Джейн Фалън
Да си остане между нас (6)

6

Беа въвеждаше ред в кабинета ми. Или по-точно разчистваше остатъците от стотина обяда и следобедни закуски от бюрото ми, за да може да намери някакви документи, които трябваше да бъдат заведени. Всеки път, когато ям пред компютъра си, аз се питам дали не трябва да направим предаване за чистотата на работното място. Нещо като Колко чист е домът ви, но с експерти по съдебна медицина, които да проследят микробите по трохите от засъхнали сандвичи с варено яйце и майонеза и домашните сладкиши на Ан Мари. Някъде бях прочела, че клавиатурата на компютъра е пет пъти по-мръсна от тоалетната ви. Не мога да ви кажа кой и защо беше установил този факт. Някои хора разполагат с прекалено много свободно време.

Въоръжена с антибактериална кърпичка и черна торба за смет, Беа цъкаше с език и прехвърляше предпазливо разни листчета и хартии, като от време на време вдигаше някое и го разглеждаше внимателно.

— Това?

— Какво е това?

— График за постпродукция на Домашни войни. Тази поредица не я ли излъчиха вече?

— Да. Изхвърли го.

Беа разгледа следващия лист хартия.

— Някакъв пазарски списък?

— Дай да видя.

Тя ми го подаде.

— Прилича на списък с покупки.

Аз го метнах в кошчето, без изобщо да го погледна. Беа избърса отворилото се свободно място върху бюрото. Микроскопични смъртоносни микроорганизми изпискаха и умряха.

— Той ще присъства на церемонията за раздаването на наградите „Избор на публиката: кабелен лайфстайл канал“. Не мислиш ли, че е малко странно?

Беа ме погледна озадачено. Очевидно Патрик и неговата евентуална съпружеска невярност не бяха основната мисъл в главата й.

— Патрик.

— О. Е, това му е работата, нали? Не можеш да вадиш заключения от това.

— Той ще отиде чак в Бирмингам, за да присъства на церемония, в която неговата мрежа няма нито една номинация и където няма да има нито една важна клечка, с която вече няма установени професионални връзки.

Беа взе нервно една картонена чаша, надникна вътре, помириса я.

— О, стига! Може би той просто иска да прекара една вечер навън. Ти да не се опитваш да отгледаш някакво биологично оръжие тук?

Аз взех чашата от ръката й. Вътре се беше завъдила малка, гъста зелена гора.

— Уф! Извинявай. — Аз хвърлих чашата в черната торба. — Така е. Но ако той просто иска да излезе, защо не отиде на кръчма с приятелите си?

Беа вдигна рамена.

— Аз не мисля, че е толкова важно. Защото ако не ти бях казала какво съм чула, ти щеше ли да обърнеш внимание?

Замислих се. Нямаше да се впечатля, естествено. Присъствието на скучни събития беше важна част от работата на Патрик.

— Не.

— Добре тогава.

— Но ти ми каза. Това е разликата.

— Искаш ли в обедната почивка да прибера тези дрехи? — попита Беа, показвайки квитанция от химическото чистене, която от седмици смятах за изгубена.

— Какво? О, да. Идеално. Благодаря. И можеш ли да ми вземеш салата от магазинчето? С микс от зелени листа, домати, авокадо…

— Репички, пресен лук, сирене чедър и грах. Да, знам. Шоколадово кексче с орехи? Лате с обезмаслено мляко?

— Беа, казвала ли съм ти някога, че те обичам? — казах аз, смеейки се. — Както шеф обича своята асистентка, разбира се.

— Много, много пъти, но можеш да го кажеш отново.

— Да, и можеш ли да ми вземеш последните броеве на Броудкаст и Гламър? И да провериш дали са готови онези обувки, които остави за смяна на токчетата.

— Разбира се.

Беа прерови щателно боклука. Купът, който тя беше отбелязала за завеждане в деловодството, беше придобил вида на наклонената кула в Пиза. Аз продължавах да трупам документи.

— Работата е там, че събитието е в Бирмингам. Не мога да не се питам дали той просто не си търси извинение да прекара нощта другаде.

Беа спря да прави каквото правеше и ме погледна.

— Той ще прекара нощта там?

— Очевидно.

— Но… какво? Да не мислиш, че той просто ще се надява да му излезе късметът?

— Точно така мисля.

— На мен ми се вижда някак несериозно.

