Джейн Фалън
Да си остане между нас (33)

33
Тамсин

Здравият разум би казал да тегля чертата. Да разкажа на Мишел какви ги вършеше мъжът й, след като бях премахнала доказателствата за моето участие в неговите безобразия — при второто ми посещение на тоалетната аз бях преровила лаптопа му за копие от снимката на есемеса, и не намерих нищо. Това беше по-лесно, тъй като компютърът не беше защитен с парола. Слава богу, че Патрик не се беше включил към айклауд. Нали това беше идеята? Да представя на Мишел цялата (да, да, знам, почти цялата) картина и да я подкрепя в нейното решение, каквото и да бе то.

Но няма ли да е по-добре, ако се сдобия с истинско доказателство? Например снимка на Патрик и неговата любовница. Да разбера коя беше, за да се опитам да я принудя да признае аферата? При такива обстоятелства Мишел нямаше да повярва на хулите, с които щеше да ме засипе Патрик. Струва си да опитам, след като тази скъпоценна информация беше тупнала в скута ми.

Освен това любопитството ме разяжда. Няма да отричам, аз искам да я видя.

Трябва да отида там по-рано. Да си намеря наблюдателен пункт, откъдето можех да следя рецепцията, без риск да ме забележат. Само че следобедът се оказва натоварен. Всъщност целият ден е някаква лудница. Графикът ми е толкова препълнен със срещи, че почти не ми остава време да отида до тоалетната. Има и такива дни.

Сценаристката на Стаи с гледка бе поискала кризисна среща с мен, защото е загубила вяра в способността на продуцента да задвижи снимките. Обикновено аз изслушвах набързо притесненията й и после се обаждах на въпросния продуцент, но Стела е сценарист на безброй мои предавания през годините, в „Касъл“ и преди, и въпреки че малко ме е страх от нея, аз й имам безрезервно доверие.

От друга страна, Майкъл, продуцентът, е нов за всички нас. Това е проблемът, когато човек е много натоварен. Накрая трябва да разчиташ на хора, които не познаваш добре. Аз дори се опитах да повиша Стела, но тя отказа. Някои хора не искат да поемат цялата отговорност. Предпочитат да заемат поддържащи позиции. Майкъл е симпатичен. Старае се. Но няма опит в дълги предавания — в този случай епизоди от 26 минути — и по думите на Стела, не се справя добре.

— Той всеки път иска да преснимаме всичко, след като сме вдигнали декорите и сме напуснали снимачната площадка. Той явно няма представа колко скъпо струва това, независимо, че аз всеки път се опитвам да му го кажа.

— Ще повтаряте ли снимките? — Аз поглеждам крадешком часовника си. Трябва да изляза в шест без петнайсет, за да имам време да се скрия. Сега е шест без седемнайсет минути.

— Ами, в момента той настоява да отпуснем допълнителен ден в края на този епизод, така че да, вероятно. И съм убедена, че това няма да е последният случай.

— Аз ще говоря с него.

— Трябва да действаме бързо, защото ако трябва да удължа целия график, това ще се отрази на всичко останало.

— Не можем да си го позволим.

— Аз нали това казвам…

Започвам да си събирам нещата, като се надявам, че Стела ще схване намека.

— Както казах, аз ще поговоря с него. Остави ми актуален екземпляр на графика. Наистина трябва да вървя, извинявай.

— Аз наистина не разбирам как са му възложили тази работа…

Това е подвеждащ въпрос и тя го знае.

— Защото аз го назначих, Стела, разбираш ли? Понякога риск печели, а друг път риск губи. Не можеш да знаеш, докато не опиташ.

— Той няма никакъв опит. Кажи ми, с какво се е занимавал преди?

Сега тя прекрачва границата.

— Ще поговоря с него, става ли? Той е продуцентът на шоуто и точка по въпроса. Просто трябва да изпълним проекта.

Оставям я в кабинета ми и тръгвам към стаята на Беа и Луси.

— Аз излизам — казвам аз, като подавам глава в стаята. Беа е наконтена и се гримира на бюрото. Още не съм успяла да й кажа моите новини, заради плътния ми график, а не мога да го направя в присъствието на Луси.

— Ти среща ли имаш?

Тя разцъфва в усмивка.

— Да.

— Все така с Дани?

— Да.

— Ами, приятно прекарване. Аз трябва да побързам. Ще се видим утре.

— Приятна вечер, Тамсин.

Хубаво е, че Беа си е намерила някого. Вярно, те излизат само от няколко седмици, но той явно я прави щастлива. Решавам, че харесвам Дани.

