Джейн Фалън
Да си остане между нас (10)

10

То не се случи тогава.

Останахме така може би пет минути. Патрик плачеше, облегнал глава на рамото ми. Аз го галех по гърба. Погледнах встрани и видях, че Рон продължаваше да седи мирно, както му бях наредила преди кой знае колко време. Изражението му беше объркано. Изглеждаше разтревожен, че не разпознаваше държанието на двама от най-любимите му хора. Аз потупах коляното си — универсалния знак „ела тук“ за всяко куче — и той дотича и положи съчувствено глава на крака ми. Мина ми през ума, че навярно приличахме на някаква алтернативна рождествена сцена и ми стана смешно. Най-вече от нерви.

Накрая Патрик се размърда и двамата се отдръпнахме. Мисля, че и двамата се чувствахме леко сконфузени, без да знаем как трябва да се държим. Мисля, че до този момент никога не бяхме имали такава физическа близост.

— Съжалявам — каза той с неловка, притеснена усмивка.

— Няма за какво. Разбирам напълно. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

— Нали ще се опиташ да поговориш с Мишел?

— Да, разбира се.

— Благодаря. Съжалявам, че те замесвам.

— Спри да се извиняваш.

— Извинявай.

За щастие, той се разсмя и това малко разведри атмосферата. Аз се изправих. Нямах търпение да го изпратя да си върви, честно казано. Добре, че той схвана намека.

— Аз трябва да си вървя. Мишел си мисли, че съм излязъл да купя вестник.

— Аз ще ходя на пазар — казах аз.

Патрик се наведе, прегърна ме и погали Рон по главата.

— Нали ще ми се обадиш, ако… ако тя спомене нещо…

— Разбира се. Стига си се тревожил.

— Олекна ми, след като споделих с някого. — Не му личеше, честно казано. Патрик изглеждаше ужасно.

— Винаги съм на твое разположение — казах аз, без да го мисля.

Изпратих го до вратата. Върнах се в хола и се свлякох на дивана. Нямах представа какво да правя оттук нататък.

Това беше миналата събота. Днес е вторник.

Разбира се, аз веднага се обадих на Беа и й казах какво се беше случило и тя беше потресена. Почувствах се виновна, че й съсипах уикенда, но исках да чуя разказа за катастрофата от първо лице, дали тя беше изпуснала и друга информация пред Патрик. Накрая тя си призна, че без да иска беше споменала името на Мишел, но настоя, че беше замела следите и Патрик не можеше да заключи нищо конкретно от грешката й. Аз се вкопчих в надеждата, че цялата история беше огромно преувеличение от негова страна. Че гафът беше прекомерно раздухан и скоро щеше да утихне.

Естествено, аз нямаше какво да обсъждам с Мишел, тъй като вече знаех отговорите. Разиграх представление, като й се обадих в събота вечерта и я попитах дали искаше да се видим да обиколим Спитълфийлдс Маркет на другия ден. Надявах се, че Патрик щеше да приеме срещата като параван, за да разпитам жена му за нейните подозрения и нямаше да дойде с нас. После можех да му кажа, че сме си „поговорили“ и всичко е наред, Мишел не го подозира, смята брака им за идеален и че Черил явно е била някаква побъркана жена, с която той някога се е запознал. Точка.

Патрик явно схвана сигнала, защото пред миризливия магазин за сирене, мястото на нашето рандеву, ме чакаше само Мишел.

— Сама ли си? — попитах аз, стараейки се да не издавам надеждата си. Може би Патрик просто бе влязъл вътре, за да купи чедър.

Мишел направи насмешлива муцунка.

— Патрик каза, че колкото и да те обича, не иска да прекара неделната сутрин в съзерцание на винтидж тоалети. И отиде да бяга.

— Добре — казах аз, влизайки в нейния тон. — Той губи.

