Джейн Фалън
Да си остане между нас (7)

7

— Тоест ти искаш да му заложа капан.

— Технически погледнато, да.

Беа и аз продължавахме да спорим разгорещено. Аз бях изложила моята идея в подробности и тя беше изтъкнала всички възможни възражения. Трябва да кажа, че колкото повече клопки осветяваше Беа, толкова повече аз губех решимостта си.

Тя се облегна на стола и кръстоса ръце.

— Няма нищо техническо. Това е то.

Планът, който бях измислила, беше следният. Патрик очевидно не можеше да устои на хубава жена. Беа определено беше такава. Той щеше да бъде на церемонията по връчването на наградите на публиката за кабелен лайфстайл канал без жена си и с резервирана хотелска стая. Следователно, ако слуховете бяха верни и привлекателна млада жена му се предложеше сама, той нямаше да откаже, нали? Бинго. Щяхме да го спипаме на калъп. Аз щях да разполагам с необоримо доказателство за истинската същност на мъжа на моята най-добра приятелка и тогава… Хъм, честно казано не знам какво точно щеше да се случи тогава. Още не бях стигнала дотам.

Някои от контрааргументите на Беа бяха:

— Ами ако той вече си има уговорка с друга жена? Тогава ти няма да постигнеш нищо.

— Ами ако той не ме хареса? Колкото и да е разхайтен, не може да си пада по всяка жена, нали?

— Ами ако се досети коя съм?

Опитах се да оборя тези въпроси. Дори ако Патрик вече си беше уговорил среща, Беа щеше да види жената, да забележи непристойното му поведение. Тя беше красавица, кой нормален мъж можеше да й устои? (Е, тогава това не доказваше нищо, отсече Беа. Ако всеки средностатистически мъж искаше да й се лепне, тогава Патрик щеше да бъде само представителна извадка.) Те никога не се бяха виждали, дори не бяха разговаряли по телефона, как Патрик би могъл да я разобличи?

— А какво се очаква да направя, ако той се хване на въдицата? Караш ме да спя с него? — Беа ме погледна в очите, с разширени ноздри. Знаех, че не направлявах добре този разговор. Ако изобщо можеше да има правилна стратегия за неговото провеждане.

— Не! Божичко, не. Какъв израз използваха във вестниците — ти можеш просто да намериш извинение да се оттеглиш. Но тогава ще знаем. Ще го спипаме.

— Честно, Тамсин, ти знаеш, че бих направила всичко за теб. Но това е прекалено. Убедена съм, че е незаконно или недопустимо.

— Кое? Да флиртуваш с мъж на парти?

— Не знам. — Тя хвана с ръце главата си. — Моля те, не ме карай да правя това.

Стана ми неудобно пред Беа, наистина. Знаех, че бях преминала границата в протокола шеф-асистент. Но също така знаех — ако съм честна докрай — че Беа не можеше да ми откаже.

— Ти не си длъжна да го правиш. Не, разбира се. Просто… не знам какво друго да измисля.

Беа се засмя нервно. Не прозвуча много убедително.

— Може би нищо?

— Ами ако слуховете са верни?

— Защо избра точно мен? Луси е секси…

Обречен аргумент.

— Мога да се доверя само на теб.

Беа въздъхна драматично.

— Не съм сигурна, че мога да изиграя такъв етюд.

Аз видях пукнатина в бронята.

— Можеш, естествено. Облечи си червената тясна рокля.

— Аз нямам билет за церемонията. Може да са ги разпродали. — Нямаше как да не забележа малката искрица надежда в гласа на Беа.

Аз вече се бях погрижила за билета. Преди да повикам Беа, бях позвънила, разпитала и ми бяха казали, че още имаше билети. Останах с впечатлението, че мъжът на телефона искаше да каже „предостатъчно“ или „стотици“, или нещо такова. И остана разочарован, когато му казах, че искам само един билет.

— Съмнявам се, че са ги разпродали — казах. — Аз ще им се обадя. И ще платя билета, естествено. Ще поема и другите разходи. Пътните и хотела и прочее.

— Не искам да спя там — рече Беа и аз разбрах, че бях спечелила битката.

— По-разумно е. Така ще можеш да се приготвиш в хотела. Иначе ще трябва да се качиш на влака облечена, гримирана и на обувки на високи токчета. При това в час пик.

За момент настъпи мълчание. Аз изчаках Беа да заговори.

— По дяволите. — Пауза. Мълчание. Само бял шум от лампата на тавана. Аз удържах нервите си.

— Добре.

Част от мен не можеше да повярва.

— О, боже мой! Ти си моята звезда! Задължена съм ти.

