Джейн Фалън
Да си остане между нас (3)

3

След инцидента в автобуса Мишел и аз станахме неразделни в училище. Дори заживяхме заедно след завършване на колежа, докато всяка не си купи собствен малък апартамент в пристъп на желание да се направим на пораснали на двайсет и няколко години. И двете бяхме избрали рано желани професии — аз в телевизията, Мишел в сферата на маркетинга — така че на този етап започвахме да печелим достатъчно, за да се покатерим на най-долното стъпало на имотната стълбица с помощта на 100-процентова ипотека, апартамент с размерите на пощенска марка в квартали, където хората не просто се страхуваха да излизат, но и да си стоят вкъщи.

Причината да се озова в телевизионната индустрия се дължи на Мишел, между другото. Или по-точно на нейния баща. Открай време аз смятах, че беше най-невероятното нещо, че господин Франклин — Джулиан, както той ме принуди да го наричам накрая, макар че се съпротивлявах докрай — работеше за Би Би Си, когато бяхме деца. Аз си представях дните му изпълнени с бляскави срещи със звезди, дълги обеди и безброй чаши шампанско. Разбира се, сега имам по-реална представа — тоест, ако не се броят дългите обеди. В Би Би Си не можете да намерите жива душа в часовете между дванайсет и три и половина следобед.

За да не се впускам в подробности, когато наближи да завършим училище, той се премести в Канал 4. Мишел упорито отказа да постъпи на най-ниската позиция, която й предложи баща й. Тя каза, че искала да направи нещо сама. Не искаше хората да приказват, че са й предложили работа само заради баща й. Аз, от друга страна, изобщо не се замислих. Достатъчно трудно беше да си намеря някаква работа, да не говорим място в индустрия, където човек трябваше да убие някого, за да влезе. Нека си говорят, че са ме пробутали. Не ми пукаше.

— Аз съм съгласна — рекох.

Джулиан остана някак неприятно изненадан.

— О! Значи ти искаш?

— Бих ти отхапала ръката — казах аз. — Метафорично, разбира се.

Мириам — майката на Мишел — се беше разсмяла.

— Надявам се.

— Аз мога само да ти открехна вратата — рече Джулиан. — Оттам нататък всичко зависи от теб.

— Това ми стига. Няма да те изложа, честна дума.

И така, аз постъпих с протекция и малко по малко, с благословията на Джулиан, се добрах до по-големи и по-интересни задачи. Ако той беше разочарован, че негово протеже бях аз, а не дъщеря му, с нищо не го показа. Години по-късно, когато му казах, че основавам собствена продуцентска компания „Касъл“, очите му се навлажниха, несъмнено от гордост.

Разказвам ви всичко това, за да обясня как се запознах с Патрик. Той също работи в телевизията, но като специален пълномощник. Това означава, че седи в офис и решава на кого да даде парите на компанията — Патрик е като милионерите от Леговището на дракона, само че не притежава парите, с които си играе. Неотдавна той стана голям шеф в Канала за интериорен дизайн — огромна риба в съвсем малко, запуснато и полъхващо на тиня езеро — но когато се запознахме Патрик беше заместник на заместник-асистента на някой от мениджърите в Канал 5 и аз бях отишла да му предложа идея за нови серии. Вече не помня каква беше концепцията. Той не я одобри. Дори не я хареса достатъчно, за да я представи на неговите шефове.

Трябва да призная, че за един кратък момент, когато се запознах с Патрик, аз го харесах. Той пасва на моя идеален физически профил. Висок. Ъгловат. С ледени сини очи. Красив на ръба да изглежда глупаво. Глупаво в смисъл, че когато човек се отърси от първоначалното впечатление, много бързо разбира, че Патрик изобщо не е привлекателен. Той е прекалено наясно с въздействието на своята външност. Класически нарцис, който обожава огледалата.

Моето мъничко увлечение пресъхна и умря в деня, когато отидох за втора среща с него. Очаквах срещата с нетърпение. Планирах да пърхам с мигли и да му хвърлям свенливи погледи през бюрото. Куриерката — плахо момиче, на което сигурно поемаха само пътните разходи, за привилегията да трупа опит в такава компания — ни беше донесла кафе. Патрик отпи една глътка от своето и буквално го изплю.

