Джейн Фалън
Да си остане между нас (43)

43
Тамсин

Адам и аз си бъбрим за неговата работа, която има повече общо с управление на тълпите и самозащита, отколкото с преподаване на някакъв предмет.

— За мен най-голямото постижение е да оцелея през учебната година — признава той, отпивайки от нашата обща бира. — Всичко друго е бонус.

— Страшни ли са? — питам го аз. Моята представа за ада е да съм заключена в стая с множество гневни тийнейджъри.

— Зверове.

— Тогава защо… — започвам аз, но в този момент го зървам с периферното си зрение. Патрик. Отново се скривам зад вестника.

— Това е той! Дънки. Сиво сако.

— Кафява кожена чанта за компютър?

— Точна така. Да тръгваме.

Ние ставаме. Патрик се насочва към спирката на метрото.

— Не рискувай той да те види — казва Адам. — Ако стане опасно, ти ще изостанеш, а аз ще ти се обадя къде е отишъл. Аз мога да седна до него и той изобщо няма да се усети.

— Прав си. Постоянно ли следиш разни хора? — Аз вече съм леко задъхана. Патрик върви на десетина крачки пред нас и се е насочил към ескалатора. Аз маркирам картата си върху четеца и Адам прави същото. Рискуваме да изпуснем Патрик в морето от пътници. Съзирам сивото му сако някъде напред.

— Ето го.

— Аз ще се залепя за него — казва Адам и хуква напред, като ме оставя сама. Аз успявам да видя само, че Патрик тръгва към линия Пикадили, затова се насочвам в тази порока, но не знам дали да застана на южния или на северния перон. Застивам на място, объркана. Хората зад мен ме блъскат, бутат и заобикалят като плътна стена.

Телефонът ми звъни. Аз бързам да го извадя. Адам е.

— Юг — казва той и аз хуквам към южния перон точно навреме, за да се кача в пристигащия влак. Патрик и Адам не се виждат никъде, което, надявам се означава, че Патрик също не ме вижда. Вмъквам се в претъпканото купе и се облягам на една от преградите с наведена глава. Долепям телефона до ухото си с надеждата, че Адам още е на линия, но сигналът се е изгубил.

Поглеждам картата на метрото и виждам, че следващата спирка е Ковънт Гардън. Следват площад Лестър, Пикадили Съркъс и Грийн Парк. Все места, пълни с елегантни хотели. Не за първи път си мисля, че онова, което правехме, е абсурдно. Всъщност толкова абсурдно, че се засмивам на глас.

Сигурно сте виждали онази луда жена, която се смее сама в метрото? Онази, до която никой не застава прекалено близо? Това съм аз, да знаете.

Когато влакът спира на Ковънт Гардън, аз се доближавам до вратите и надничам, като същевременно се опитвам да остана скрита. Виждам само вълна от бутащи се тела. Куфарчета, дамски чанти, лакти, чадъри. Безнадеждно беше. Вратите започват да се затварят, с опасност да ме притиснат. Точно когато се затвориха, аз видях позната полюшваща се походка и една не толкова позната, но все пак разпознаваема синя бейзболна шапка. Въпреки че аз изпуснах Патрик, Адам го следваше неотлъчно.

Не ми остава друго, освен да се возя до площад Лестър, да прекося тичешком перона до другата страна и да се кача на първия влак в обратната посока. Пристигам на Ковънт Гардън може би пет минути по-късно и си проправям път до улицата, където телефонът ми почти незабавно подава сигнал за получено съобщение.

То гласи „Хотел Квн Грдн“. Знам къде се намира. Неведнъж съм минавала покрай него. Никога не съм имала повод да вляза вътре, но изглеждаше приветливо. Тъмнокафява ламперия и черни стени. Хуквам по Монмаут Стрийт. Пристигам потна и със зачервено лице. Адам отново седи срещу главния вход. Предположих, че Патрик е влязъл вътре и е безопасно за мен. Иначе Адам щеше да ми каже да внимавам. Този път той е поръчал бира и за мен и аз изчаквам келнера да ни сервира чашите, купичка с ядки и маслини, преди да заговоря.

Сядам с гръб към хотела, в случай че Патрик изпиташе внезапно желание да погледне навън.

— Благодаря. — Аз преполових бирата на един дъх и върнах чашата на масата.

— Я, искаш ли да ти поръчам още една, преди той да е влязъл вътре?

— Не. Кажи ми какво стана. Сигурно си видял как Патрик влезе в хотела?

Адам се обляга назад, явно доволен от себе си. При това напълно заслужено.

— Аз тръгнах след него. Той се регистрира на свое име.

— А ти видя ли… някаква следа от нея?

— Във фоайето седеше една жена. И аз седнах там. Няколко минути след като Патрик се качи в стаята, тя отиде до рецепцията и попита дали могат да я свържат с него. Тя каза само „здравей“ и „ще се видим след минута“, после затвори телефона и се качи в асансьора. Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Тя е проститутка и те дори не се познават. Защото той мина покрай нея, докато тя седеше във фоайето, и двамата дори не се поздравиха.

Замислям се за секунда. Според мен тази версия не звучи логично.

— Не. Тогава какво е обяснението за кореспонденцията с Бен?

Адам вдига рамена.

— Агенция за ескорт. Всеки път изпращат различно момиче?

— Той ми каза, че се вижда с някаква жена… Уф, иска ми се да я бях видяла. Как изглеждаше тя?

— Кестенява коса. По-млада. В сравнение с него.

— Дрехи?

— Да. — Той ме поглежда и чака да се засмея, но аз съм нетърпелива да чуя подробности.

— Знаеш какво имам предвид. Беше ли елегантна? Небрежно-елегантна? Делова? Предизвикателна?

— Ами, не знам. Нормално. Аз смятах, че съм проявил достатъчно наблюдателност, като я забелязах.

— Така е! Нямам представа какво щях да правя без теб. Просто съм изнервена, това е всичко.

— Те все някога ще излязат — рече Адам и отново повика келнера. — Искаш ли да си поръчаме храна?

— Няма да е лошо. Ти нямаш ли други ангажименти?

— Кой, аз ли? Запознаха ни общи приятели. Нима мислиш, че имам бурен социален живот?

— Не. Аз също. Хайде да хапнем.

Ресторантът, пред който седим, се оказва френски, затова поръчваме обща салата със синьо сирене и цикория, после петел с вино за него и сьомга за мен. На всеки седем или осем секунди аз му напомням да не изпуска от очи вратите на хотела, но въпреки това не спирам да питам всеки път, когато някоя що-годе привлекателна жена излиза от хотела: „Онази там тя ли е? Ами онази жена?“.

— Не забравяй да я снимаш, когато излезе. Дръж телефона си в готовност.

— Мисля, че за един час можем да се отпуснем — каза Адам, след поредното ми напомняне да не губи концентрация.

— Ами ако се скарат? Тя може да си тръгне по-рано.

— Нащрек съм — казва той и отхапва от чесновото хлебче. — Няма да я изпусна.

— Знам — казвам аз. — Извинявай. Просто това е важен момент. И не искам да го пропилея.

— Какво ще направиш, когато я видиш? Скандал ли ще вдигнеш?

— Не. — Аз потрепервам. — Не искам Патрик да знае, че съм по петите му. Ще се доближа до нея и ще я огледам, ти ще направиш много снимки и после ще изчакаме Патрик да си тръгне и ще снимаме и него.

— Това не е доказателство.

— Ще докаже, че не е бил там, където е казал, че ще бъде. Пак е нещо. Виж, това е най-доброто, което имаме.

— Гледам — казва той.