Джейн Фалън
Да си остане между нас (2)

2

Позволете ми първо да ви запозная с основната фактология. Спокойно, няма да ви отегчавам с цялата ми житейска история или с подробно описание на моето семейство (щастливо, сплотено, аз съм най-малката от три деца, в случай че ви интересува). Ще се придържам към основните неща. Аз се казвам Тамсин Елизабет Фордхъм, на трийсет и осем, изпълнителен продуцент и съосновател на малка и не особено бляскава телевизионна компания, държател на ипотека на двустаен апартамент в Белиз Парк, собственичка на малко куче, и нямам нито един имплантиран зъб.

„Касъл“ Продъкшънс специализира в следобедни предавания за недвижими имоти. Дълги поредици, където хората си купуват къщи. Продуцираме различни варианти: двойки, които се развеждат и си търсят две жилища на цената на тяхното общо жилище; новобрачни двойки, които търсят първото си семейно гнездо; необвързани, на които помагаме да си намерят къща и работа. В общи линии, следваме един и същ формат с малки изменения. Поредиците са много популярни и страшно евтини за заснемане. Съответно ние се справяме доста добре — във финансово отношение. Иначе не блестим с артистизъм или оригиналност.

В този контекст вие навярно разбирате защо сме толкова развълнувани от номинацията в категорията „Най-добър звук“. Някои компании си имат полица с награди в съвещателната зала. Олтар на техния успех. Ние нямаме дори съвещателна зала. Обикновено се събираме в един от кабинетите. Ако в срещата участват повече от шестима, отиваме в пъба до нас.

Компанията се управлява от двама души. От мен и моя партньор Иън. Навремето Иън беше мой шеф и преди четири години ние се отделихме и създадохме наша компания. Получава се. Двамата се разбираме добре, но не толкова добре, че да изпитваме нужда да си общуваме и извън офиса. Иън е женен и има пет деца; двамата с жена му Фиона постоянно ме канят на разни важни събития, но слава богу проявяват разбиране, когато отказвам. Просто не си падам по задружните семейни събирания.

После идва Ан Мари, която е по деловата част — договори и счетоводство, най-забавната част. Тя е малко по-възрастна, на шейсет и няколко, и се грижи за всички нас, независимо дали ни харесва. Ан Мари обожава да пече сладкиши (за което според мен е виновен Пол Холиуд) и през ден носи подноси с бисквити или кексчета, които е направила предишната вечер. Което е много мило. Макар че никой не ги яде. Не защото пазим линия, а защото обикновено са твърди като камък и имат вкус на прегоряла захар, в най-добрия случай. Неведнъж съм си задавала въпроса дали Ан Мари няма страничен бизнес като зъболекар и просто се опитва да увеличи клиентелата си.

Имаме три асистентки. Луси, която работи за Иън, е несговорчива крава, но той харесва нейната работоспособност. Като я гледам да подрежда кламерите на бюрото си, винаги си мисля, че от нея щеше да излезе страхотен нацистки офицер. Ашли обслужва рецепцията, но в същото време отговаря за офиса — тя вдига телефоните и поема дребните административни задачи от Ан Мари. Тя е… не знам, тя е една от малкото хора в света, за които нямам абсолютно никакво мнение. Ашли е сравнително отскоро при нас, но явно се справя добре. Във всеки случай досега не е направила нищо, с което да ме ядоса.

И накрая идва моята дясна ръка, Беа. Аз обичам Беа. Изобщо не знам какво щях да правя без нея. Бих се омъжила за Беа, ако тя беше мъж. Всъщност, бих се омъжила за нея при всички положения, ако ме иска.

Това е нашето малко служебно семейство.

Нашият офис в модния, но евтин оазис Брук Грийн в Западен Лондон се простира на два етажа над един магазин за винтидж мебели. На първия етаж се намира рецепцията, където Ашли седи зад едно бюро срещу диван и два стола, една по-малка стая за Беа и Луси и кухнята. Иън, Ан Мари и аз си имаме отделни кабинети на втория етаж. Тоалетната е на площадката.

Ние сме малка, но сплотена компания.

Извън работата сме си само аз и Рон — което е въпрос на личен избор, държа да добавя. В деня, когато осъзнах, че печеля достатъчно пари, за да си позволя да изритам моя наемател от свободната стая, съвпадна с деня на номинацията ми. В момента аз съм в положението, което описват като „необвързана по свой избор“. От време на време потапям пръст във водата, за да проверя как е, правя си профил в някой сайт за запознанство и прекарвам няколко мизерни вечери с разни хора, преди да реша, че съм си по-добре без тях.

Някой ден навярно ще срещна някого и ще се задомя, ще купя къща и приятелка за Рон. Но засега не бързам. Определено няма да се хвана с някой дъртак, само за да имам другар в живота. А колкото до децата, не, благодаря. Те никога не са попадали в обхвата на моя радар.

Мишел, от друга страна, от години страда от тежък нагон за разплод. След като се ожени за Патрик, тя поиска веднага да забременее (обратната последователност на тези действия би била точно толкова чужда на Мишел, колкото да си обуе чорапите върху обувките). Но Патрик настоя да изчакат. Животът беше пред тях, както се изрази той. Първо трябваше да се посветят на кариерите си за няколко години, за да си стъпят на краката.