— Господи, това е отвратително! — изпръхтя той, намръщен.

Куриерката, която несъмнено беше тайно влюбена в него, посърна.

— Искате ли да ви направя друго?

— Да, естествено — рече той заповеднически. — Няма да пия тая помия.

Аз се почувствах неудобно, не знаех къде да гледам. Куриерката посегна да вземе и моята чаша, но аз протегнах ръка и я спрях.

— Моето ми харесва, благодаря.

Патрик изсумти.

— Нека да ти донесе друго. Това й е работата.

След този случай просто нямаше начин да продължа да харесвам Патрик.

Когато го видях как се присламчи към Мишел на едно официално парти — аз я бях взела с мен като придружител — аз се опитах да я предупредя, че е задник, но тя се влюби от пръв поглед. Както и той, честно казано. Към онзи момент вече го бях засичала с поредица от съвършено стройни блондинки, така че трябваше да се досетя, че Мишел щеше да е неговият идеален тип. Затова си прехапах езика. Първото правило на всяко добро приятелство гласи: никога не критикувай избора на партньор на приятелката ти. Защото тя може да се омъжи за него. Както и стана в този случай.

Винаги съм смятала, че Мишел можеше да си хване много по-добър мъж. Вярно, Патрик хваща окото, има успешна кариера, обича я. Но той е малко нещо — тоест много голям — гадняр. Виждала съм тази негова страна неведнъж през годините. Главно с обслужващия персонал — сервитьори, продавачки или чистачки. Хора, които той очевидно презира. Грозно е, но вече съм свикнала. Един Господ знае какво говори това за мен. Колкото до Мишел, тя сякаш изобщо не забелязва. Дори след пет години, тя още е заслепена от любовта.

О, ами причината, поради която Патрик се озова шеф на Канал „Интериорен дизайн“? Бащата на Мишел, Джулиан. Сега той е Председателят на компания, която притежава десетки кабелни канали. Той е Рупърт Мърдок, но без неговите милиони и скандали. И на кой да повери един от тези канали, ако не на своя любим зет? И защо не? След като Мишел не проявява интерес. Джулиан знае, че може да разчита на него. Знае, че Патрик си разбира от работата.

Ако трябва да съм честна, аз все така не харесвам особено Патрик („Сериозно?“, чувам ви да викате. „Ти току-що прави секс с него, нали?“). Но той умее да е приятна компания. Забавен е. Умен е. Понякога е авторитарен. Самодоволен. Обаче Патрик прави Мишел щастлива и това е важното. Никога не съм поставяла под въпрос любовта му към нея. Тоест, до скоро. Напоследък започнах да изпитвам съмнения по отношение на Патрик. Дори подозрения.

И ето как започна това. По някакъв начин подозрението, че той е мръсник, доведе до това, че той се показа като мръсник. С мен.

Малко е да се каже, че ме прецака.

И така, Мишел и Патрик са щастливо женени и така нататък. Само че преди няколко месеца дочух някаква клюка в службата. Човекът, с когото обсъждах идея за ново предаване, което смятахме да предложим на Канала за интериорен дизайн се пошегува, че трябва да изпратим Луси да лансира проекта (Луси е висока, слаба, хубава и само на двайсет и шест. Може би това е причината да не мога да я понасям).

— Патрик Мичъл сигурно веднага ще я одобри — каза моята събеседничка.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, искрено объркана.

— Той явно харесва хубави млади мацки.

Толкова се стъписах, че в първия момент не можах да реагирам, а после Иън побърза да се намеси: „Убеден съм, че това не е вярно. Той е женен за най-добрата приятелка на Тамсин“, така че аз не успях да разчепкам въпроса.

Тогава не обърнах внимание, защото в нашия бизнес е пълно с клюки и слухове и човек трябва да пресява всичко през много ситна цедка за достоверност. Особено когато става дума за шефовете. Както във всеки друг бизнес. Хората обичат да разнасят клюки за шефовете. Аз също го правя и после си напомням, че в моя малък свят аз също съм шеф и трябва да се въздържам.

