Джейн Фалън
Да си остане между нас (49)

49
Тамсин

Точно тази вечер един от кварталните разбойници решава да поработи на Белиз Авеню. Въпреки че наоколо има хора и е едва десет часа вечерта, моята голяма червена чанта му действа като фар, на който той е безсилен да устои. Всъщност, нарочно се опитвам да представя случилото се в шеговита светлина. Това беше най-страшното, най-шокиращото нещо, което ми се е случвало някога.

Не бяха минали две минути, откакто се сбогувах с Адам. Ако се обърна, мога да видя главната улица. Чувам стъпки, но не им обръщам внимание, защото пред мен вървят мъж и жена, зад тях друга жена. Две коли ме подминават. Хора, които се прибират в прилично време.

Останалото ми е в мъгла. Крачките преминават в бяг. Моята чанта, която съм преметнала през рамо и притиснала под мишница, изведнъж заживява свой живот. Аз политам в другата посока. Всичко свършва за секунда и оставам да лежа на тротоара с лице в малка туфа трева, заобиколена от най-различни вещи, които са излетели от чантата при нейния полет, закачена за ръката на някакъв непознат.

Мисля, че изпищях, докато това се случваше. Чувам някакъв звук, който приличаше на врещенето на истерично прасе, и предполагам, че пищя аз, а не той. Съмнявам се, че крадецът използваше тази техника, за да привлече нарочно внимание към себе си. Дори не ми минава през ума да го гоня. Той набира преднина в далечината, а аз лежа на земята.

Надигам се до седнало положение. Двойката се е обърнала и сега събира разпилените ми вещи.

— Добре ли сте? — пита момчето, като ми подава смачкана пазарска торба, за която не съм сигурна, че е моя. Приятелката му — младо момиче на двайсет и няколко, покатерено на обувки на огромни платформи — сяда до мен и ме гали по ръката.

— Май съм добре.

— Ударихте ли се? — пита момичето.

— Мисля че не — казвам аз, а после започвам да плача.

— Ох, миличката — възкликва момичето и продължава да гали ръката ми. — Имате рана от едната страна на лицето. — Тя сочи бузата ми и аз усещам ръбовете на раната.

— Сигурно ще можем да свидетелстваме пред полицията — казва момчето, също на двайсет и няколко години, облечено в измачкан костюм. — Доколкото го видяхме. Беше млад мъж, бял.

С това описание няма как да не го хванат, мисля си аз.

— Вероятно не си струва, но все пак благодаря.

Изправям се на крака, а момчето ми подава ролка Ментос и картата ми за метрото.

— Наблизо ли живеете? — пита момичето и се изправя на крака, залитайки като мен, тъй като високите й платформи се кривят и плъзгат.

— Ето там — казвам аз и посочвам напред. — Благодаря ви за помощта. Ще се оправя.

— О, не, ние ще ви изпратим — казва момичето. — Нали, Раян?

— Разбира се. О, чакайте, къде са ключовете ви?

За щастие, ключовете и телефона ми са в джоба на палтото ми, навик, който бях придобила преди години, след като бях забравила дамската си чанта в метрото. Опитвам се да проведа мислена инвентаризация на вещите, които е отмъкнал крадецът. Портмонето ми. Вътре имаше само петнайсет лири, но и всичките ми банкови карти. Утре ще трябва да ги блокирам. Чадър, пуловер, използвани носни кърпички, гланц за устни. Мисля, че на дъното имаше чифт чисти бикини, дано да му станеха. Тефтер, който никога не съм използвала.

— Не, тук са.

— Искате ли да се обадим на някого? — пита момичето, докато вървим с несигурна стъпка по улицата.

— Не, благодаря. Вие направихте достатъчно.

Те ме изпращат до вратата. Изчакват да вляза вътре. Толкова са мили, че ми се приисква да ги прегърна, но се удържам. След като затварях вратата и им махвах, докато те стоят и чакат да им дам знак, че съм в безопасност, аз изтичвам в апартамента, прегръщам Рон и се разплаквам, заровила глава в козината му.

Чувствам се ужасно самотна. Не защото се страхувам, че крадецът ще разбере къде живея и ще дойде да огледа дали не си струва да вземе още нещо (чакайте… аз прегледах наум липсващите вещи още веднъж, за да проверя дали е възможно грабителят да научи адреса ми — нищо). Просто се чувствам уязвима и глупава и не искам никога вече да изляза навън.

Не искам да безпокоя Мишел. Тя ще е с Патрик. Изключено е да се обадя на Беа. Остава само Адам. Той сигурно е в метрото и пътува към Клапхам, но аз все пак опитвам.

Той вдига почти веднага.

— Още съм на перона. Сигурна ли си, че влаковете стигат толкова далеч на север?

— Ограбиха ме — изричам със заекване аз и той прихва, защото си мисли, че се шегувам.

Когато аз не се присъединявам към смеха, той пита:

— Наистина ли?

— Да.