Глупавото метро спира неподвижно някъде между Норт Актън и Шепърдс Буш. Без обяснение. Аз седя и се пържа в жегата, броейки минутите. Когато стигаме на Оксфорд Съркъс аз нямам друг вариант, освен да хукна тичешком по улицата. Пристигам в хотел „Сохо“ в 18:23.

В крачка решавам, че си струва риска да вляза в хотела. Патрик винаги закъснява. Съществува вероятност да е толкова увлечен по жената, с която има среща, че да положи усилие, но той е свикнал винаги да пристига пет минути след уговорения час. Трябва да си намеря подходящ наблюдателен пункт, откъдето да виждам рецепцията, без да ме виждат.

Във фоайето има огромна черна скулптура на котка и почти нищо друго. Определено няма къде да се скрия, освен това може да събудя подозрителността на рецепционистите и консиержа, и да дойдат да ме попитат дали имам нужда от помощ. Зад ъгъла има две малки сепарета, от които няма добра видимост. Барът е претъпкан с хора. И рискован. Не знам дали Патрик и неговата дама ще се отбият там да пийнат. Едва ли, като се има предвид, че разполагат само с няколко часа — Мишел не е споменавала, че той ще отсъства цяла нощ — а и в хотелската стая със сигурност ще има минибар. Ако са си запазили стая, разбира се.

Трябва да действам бързо. Барът е опасен, но предлага отличен изглед към главния вход. Достатъчно голям е, така че мога да си намеря някое по-дискретно местенце. Просто трябва да се постарая да не сядам близо до сами жени, за да не се окаже, че съм седнала до НЕЯ. Несъмнено е възможно тя вече да е дошла и да пийва нещо за кураж.

Минавам през тълпите хора, дошли да гаврътнат някоя чашка след работа. Споменах ли, че бях извадила единствената шапка, която имах — тип мъжка сламена шапка с широка периферия — и сега си я нахлупих ниско над лицето, с прибрана коса. Къртица с мисия. Държа главата си наведена. Първият кос поглед не установява наличие на самотни жени на бара. Няма го и Патрик. Отдъхвам си. Успяла съм да стигна навреме.

Не се виждат свободни маси, но аз решавам, че е най-добре да не се застоявам на едно място. В случай, че се наложи да се измъкна бързо. Забелязвам, че има заден изход от бара. Трябва да се разположа на място, откъдето да имам видимост към двата входа, но без да ме виждат. Нямам време да си поръчам питие, но вече не ми пука дали щяха да ме помислят за откачена. Намирам си едно местенце до витрината, забивам се в ъгъла между масите на няколко развеселени гости и чакам.

Минават пет минути. Още не са се появили самотни жени. Може би и тя като Патрик е скарана с точността. Или са се промъкнали през аварийния изход и са се качили в стаята, без да ги забележа. Разбира се, напълно възможно е да са променили уговорката и да са я отложили или преместили за друг ден. Решавам да изчакам до седем без петнайсет, преди да се откажа.

В 18:40 сърцето ми на практика спира да бие. Първо разпознавам походката. Патрик има навика да се полюлява, когато се движи. Дори походката му е наперена и излъчва чувство на превъзходство. На косъм от перчене. Аз отстъпвам от витрината, изплашена, че той може да ме види, но той върви с наведена глава и поглед в земята. Виждам го как отива до рецепцията. Предполагам, че той ще се настани веднага — и тогава ми хрумва, че сигурно ще се обади на „Бен“, за да й каже номера на стаята, така че тя да се качи при него. В такъв случай аз никога няма да разбера със сигурност коя е тя, но Патрик подминава рецепцията и се насочва към бара.

По дяволите.

Аз отново се свивам в ъгъла. Обръщам се с лице към стената като наказано непослушно дете. Сигурна съм, че изглеждам напълно нормално. Жена на средна възраст със сламена шапка се взира в точка на стената, където от една педя разстояние се вижда дефект в боята. Пет пари не давам. Просто не искам да ме хванат.

Естествено, така аз нямам представа какво се случва зад гърба ми. Патрик може да прави секс с някоя на пода, пред очите на всички, и аз няма да разбера. Нямам представа колко дълго трябва да чакам, докато стане безопасно да се обърна. Вече съзнавам, че планът ми е абсурден. Изобщо не трябваше да се бъркам. Иска ми се всичко да свърши.

Когато една ръка ме докосва по рамото, аз подскачам. Действително подскачам, сякаш са ме простреляли с пушка. Чувам глас на Патрик.

— Тамсин! Какво правиш тук?