Тръгнахме сред сергиите и лавките, премерихме дрехи в „Колектиф“ — или поне аз мерих, а Мишел гледаше — и поседяхме на канапетата, които никога нямаше да можем да си купим в „Уан Деко“. Но и двете се държахме особено — поне от моя гледна точка. Аз не можех да прогоня от ума си образа на разплакания Патрик. Или чувството на вина за атмосферата между тях, която сама бях създала. Не успявах да вляза в нашия обичаен непринуден тон.

— Случило ли се е нещо? — попита накрая Мишел, когато седнахме в „Инсайд Кантийн“ за калоричен брънч. — Днес си много мълчалива.

— Не. Добре съм. Просто съм изморена. — Надявах се, че звучах поне донякъде убедително. Аз наистина бяха изморена. Почти не бях спала предишната нощ. Толкова се бях разстроила от душевното състояние на Патрик.

— Работиш прекалено много.

— Като всички останали.

— Да, така е. Но ти ми се виждаш умърлушена, не знам.

— Честно, добре съм. Виж, наближава рожденият ден на майка ми. Трябва да ми помогнеш…

Мишел се хвана на въдицата.

— О, боже, да. И аз трябва да й взема нещо.

— Хайде да обходим пазара още веднъж, след като хапнем. Все ще намерим нещо.

Мишел избра един чаен сервиз от 50-те, който майка ми щеше да хареса. Ядосах се на себе си, че не го забелязах първа. Макар че ако й го подарях аз, майка ми щеше да го оглежда внимателно три безкрайни минути и да каже например „Какво е това?“, докато ако й го подареше Мишел, тя щеше да заяви, че обожава ретро шика по принцип и порцелана от петдесетте в частност.

По едно време спряхме пред една сергия, на която продаваха ръчно изработени бебешки дрешки, които биха размекнали сърцето дори на Круела де Вил. Ярки апликации на животни украсяваха миниатюрни гащеризончета във всякакви цветове. Аз се опитах да мина покрай тях. Да продължа нататък. Тук нямаше нищо за нас. Но Мишел беше на друго мнение.

— О, боже мой! — изписка тя. — Виж ги само!

— Сладки са — казах аз и тръгнах към следващата сергия, което не беше толкова лесно. В неделя не можеш да се разминеш от хора.

— Чакай — възкликна Мишел и аз се обърнах, виждайки в ръцете й бебешко боди в неутрално оранжево с — трябва да призная — невъзможно сладко жирафче отпред.

— Мислиш ли, че е лоша поличба, ако го купя?

Аз вдигнах вежди скептично. Мишел знае какво мисля за уроките, поличбите, съдбата и всякакви бабини деветини.

— Добре, тогава ще го взема. — Тя подаде гащеризона на жената, която продаваше на сергията. И тогава забеляза табелка, според която човек получаваше две дрешки за десет лири вместо една за седем лири.

— Избери една — подкани ме Мишел с грейнало от щастливо очакване лице. Това не беше жена, която би заподозряла мъжа си в изневяра. Или чийто съпруг би се усъмнил, че тя го следи. Наругах се наум за моята глупост. Прерових купчините малки дрешки и намерих една зелена с тъмнозелен крокодил.

— Ето това.

— Перфектно. Умирам си да забременея — довери Мишел на продавачката, подавайки й банкнотата. — Само трябва да убедя съпруга ми, че е време.

Аз направих гримаса.

— Прекалено много информация.

Жената се усмихна, подминавайки моята забележка. Търговията й сигурно разчиташе на сантиментални кандидат-родители.

— Колко мило. Желая ви успех.

В дванайсет и половина и двете бяхме капнали.

— Сега ще трябва и да обядвам — изохка Мишел, когато се качихме в таксито, което щеше да откара нея в Хайгейт, а мен в Белиз Парк. — Патрик май се надява да отидем да хапнем ростбиф в „Ейнджъл“. Не знам как ще се насиля да ям.

