Джейн Фалън
Да си остане между нас (42)

42
Беа

Мястото на днешната среща е хотел „Ковънт Гардън“, бутиково бижу в бохемски стил на Монмаут Стрийт, вляво от Седемте циферблата. Изобилие от тъмно дърво. Много стилно. Много дискретно.

Напоследък започвам да опознавам елегантните хотели в Централен Лондон. Можех да напиша пътеводител. Но той щеше да обхваща само рецепциите и стаите, със специален акцент върху мини баровете и удобството на леглата. С малък подраздел за баните. Никога не успявах да оценя баровете и ресторантите.

Ние знаем, че Тамсин е подслушвала разговора ни точно както се надяваше Патрик. Той каза, че я е чул да се промъква след него и аз можех да потвърдя, че тя е чула необходимата информация и в момента пътува към Канари Уорф.

Най-смешното беше, че тя искаше аз да отида с нея. Най-смешното. Най-тъжното. Не знам кое от двете.

Малко след като Тамсин излезе, аз видях, че ми беше звъняла два пъти. Имах едно съобщение: „Обади ми се“. Аз опитах да й звънна, но тя сигурно беше в метрото, защото веднага ме прехвърли на гласова поща. И аз на свой ред й оставих съобщение:

Трябвам ли ти? Вече включих звука, така че опитай отново. Цяла вечер ще съм свободна.

Мога да изключа звука, докато съм с Патрик. Да се извиня с лошото покритие. Тя знае, че моят апартамент е като Бермудския триъгълник за мобилни сигнали.

Взела съм сериозно решение, че ще си потърся друга работа.

За мен е ясно, че положението ми е меко казано несигурно. Една грешка с Патрик и излизам от „Касъл“. Да си намеря работа сега определено е по-лесно, отколкото да се опитам да убедя някой да ме наеме, след като са ме уволнили. Макар че не смятам, че Тамсин ще има основания да ме уволни. Има закони. Но все пак. Защо да рискувам?

Така че съм разработила план. Как да си намеря работа, която да отразява адекватно способностите ми, а не моя опит? Кои хора на високи позиции познавам? Кой би искал да ме закриля? Да се чувства отговорен донякъде, че съм изгорила мостовете зад себе си?

Няма награда, ако познаете верния отговор.

Тъй като срещата е чак в шест и половина, не се налага да си тръгна по-рано от работа, но аз прекарах последния половин час в приготовления. Положих специално усилие. Бях сигурна, че на Патрик му е дошло до гуша от халати и развлечени стари гащи вкъщи. Срещите с мен трябва да са нещо специално. Нещо, за което да копнее, когато Мишел го пита дали предпочита да вземе филе от треска или пъстърва при следващото пазаруване, или дали е изнесъл отпадъците за рециклиране.

Сменям дънките с елегантна черно-бяла права пола до коляното и обувки на високи токчета. За мое съжаление не мога да си взема душ, но успявам да се освежа в малката мивка, която поне е в кабинката на тоалетната. По рождение имам няколко слънчеви бани, което означава, че мога да прескоча бронзера и пудрата. Слагам си спирала на миглите, малко гланц на устните и съм готова.

Взимам чантата си от моята стая. Луси вече си е тръгнала, но пощата лежи върху бюрото ми, в очакване да й залепя марки и да я пусна в пощенската кутия. Пътьом аз я оставям върху бюрото на Ашли.

— Можеш ли да се погрижиш за това? Аз малко бързам.

— Разбира се — казва тя. Без остра нотка в гласа. Това момиче е прекалено добро.

— Приятна вечер — чурулика тя, когато тръгвам по стълбите.

Пред „Ковънт Гардън“ няма къде да застана, затова влизам във фоайето и сядам на една пейка между портала и рецепцията. Ровя в телефона ми, като се опитвам да не бия на очи. Патрик щеше да мине точно покрай мен, за да се регистрира. Той закъснява, естествено. Вече съм свикнала, но всеки път се страхувам, че точно този път ще пристигне в уречения час, затова отивам по-рано и просто се примирявам да чакам.

Точно с пет минути закъснение — което по неговите стандарти означава навреме, аз виждам с периферното си зрение самоуверената му походка. Не отмествам поглед от екрана. Дори да знам, че по това време Тамсин е в другия край на Лондон, не мога да знам кой друг може да е наблизо. Патрик ми е набил това в главата. Това е едно от Правилата на Бен. Аз съм добре обучена.

Той минава покрай мен и аз долавям уханието на одеколона му. Някакъв еликсир с аромат на смокини от Джо Малоун. Този парфюм винаги ще извиква в мен спомени за непозволен секс в хотелски стаи. Някой ден след десет години някой беден, нищо неподозиран компютърен техник ще се напръска след бръснене с него, без изобщо да подозира, че в резултат на това аз ще му се хвърля на врата, неспособна да му устоя, докато той се опитва да прочисти лаптопа ми от някой вирус.

Чувам как Патрик разговаря с рецепционистката. Чаровник. Патрик Мичъл, стая за една нощ. Не искам фактура на сутринта, благодаря. Често се питам какво си мислят служителите, когато го виждат да си тръгва в девет часа вечерта. Какво обяснение дава? Или те просто му кимват съучастнически, напълно наясно със ситуацията? Може би хотелите са пълни с хора, които пребивават там само за по няколко часа.

Рецепционистката му дава пластмасова карта, която служи като ключ. Аз изчаквам. Някакъв мъж сяда на пейката срещу мен и също забива поглед в телефона си. Навярно прави същото, каквото и аз.

Изчаквам необходимите три минути. Според правилата трябваше да изчакам пет минути, но на мен ми стана прекалено отегчително. Добре, че Патрик не ми засичаше времето. После отивам на рецепцията, с цялата ми увереност, и искам да ме свържат със стаята на Патрик Мичъл.

— Здравей — казвам, когато той вдига.

— Хей — отвръща той, — четири, две, четири.

— Добре, до след малко.

Затварям телефона. Усмихвам се на жената зад рецепцията.

— Благодаря.

Знам къде е асансьорът от последното ни гостуване тук, така че се отправям към четвъртия етаж. Оглеждам се за последна проверка и чукам на вратата.

Патрик отваря и се усмихва широко.

— Здравей, хубавице — казва той и дори сега, два месеца след нашата първа среща, колената ми омекват.

Аз му отвръщам с усмивка.

— Радвам се да те видя.

Той ме притегля към себе си, прегръща ме, притиска устните си до моите.

— Красива си — прошепва той, когато спираме, за да си поемем въздух.

На масичката има бутилка шампанско в кофичка с лед и две чаши. Поръчано предварително, както винаги. Патрик изважда тапата и започва да налива.

— Според теб колко дълго ще чака Тамсин? — пита той с палава усмивка.

— Недей!

— Защо? — казва той. — Тя започна.

— Знам, прав си.

После дълго време не говорим. Никога не говорим. Разговаряме едва по-късно.