията за развода по взаимно съгласие.

Той ме погледна изпод вежди.

— Откъде знаеш? Можех да имам жена и шест деца, скрити някъде. Или да съм сериен убиец. Такъв, който обича да опознава жертвите си много, много добре.

— О, винаги съм те подозирала. Но ти си прав за Мишел. Тя е прекалено доверчива. Трябва да се запознае с някой по старомодния начин.

— Може би трябва да я насърчиш да… не знам… да се включи в група по салса или нещо такова.

О, за бога.

— Ами ти? Ти си свободен. И нормален. Почти.

Адам изсумтя.

— Тя няма да иска да излезе с мен.

— А ти искаш ли? Ако тя искаше?

— Тя няма да иска.

— Хипотетично.

— Според мен Мишел може да избира от…

— За бога, Адам! Ти харесваш ли я, или не, защото тя те харесва…

Той онемя.

— И ако не я харесваш, няма проблем, но моля те, недей да й казваш, че съм се изпуснала и съм ти казала, защото трябваше да подходя дипломатично.

— Е, добре ти се получи. — На лицето му трептеше лека усмивка и аз разбрах, че всички надежди, че е възможно той да крие нежни чувства към мен умряха.

— И ако ти мислиш, че я харесваш и двамата се съберете, запомни, че ако я нараниш по някакъв начин, аз ще те убия.

— Виждал съм те на какво си способна, когато някой ти се изпречи на пътя…

— Когато някой се изпречи на пътя на Мишел. Има разлика.

— Тя наистина ли…? Как…

Аз кимнах.

— Бог знае защо.

— Отчаяние? — предположи той и аз се разсмях.

— Може би. Е, ти харесваш ли я?

— Да! Тя е прекрасна. Просто никога не съм мислил, че…

— Говоря сериозно, Адам. Недей да я каниш на среща, ако не си убеден, че между вас има нещо. Отвъд очевидното.

— Според мен тя е просто идеална.

— И трябва да ме приемете като част от компанията, без да се чувствам като ремарке с мазохистични наклонности.

— Стига де! Нищо няма да се промени между нас, чу ли? Ти си най-добрата ми приятелка.

Така ли? Аз осмислих думите му. И открих, че те ми харесваха.

— Не и ако ние не го позволим.

— Никога. Тоест, аз мога да си представя прекрасен живот с Мишел и деца, и щастие, но пак ще искам да имам човек, с когото да седя в пъба и да му се оплаквам от жена ми.

— Очертава се чудно бъдеще.

Адам ме погледна. Най-после беше спрял да се поти.

— Това не е някаква сложна манипулация, нали?

Аз завъртях очи.

— Добре. Тогава какво да направя? Да я поканя на среща?

— Мисля, че обикновено така се прави.

— Както биха казали моите осмокласници: „Е, сега се осрахме“.

— Защото са тринайсетгодишни малоумници. Ти, от друга страна, си грамотен 42-годишен мъж, така че моля те, не го прави.

— Истинска среща.

Аз изсумтях.

— Добре, аз си тръгвам. Обади ми се, когато излезеш от пубертета.

Изправих се и закопчах каишката на Рон за нашийника му.

— Отивам да се изкъпя — каза Адам. — Ще ти се обадя по-късно.

Той ме прегърна. Потупа ме по гърба. Аз на свой ред направих същото.