— Трябва да ми кажеш точно какво искаш да направя. Първо, аз дори не знам как изглежда този мъж.

— Разполагаш с няколко дни. Ще отрепетираме всичко, ще обсъдим всички слаби звена и как можем да ги избегнем.

— И задачата е да го прикоткам. Да ме покани в неговата стая или нещо такова? И не трябва да правя нищо повече?

— Божичко, не! Не, разбира се. Просто се престори, че си навита и виж как ще се държи той.

— Сто процента всичко ще се обърка.

Беа имаше право. Моят гениален план можеше да се провали по един милион начини. Имаше толкова много фактори, които можеха да доведат до погрешно тълкуване на ситуацията.

— Нямам друг вариант — казах аз.

През следващите два дни Беа и аз не говорехме за нищо друго, освен за ПЛАНА. Разработихме детайлно прикритие за нейната самоличност и причината да присъства на церемонията (представител на измислена нова независима компания на име „Късмет“. Беа искаше да я наречем продуцентска компания „Неустоим капан“, но аз веднага поставих вето), уверих я, че в залата щеше да има план на масите с имената на гостите, така че можеше лесно да проследи плячката си и я бях накарала да прегледа стотина щастливи снимки на Патрик, които бях правила през годините.

— Тя изглежда мила — отбеляза Беа, когато видя първата негова снимка заедно с Мишел.

— Такава е — признах аз. — Тя е съкровище. — Предишната вечер прегледах тези снимки, за да реша кои точно да покажа на Беа. Мишел изглеждаше блажена и щастлива на всички фотоси, където бяха двамата заедно. Дадох дума да накажа жестоко Патрик, ако се окажеше, че той й изневерява.

Бяхме разработили безброй сценарии как Беа можеше да се запознае с Патрик: разлято питие („О, толкова съжалявам, ще взема кърпа и ще попия течността.“); припознаване („Вие сте двойник на моя приятел Том. За секунда аз наистина ви помислих за него. Може би сте роднини?“); фронтална атака („Може ли да седна до вас? Вие сте единственият човек тук, който изглежда що-годе интересен.“). Естествено, Беа отхвърли последния вариант.

— Просто си представи, че си видяла човек, който наистина ти харесва. Какво ще направиш?

Тя намести слънчевите очила на носа си. Седяхме пред едно магазинче за замразен йогурт в предобедна сънливост. Колите ни облъчваха с токсични газове, докато чакаха зелената светлина на светофара.

— Не знам. Ще вися там с надеждата да ме заговори.

— В този случай трябва да подходиш по-активно. Кажи му, че искаш да обсъдиш с него някаква творческа идея или го питай дали обича котки, или… бални танци.

— Той гей ли е?

— Не, разбира се. Просто давам примери. Ако нищо друго не сработи, падни на земята пред него. Или още по-добре, върху него.

— Кажи ми какво харесва Патрик, така че да имам поне някакъв шанс.

— Добра идея — казах аз. — Той си пада по ретро неща. Всичко от седемдесетте и осемдесетте години.

— Мога да облека пола за ламбада. Или къси карирани панталони — подхвърли саркастично Беа. — Или, да, сетих се — да нося плакат в подкрепа на миньорите.

— Много смешно. Просто пърхай с мигли и му хвърляй премрежени погледи. Ако си търси мацка, ще се хване.

— Ако ме арестуват за сексуален тормоз, ти ще си виновна.

Беа забоде пластмасовата лъжица в онова, което беше останало от йогурта с фъстъчено масло и банани, после я извади и я размаха пред мен. Не бях напълно убедена, че подкупът от половинчасова почивка и купичка замразен йогурт я беше спечелил.

— Ти ще се справиш. Всичко ще се нареди.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Честно, Беа, ти нямаш представа колко съм ти признателна. Правиш ми огромна услуга. Някой ден ще ти се реванширам, обещавам ти.

— Може би сега е моментът да поискам увеличение на заплатата. — Беа се засмя, за да ми покаже, че се шегува.

— Ако зависеше само от мен, веднага щях да я увелича. Можеш да си вземеш свободен ден в петък, какво ще кажеш?

Може би трябва да спра за момент и да обясня защо щастието на Мишел е толкова важно за мен. Защо бях готова да направя нещо толкова абсурдно, за да подсигуря това щастие. Истината е, че аз бих направила всичко за Мишел. Тя може да смята, че я спасих онзи ден в автобуса, но истината е, че тя ме е спасявала много повече пъти.