— Какъв е смисълът да създаваш деца, за които не си в състояние да се грижиш? — попита той, когато една вечер подхванахме тази тема.

— Или да можеш да им осигуриш всичко, но да не ги виждаш, защото работиш почти денонощно, за да се докажеш в професията?

Мишел вдигна рамена.

— Все ще се справим някак.

Аз се опитах да запазя неутралитет. Обаче на Патрик такива номера не му минаваха.

— Тамсин знае, че аз имам право. Нали? — Той се обърна към мен и аз измънках нещо нечленоразделно срещу вилицата с картофено пюре, което се канех да лапна.

— Просто не искам да ни мине времето, нищо повече — рече Мишел.

— Ти си на трийсет и шест! — възкликна Патрик, изгубил търпение. Този разговор се случи преди две години. — Сега жените раждат на петдесет.

Аз едва не се задавих с питието си и дори Мишел се засмя.

— Посочи ми една жена, която е родила на петдесет.

— Как така да ти посоча една жена? Аз не мога да ти я назова по име, естествено. Но съм чел за такива случаи.

— Ах! — казах аз с облекчение, защото разговорът добиваше по-лековат тон. — Патрик отново е чел вестник Спорт. Жена в менопауза ражда вундеркинд.

— Жена ражда собственото си внуче — включи се Мишел и ние избухнахме в смях.

— Добре, добре. Схващам намека. Може би преувеличих малко.

— Просто не искам да чакаме прекалено дълго и после да установим, че вече не е разумно — каза Мишел със сериозен тон, като ми сипа допълнителна порция броколи, въпреки моите протести. — Ами ако не мога да забременея от първия път, когато започнем да опитваме…

Патрик сложи ръка върху нейната.

— Няма да чакаме прекалено дълго, обещавам ти. Просто още не му е дошло времето.

Сега обаче размножителният инстинкт на Мишел беше достигнал критична маса. Тя чувстваше, че часовникът тиктакаше все по-бързо. Главно защото искаше да има най-малко три деца. Патрик тънеше в блажено неведение за този факт.

Мишел и аз се запознахме в автобуса на прибиране от училище. Аз я бях виждала в междучасията, разбира се. Двете бяхме от един випуск, но в различни класове, така че се засичахме само в часовете по математика, където и двете мигахме на парцали. Никога не бяхме разменяли дума. Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че тя беше стеснителна. Но по онова време я смятах за скучна и прекалено добродетелна, затова не й обръщах внимание.

И така, един ден се прибирах от училище с автобуса. Мишел седеше няколко седалки по-напред, забила глава в някаква книга, както винаги. Две момичета от горния клас седяха зад нея, закачаха се и говореха високо. Знаех кои бяха и честно казано, малко се страхувах от едната — Лиза — защото беше малко побъркана. Затова наведох глава и се престорих на погълната в домашното ми по география.

След няколко минути те се умълчаха и това ме накара да погледна. Откачената Лиза беше извадила ножичка за нокти, държеше в ръка едната руса плитка на Мишел и кълцаше с маниакално усърдие. Отначало помислих, че Мишел не беше усетила и макар да ме е срам да призная, реших да се престоря, че нищо не съм видяла. Но после видях, че Мишел се беше изчервила до корените на косата си. Тя напълно съзнаваше какво правеха момичетата, но беше прекалено изплашена, за да каже нещо.

Иска ми се да кажа, че скочих на крака и се разкрещях на Лиза и нейната съучастничка, а те спряха, извиниха се и обещаха повече никога да не тормозят малките и беззащитните. Не го направих, разбира се, защото аз също се страхувах от тях и не исках да привлека вниманието им върху себе си. Вместо това станах, дръпнах сигналния звънец, минах невъзмутимо по пътеката към предната врата и тупнах приятелски Мишел по рамото.

— Хей!

Рязането спря — несъмнено само за момент — и аз почувствах как лудият поглед на Лиза се спря върху мен, но аз продължих да гледам Мишел.

— Аз слизам тук и отивам в центъра, искаш ли да дойдеш? В Уеърхаус има разпродажба.

Аз на практика я измъкнах от седалката и я повлякох към вратата, преди Лиза да може да каже нещо като „Ти пък коя си?“. Честно казано, аз усещах, че между това да слезе от автобуса и да тръгне след жертвата си — което би означавало да ходи пеш — и да я оставят на спирката пред дома й, Лиза винаги щеше да избере пътя на най-малкото усилие. Неслучайно й казваха (само зад гърба й, естествено) Трътлата.

— Ти ми спаси живота. — Мишел ме погледна с изражението на кученце, извадено от дълбините на тъмен кладенец, където е гладувало и скимтяло цяла седмица. Мисля, че моментално развих зависимост към този поглед. Той е като крека в света на погледите.

— Те просто са глупави — казах аз, смутена от това стремглаво издигане до статуса на герой. — Ти не си длъжна да идваш в Уеърхаус с мен. Всъщност, дори не знам дали има разпродажба…

Но Мишел вече ме беше хванала под ръка.

— Хайде все пак да отидем да разгледаме. За благодарност ще ти купя кока-кола.

А останалото е история, както се казва.