— Идвам веднага.

— Не! Всичко е наред. Не пострадах. Той просто ми дръпна чантата, но ме блъсна и аз паднах…

— Ще бъда при теб след пет минути.

— Внимавай — казвам аз, преди Адам да затвори, сякаш в Белиз Парк вече гъмжи от злодеи, които искат да ви нападнат и да ви ограбят.

След четири минути се звъни на вратата. Аз проверявам дали наистина е Адам, преди да му отворя по домофона.

— Ох, миличката ми! — възкликва той, щом ме вижда. — Наистина ли си добре? Удари ли си главата? Искаш ли да почистя раната?

Аз клатя глава.

— Добре съм. Само треперя от нерви. Честно казано, не очаквах да дойдеш.

— Имаш ли бренди? — пита Адам, оглеждайки разхвърляния ми хол. — Ако имаш, можеш ли да ми обясниш къде да го намеря?

— Не. Искам да кажа, че нямам. Мисля, че някъде има водка.

Размествам няколко неща и намирам почти пълна бутилка водка и неотворена бутилка уиски, което бях купила веднъж, когато реших да се опитам да пия като голям човек. Адам налива две чати и ми подава едната.

— Изпий го на екс — авторитетно нарежда той и аз се чувствам като ученичка. Вече съм сигурна, че Адам е много популярен учител. — Ще смекчи шока.

Аз изпълнявам указанията. Но още продължавам да треперя. Адам ме отвежда до дивана и ме настанява там, сяда до мен и ме прегръща.

— Ще минат няколко минути, докато подейства — казва той и ние притихваме. Рон ме близва по ръката.

След няколко минути аз се успокоявам. И тогава осъзнавам, че ми харесва да седя и Адам да ме прегръща. Чувствам се в безопасност.

Един Господ знае откъде ми дойде това.

Адам настоява да остане да спи в свободната стая, за което съм му благодарна. Не искам да оставам сама в апартамента. Досега не съм изпитвала нищо такова. Страхувам се, без да знам от какво.

Седим на канапето много дълго. Няма неловкост. Няма погалване с подтекст по ръката или косата. Сякаш ме прегръща гигантско плюшено мече, това май е най-подходящото описание.

Когато накрая той ме пуска и предлага да ми помогне да намеря телефоните на банките, за да блокирам кредитните ми карти, аз се чувствам малко неудобно. Нашето приятелство не трябваше да се развива в тази посока. Ние се дразнехме и се шегувахме. Адам ме разведряваше. Макар че в действителност аз вече не знам какво щях да правя без него.

Докато обяснявам сполетялата ме беда на трима различни човека по телефона („Обадихте ли се в полицията?“ „Не, мисля, че няма смисъл.“ „Не, вие трябва да се обадите в полицията.“) Адам оправя свободното легло.

— Или предпочиташ да спя на дивана, за да съм пред вратата на стаята ти? — пита той, когато приключих третия разговор и започнах да търся номера на полицията за подаване на неспешни жалби.

— Не. По-добре в свободната стая. Оценявам жеста ти. Като знам, че има човек вкъщи… — В този момент аз отново се разплаках. Не бях плакала толкова много от дете, когато моят котарак Тили изчезна. Прибра се три дни по-късно, подозрително наедрял и с розов нашийник на гушката, на който беше изписан телефона на някакъв друг човек. От този момент Тили стана домашен котарак.

— Ох, извинявай.

— Престани да се извиняваш. Най-нормалното нещо е да се разплачеш, след като са те нападнали на улицата. Знаех си, че трябваше да те изпратя до вратата.

— Недей да говориш глупости.

— Трябва да изляза доста рано — рече Адам, водейки ме към моята стая. — Трябва да мина през вкъщи, за да се преоблека. Иначе учениците ще си помислят, че цяла нощ съм обикалял кръчмите.

— Да, разбира се. Аз изобщо не очаквах, че ти ще останеш да нощуваш тук.

По-късно аз лежа в леглото и превъртам в ума си грабежа отново и отново. Мисля си как Адам беше зарязал всичко и се беше върнал, за да се погрижи за мен. Ето това е истинско приятелство. Да си готов да направиш всичко за другия. Нали и аз затова се чувствам длъжна да предпазя Мишел от един сериен измамник?

Когато се събудих от накъсания нощен сън, на масичката имаше бележка.

„За първи път спах с куче, което цяла нощ се оригваше в лицето ми. Надявам се, че ти се чувстваш по-добре. Обади ми се по-късно, целувки.“

Рон зарови нос в крака ми, аз се наведох и го почесах по главата.

— Значи и ти го харесваш?

Божичко! Нима си падах по Адам? Това ли се случва? Адам, с неговото месесто лице и глупави шеги? Няма начин. Аз харесвам скулести и ъгловати мъже. Просто сега съм уязвима. Реагирам инстинктивно. Това беше увлечението на Уитни Хюстън към бодигарда й — породено от нуждата да се чувстваш защитена.