И не говоря само за дребните неща. Среднощните телефонни обаждания, съчувствието или подкрепата. Говоря за сериозни неща. Като онзи път, когато ни хванаха да крадем от един магазин (което беше моя идея, защото исках отчаяно чифт обици от Топ Шоп, а нямах пари) и тя пое цялата вина, защото моите родители бяха сто пъти по-строги от нейните, или когато тя стана в три часа сутринта, качи се в колата си и прекоси половин Лондон, за да ме прибере, след като си бях загубила чантата същата нощ и нямаше как да се прибера вкъщи. Или онзи път, когато Мишел дойде с мен в АГ клиниката, след като бях установила, че съм забременяла случайно и знаех, че не можех — не трябваше — да задържа бебето. Тя беше единственият човек, на когото казах, и макар че Мишел вече копнееше да си има детенце, тя не се опита да ме разубеди.

Когато бяхме на петнайсет, баща ми си намери работа в Шефилд. Двамата ми братя вече бяха напуснали семейното гнездо, така че им беше все едно. Аз бях изправена пред свършен факт. Бяха ми избрали училище, където щях да продължа обучението си. Щяхме да се преместим през лятната ваканция. Да кажеш на петнайсетгодишно момиче, че трябва да се вдигне и да изостави всичките си приятелки и да се премести на стотици километри, е все едно да кажеш на петнайсетгодишно момче, че вече не му е позволено да заключва вратата на стаята си. Все едно да получиш смъртна присъда. Аз плаках, крещях, цупих се. Майка ми и баща ми бяха непоклатими. И тогава Джулиан и Мириам се намесиха и предложиха да живея при тях през срока, ако родителите ми бяха съгласни. Аз се преместих в тяхната къща, в стаята на Мишел, и живях там през следващите три години. Ако дотогава бяхме близки, сега станахме неразделни. Аз станах част от семейството. Бих направила всичко за нея.

Така че, както виждате, за мен Мишел е повече от приятелка, тя ми е като сестра. Онази сестра, която ти желае най-доброто, а не ти се обажда да ти каже, че си лоша дъщеря и трябва да навестяваш родителите си по-често.

Просто не знам какво щях да правя без нея. Аз обичам братята ми, обичам мама и татко, но се обаждам първо на Мишел, ако ми се случи нещо. Тя е единственият човек, който знае всичко за мен. Тоест, досега — очевидно.

В четвъртък пуснах Беа да си тръгне няколко часа по-рано, за да отиде на гарата преди час пик. Исках да има достатъчно време да се приготви. Беше важно Беа да изглежда неустоимо съблазнителна. Всички стаи в хотела, където се провеждаше церемонията, бяха заети, затова й запазих стая в „Премиер Ин“, на пет минути разстояние.

— Вземи си такси, чу ли? — казах аз като загрижен родител. — Не искам да се прибираш пеш късно през нощта.

— Нямам намерение да стоя до късно. — Беа преглеждаше пътната си чанта в кабинета ми, за да провери дали е взела всичко необходимо. — Тръгвам си веднага, щом изпълня мисията си. Предпочитам да си поръчам вечеря в стаята и да гледам новини, отколкото да си губя времето с непознати, които са толкова отчаяни, че намират удоволствие в тези награди.

— Ще ми се обадиш, нали? Не забравяй да си заредиш телефона в хотела, преди да излезеш.

— Да, мамо.

— Ако по някаква причина не се чуем довечера, обади ми се утре сутринта. С кой влак ще се прибереш?

— Не знам. Ще ти се обадя. Опитай се да не се тревожиш.

— Желая ти успех — казах аз и я прегърнах толкова силно, сякаш заминаваше за Антарктида и можеше да не я видя никога повече. — Просто… се постарай.

— Обещавам! Така, време е да тръгвам…

— Беа — казах аз, когато тя понечи да отвори вратата. — Тази идея е много глупава, нали?

— Да. Но както ти каза, какво по-лошо може да се случи?

Когато Беа излезе, аз си дадох сметка какво правя. Изпращах моята злочеста асистентка с идиотската мисия да съблазни мъжа на най-добрата ми приятелка. Или най-малкото да му позволи той да се опита да я съблазни. Мисията беше обречена на провал. А дори да се увенчаеше с успех, какво говореше това за мен? Докато стана време да си тръгна от офиса — след като си бях изгризала един нокът до живо месо, навик, който бях борила с години и много шишенца с отровно горчив лак за нокти — аз бях стигнала до извода, че се бях превърнала в сводница. Бях като Фейгън, който се възползваше от доброто сърце на милата Беа, изпращайки я да ми свърши черната работа. За малко да й се обадя и да й кажа да се върне и да забрави за мисията. Не го направих, естествено. Сега съжалявам, че не го направих. Тогава може би щях да си спестя много грешки.