— Голяма риба в малко езеро. Някоя амбициозна секретарка, която работи в Най-елегантната каравана във Великобритания ще се поласкае от неговото внимание. Не знам…

— Знаеш ли какво мисля? — каза тя. — Мисля, че който търси намира. Ако започнеш да анализираш нечие поведение, вероятно можеш да го интерпретираш във всякаква светлина.

— Имаш право. Трябва да се заловя с нещо смислено, да си проясня мислите.

— Няма да ти преча — каза Беа и завърза препълнената черна торба. — В колко часа искаш да ти донеса обяда?

— Ами, няма значение. В един?

Аз знаех, че Беа беше права, знаех, че вероятно бях изфабрикувала цяла снежна планина от една малка неравност в тревата, но това не ми попречи да продължа да въртя тази история в ума си, докато се опитвах да прочета съдържанието на входящата поща. Почувствах облекчение, когато Ашли подаде глава в стаята и попита дали исках парче от тортата „Батенберг“ на Ан Мари. Откакто миналата седмица бяха представили този сладкиш в последния епизод на Bake Off: Най-сладкото състезание, аз знаех, че „Батенберг“ неизбежно ще се появи в нашия офис. Единственият въпрос беше кога.

— Съвсем тънко парче, благодаря. Прозрачно.

Ашли се разсмя.

— О, не, няма да се измъкнеш толкова лесно.

— Толкова ли е страшно?

— Звезден колапс.

— Идеално.

Тя продължи да стои на вратата.

— Искаш ли нещо друго, докато Беа я няма?

— Нищо. Благодаря.

В действителност исках някой да ксерокопира един бюджет, който бях изпратила за съгласуване, но по някаква причина, въпреки че Ашли ни е обща секретарка, аз възлагам всички задачи на Беа. Така се чувствам по-добре. Знам, че ще ги свърши както трябва.

Ашли се усмихна.

— Ей сега ще се върна с тортата. Ще я нарамя на гръб.

Как мога да опиша колегите ми, за да си съставите адекватна картина? Сещам се, ще се опитам да ги опиша с няколко ключови думи или фрази, за да ги скицирам. Колкото да си изградите някаква представа.

Иън: на 45. Преждевременно побеляващ. Преждевременно оплешивяващ. С очила. Стегнат — но само в смисъл на спортна фигура. Развлича се с маратонско бягане.

Ан Мари: на 63. Ниска. Русоляво каре с бретон (според мен, това е нова интерпретация на едновремешната синьо-сива коса, запазена марка на възрастните жени. Аз вече реших да се боря с тази прическа до последен дъх). Тя има конструкцията на малък, жилав териер. Представям си, че в дните на своята младост е можела да надвие във всеки кръчмарски бой.

Беа: на 31, както знаете. Висока, слаба, с дълга кестенява коса, характерни черти (тоест възголям нос). Момиче, което в предаването Следващия топ модел биха определили като „авангардна“.

Луси: на 26. Също висока, също слаба, също брюнетка. Красива като кукла. Момиче, което в предаването Следващия топ модел биха определили като „комерсиална“.

Ашли: на двайсет и няколко. Момиче, което никой не би взел в Следващия топ модел. Със среден ръст. С нормална външност. Коса. Очи. Ръце. Крака. Всичко си има и всичко й е наред.

Когато Беа се върна натоварена със салатата и списанията, които й бях поръчала, с дрехите ми, които беше взела от химическо чистене и обувките ми, които бях оставила за поправка, аз бях обмислила всичко. И имах ПЛАН. Той се беше появил в главата ми от нищото. Аз го бях обмислила. Бях го отхвърлила като безумен. После го бях обмислила отново. Бях претеглила плюсовете и минусите и бях прехвърлила наум всички слаби брънки във веригата. Накрая бях решила, че си струваше. И без това нямах друг избор. Оставаше само да убедя Беа.

— Седни за малко — казах аз, когато тя ми върна рестото от трийсетте лири, които й бях дала, преди да излезе.

— Всичко наред ли е?

— Ти само ме изслушай. Не казвай нищо, докато не ти изложа целия план.

— О, боже — рече Беа, отмествайки стара книжна торба с остатъци от закуска, за да може да седне на подлакътника на канапето. На пода се посипаха трохи и тя се наведе да ги събере.

— Това не звучи добре. Какво си направила?

Нейната нервност ме накара да се разсмея. Това не беше типично за нея.

— Нищо. Поне засега. И всъщност няма да съм аз тази, която ще прави нещо.

Аз вдишах дълбоко. Събрах кураж.

— Ще си ти.

Беа ме погледна с широко отворени очи.

— Не, Тамсин. Не, каквото и да си намислила.