Мишел ме прегърна, когато таксито спря пред дома й. Ако тя мислеше, че мъжът й се държеше странно от петък насам, тя с нищо не се издаде.

Този следобед аз се бях уговорила да отида на кино с Ан Мари. Правим това веднъж в месеца, когато дават някой филм в Евриман, който и двете искаме да видим. Наместваме се в удобните кресла, взимаме си по чаша вино, гледаме филма, а после хапваме пица отсреща, докато обсъждаме философски въпроси.

Вече бях решила, че когато порасна, исках да съм като Ан Мари. Тя живее сама — по свой избор, предлагали са й брак неведнъж, — но светският й живот може да се мери с този на Ким Кардашян. Тя винаги е гледала всеки филм, пиеса и изложба, които си заслужават. Омъжвала се е веднъж, преди години, но несполучливо и накрая една вечер си тръгнала само с един малък куфар и се заклела повече да не повтаря тази грешка. Сега Ан Мари прави каквото си иска, когато и както иска. Съмнява се, че някога е самотна, защото е прекалено заета за това.

Изгледахме един блудкав римейк на стар класически филм. Обожавам книгата и я знам наизуст, така че не беше проблем, че не бях способна да се съсредоточа.

— Ашли се вписва добре — каза Ан Мари по-късно, когато си поръчахме американска пица за мен и Фиорентина за нея.

Аз вдигнах рамена. Нямах мнение. Ан Мари го изтълкува като знак, че не исках да говорим за работа, затова ме попита дали планирам да замина някъде през лятото. Близо двайсет минути обсъждахме плюсовете и минусите на Италия и Гърция и на вилите и хотелите. Аз обаче бях разсеяна. Водех разговор напосоки. Ако Ан Мари забеляза това, тя беше достатъчно възпитана да не го коментира.

Беа дойде в понеделник сутрин, натоварена с мъфини от малката пекарна зад ъгъла, от което заключих, че се чувстваше виновна. Аз вече бях решила да не подхващам отново тази тема. Макар че се изкушавах. Но тя започна да се извинява още щом влезе и затвори вратата.

— Откакто ти ми се обади, прехвърлям наум случилото се. Просто не мога да повярвам, че той се е досетил. Въпреки че аз наистина казах името й. Божичко, толкова съжалявам, бях много изнервена и името просто ми се изплъзна…

Беа говореше несвързано — правеше го, когато е под напрежение. Издайническото потреперване на клепача беше налице. Аз побързах да я избавя от терзанията й.

— Всичко е наред. Няма проблем. Аз просто трябва да го убедя, че Мишел не го подозира в изневяра — което няма да е трудно, защото тя не го подозира — и тогава всичко ще си дойде на мястото.

— Сега поне ти си спокойна, предполагам.

— Знам. И се чувствам като абсолютен идиот. Напомни ми повече никога да не давам ухо на хорските приказки.

— И Патрик скоро ще забрави, щом осъзнае, че Мишел не е променила държанието си към него.

— Дано да си права.

— Ти се опитваше да предпазиш твоята приятелка, това е всичко — рече Беа. — Аз не мисля, че някой може да те обвинява за това. И ако аз не бях…

Аз се засмях.

— Добре, стига. Ясно е, че и двете се чувстваме виновни. Излишно е да се самобичуваме.

— Какво да направя, за да ти се реванширам? Кафе към мъфина? Още един мъфин? Мъфин с вкус на кафе? Кафе с вкус на мъфин?

— Защо не няколко задачи? Оставих един куп сивита на бюрото ти. Бих искала да ги прегледаш и да изпратиш онези, които ти се видят интересни на продуцентите на Даунсайз Дивас? Хората трябва да живеят в Манчестър.

— Дадено.

— И… да, искам кафе към мъфина. Благодаря.

— И отново дадено.

Бях научила важен урок. Не трябваше да бъда завинаги защитникът на Мишел. Тя не се нуждаеше винаги от закрила. Понякога беше по-добре да не се намесвам.