После историята се повтори. Друг човек направи същия коментар. И отново. Вече беше трудно да си затварям очите. Опитах се да разпитам, но всички млъкваха, щом се сетеха, че Патрик беше съпруг на най-добрата ми приятелка. Хората просто сменяха темата и започваха да обсъждат някой друг нищо неподозиращ обект. Някой, към когото нямах личен интерес. Затова известно време не предприех нищо. Честно казано, не вярвах на тези слухове. Вярно, че Патрик обичаше да флиртува, но ако това прегрешение се наказваше, затворите щяха да се пръскат по шевовете. Освен това винаги съм смятала, че в нашата професия флиртът беше в реда на нещата. Създаване на контакти, перчене, флирт, къде точно минаваше границата? Това е просто начин да получиш каквото искаш.

И така, аз се опитах да се убедя, че беше просто изстрел в тъмното, необоснован слух. Освен това не беше моя работа. За жалост, последният аргумент изобщо не отговаря на моя характер, но аз постоянно си го повтарях. Стой настрана. Всеки път, когато ми се приискваше да кажа нещо на Патрик или, боже опази, на Мишел във връзка със слуховете, аз се опитвах да визуализирам горното правило. Понякога се налагаше да упражня огромно усилие на волята.

По това време аз си споделях много с Беа. Споменах ли колко много обичам Беа? Тя е най-добрата секретарка, която съм имала някога, а през мен са минали немалко такива. С две от тях се сприятелих до такава степен, че накрая не можех да си обърна езика да ги помоля да ми копират документ, защото се притеснявах, че ще го приемат като унижение. Други две събудиха в мен студената, жестока ледена кралица от Дяволът носи Прада. Нямам представа защо. Друга една пък ме изпълваше със страх. Първите няколко пъти, когато й възлагах някакви задачи, тя правеше такава физиономия, сякаш я бях накарала да почисти тоалетната с голи ръце, след което аз не събирах кураж да я заговоря. Бог знае какво правеше по цял ден тази жена, но определено не беше свързано с мен. Тя не се задържа дълго. Естествено, мен ме беше страх да я уволня, затова взех да я хваля в нашите среди и накрая някой се смили над мен и я прилапа. Добрите секретарки са като златен пясък.

С Беа всичко си дойде на мястото. Още когато се яви на събеседването, аз разбрах, че ще станем добър екип. За начало, тя не изрази телешки възторг от възможността да работи в продуцентска компания като момичето преди нея. Нито пък заяви, че просто иска да си запълни времето, преди да си намери „нормална работа“.

— Вече опитах — каза тя с широка усмивка. — Шест години работих в сферата на банковото дело, сравнявах се с моите връстници, терзаех се колко бързо ще успея да се издигна в йерархията и тогава осъзнах, че мразя тази работа. Сега просто искам да се занимавам с нещо, което ще ми бъде приятно и не искам да мисля къде ще ме отведе по-нататък.

— А защо избра телевизията? — попитах я аз. Един от моите стандартни въпроси.

— Защото е творческа дейност. Накрая излиза готов продукт, а не просто редица цифри. Харесва ми идеята да съм част от екип, който се стреми да постигне една обща цел — пък макар да съм мъничко колело в механизма. Мисля, че ще ми носи удовлетворение.

Взех решение още преди Беа да излезе от кабинета ми. Всъщност аз я догоних до асансьора и й предложих да постъпи веднага, след като с Ан Мари се съгласихме, че никога няма да намерим по-добър кандидат.

Особеното при Беа е, че тя е зряла. Да, тя е умна и вероятно може да се справи с по-висока позиция, но има усета и зрелостта да осъзнава, че още не притежава необходимия опит. Доволна е да измине целия път. За разлика от повечето по-млади лични асистентки, които съм имала (Беа е на трийсет и една, другите бяха на възраст между двайсет и три и двайсет и осем, и аз мисля, че тези няколко години са решаващи) тя разбира, че животът не е състезание.

Дори не смея да помисля какво ще се случи, когато тя реши да продължи нагоре. Помолих я да ми каже с голямо предизвестие, за да мога да намеря нов човек и тя да има време да го обучи като неин клонинг. Но засега това не е на дневен ред. Когато Беа постъпи при нас, тя ми каза, че сменя работата си средно веднъж на три години, а при нас беше едва от една година. Аз вече обмислям каква позиция мога да открия, за да я убедя да остане и да расте в йерархията при нас. Ценя Беа толкова високо, че бих могла да й отстъпя моята работа и да остана да работя за нея.

Винаги съм усещала, че мога да я помоля за всичко. В началото й възлагах само служебни задачи, но когато се опознахме по-добре и Беа ми показа, че е готова да се погрижи за всеки аспект от живота ми, ако се наложи, аз започнах да я изпращам да ми прибере дрехите от химическо чистене, да ми уговаря час за кола маска, а веднъж дори да отскочи до стария ми апартамент и да изведе Рон на разходка, защото аз трябваше да работя до късно. Когато преди известно време излязох на среща с мъж, тя дори отиде до Уестфийлд и ми купи моделиращо бельо. Нищо толкова фрапантно. Беа никога не се оплаква, никога не завърта едва забележимо очи, както прави Луси, когато Иън я кара да направи нещо извън обичайните й задължения. Беа се стреми да ме подкрепя и да ме разтоварва от всякакви странични неща, за да си гледам работата.

Освен това ние станахме приятелки. Съюзнички. Често излизаме от офиса за двайсет минути, за да пием кафе или да се разходим в Брук Грийн и да обсъдим ситуацията. Тя стана моят най-доверен човек и аз бих искала да вярвам, че тя също ми има пълно доверие. Беа е много дискретна. Никога не чувствам нужда да си меря приказките, за да не тръгнат слухове. Както казах, тя е зряла.

Затова беше неизбежно да не доверя на Беа моите страхове за Патрик. Тя никога не го е виждала, но го знае по име, естествено. Ние работим само с една шепа пълномощници — на практика всяка телевизия си има по един човек, който възлага на подизпълнители всички развлекателни програми, и той е най-важният фактор за продуцентите като мен. После този човек напуска съответната телевизия и моментално се връща при нас, простосмъртните. И горко му, ако по време на царуването си е създал много врагове.

В онзи ден ние обикаляхме улиците на Брук Грийн. Последният ми половинчат опит да вляза във форма. Трети ден подред си обувах маратонките в обедната почивка и половин час имитирах „спортно ходене“. Предишният опит показваше, че само след два дни щях да забравя, че някога съм се захващала с тази практика. Беа се беше съгласила да ми прави компания и припкаше бодро, докато аз вече съжалявах, че не си бях взела резервна блуза, която да облека след разходката. „Не давай ухо на клюките“ — беше първото, което каза Беа.

— Обикновено не го правя. Но е трудно да не обръщаш внимание, когато става въпрос за твой приятел.

— Забелязала ли си, че хората почти винаги клюкарстват за висшестоящите. Защото им завиждат. Или защото са огорчени, че работят някаква тъпа, нископлатена работа, докато някой друг е направил кариера.

— Да, знам. Само че всички клюки се въртят около едно. Прекалено много съвпадения станаха. Дай да вървим малко по-бавно.

Беа игнорира молбата ми.

— Така е, защото хората обичат да раздуват слуховете. Така се чувстват значими. И така клюките се разпространяват като вирус.

Аз спрях на място. Уж за драматичен ефект, но всъщност, за да мога да си поема дъх. Просто не съм в състояние да спортувам в тази жега.

— По дяволите. Иска ми се да знаех дали слуховете са основателни.

— Моят съвет е да не им обръщаш внимание и клюките ще затихнат.

— Нали ще се ослушваш какво говорят хората? Всички млъкват, щом се усетят, че той е женен за най-добрата ми приятелка.

— Добре — рече Беа и отново ускори крачка. Аз се помъчих да не изоставам. — Но пак казвам, че не трябва да даваш ухо на тези приказки.

— Знам. Няма. Просто искам да знам каква е истината.

Оттогава тя ми докладваше неохотно разни неща, но нищо съществено. Все в същия дух: Патрик Мичъл не можеше да устои на никоя хубава жена.

Вече го гледах с други очи. Забелязвах всеки негов жест и превземка. Започна да ми прави впечатление колко често Мишел ме канеше да отида у тях или да излезем, защото Патрик беше на поредното събитие. Аз знам, че неговата работа е свързана с много светски контакти, но ми се струваше, че той си измисляше извинения да излиза сам, без Мишел. Виждате ли, това им е лошото на клюките и догадките: карат ви да интерпретирате дори най-малкия жест в определена светлина. Патрик не се държеше по-различно от обикновено, но за мен изведнъж всичко придобиваше особено значение. Развих някаква мания, няма да си кривя душата. Имах чувството, че съм длъжна да защитя Мишел, както винаги съм я защитавала. Не се побирах в кожата си, когато ги виждах двамата заедно.

Знам, че не е лесно да видите как стигнах от това състояние на праведно възмущение до това да правя секс с него. Не е логично. Аз също не виждам логика. Но следващото нещо, което се случи, ме тласна към действие.

Беа и аз обядвахме в кабинета ми и бъбрехме за разни незначителни неща.

— Ти успя ли да поразпиташ за Патрик Мичъл? — попитах, когато изчерпахме другите теми за разговор. Не исках да замесвам Беа, но си умирах да разбера дали има някакви свежи новини.

Беа замълча.

— Какво? — притиснах я аз. — Какво е станало?

— Може би не е вярно — каза Беа, като отхапа от багетата с бри и сладко от боровинки. Тази жена има чудовищен метаболизъм.

Усетих, че гърлото ми пресъхна.

— Кажи ми.

Беа въздъхна.

— Разпитах насам-натам, както ти ми каза, което навярно е глупаво.

— Да му се не види — процедих аз. Знаех, че нямаше да чуя нищо добро.

— Носи се някаква история за него и една жена, която работи в „Човешки ресурси“. Че между тях е имало нещо за известно време…

— Не разбирам откъде хората са научили за тази история?

— Изглежда, че тя се е разприказвала. Според слуховете, той не се е отнесъл много добре с нея.

— И тази връзка е приключила? — попитах аз, вкопчена като удавник за сламката, че може би — дори ако бе вярно — Патрик е преминал набързо през някаква криза на средната възраст, а после рязко се е опомнил.

— Мисля, че да, но… извинявай… не останах с впечатлението, че това е първият случай.

Усетих как сърцето ми заблъска в ушите ми, сякаш се опитваше да избяга.

— Ако разбера, че той й изневерява… честна дума, ще го убия.

Беа ме погледна с разбиране.

— Да, това би помогнало.

— Знаеш какво имам предвид.

— Така, дай да помислим за най-лошия възможен сценарий. — Беа е много прагматична. — Мишел най-сетне забременява. Истината лъсва. Патрик изчезва с някаква мацка и Мишел си отглежда детето като самотна майка.

— О, боже — рекох аз, като оставих сандвича си на бюрото. Вече не ми беше до ядене.

— Има милиони жени в същото положение…

— Но това е Мишел. Тя живее в приказка. Гарантирам ти, че дори през ум не й е минавало, че може да отгледа децата си сама.

— Добре… ами ако Патрик умре? Или, не знам, ако го прегази камион на връщане от работа. Тогава тя няма да има друг избор.

— Не е същото — възразих аз, макар че трудно можех да обясня защо.

— Живеем в 2015 година — рече Беа, сякаш този факт променяше нещо.

— Ти не я познаваш. Тя не иска просто да има бебе, за да си има бебе. Тя иска идеално семейство. С майка, баща, три деца и куче.

Беа вдигна рамена.

— Тогава може би не е трябвало да се омъжва за Патрик Мичъл. Защото според мен той не иска нито едно от тези неща.

Аз отново взех сандвича с риба тон и салата. Отхапах голяма хапка.

— Именно.